Иран заяви, че танкерът „Грейс 1“ ще отплава от Гибралтар в неделя вечерта

Бананите от Еквадор с кокаина били за румънската мафия Проверяват складове в София, Пловдив и Варна

Улиците на Хонконг се изпълниха с протестиращи въпреки проливния дъжд (СНИМКИ и ВИДЕО)

ДНК проба доказа: Мартин Трифонов е изнасилил и убил детето в Сотиря

Сложна операция в Полша за спасяване на пещерняци

Мария Димитрова от София: Пожелай си спасение и чудесата идват при теб При д-р Емилова жената се избавила от мъртвата хватка на тежки болести

Диетата на Одри Хепбърн Паста, паста и отново паста

Българският ансамбъл грабна злато и бронз на Световната купа в Минск

Турското езеро Туз се оцвети в розово (СНИМКИ и ВИДЕО)

Голям пожар бушува край село Реброво (СНИМКИ)

Гибралтар отново не прие искането на САЩ да не освобождава иранския петролен танкер

Бебе на 40 дни почина от задушаване в Благоевградско

Русия няма да разполага нови ракети в Европа, ако същото направят и САЩ

34 малчугани от Габрово станаха „внучета назаем“ Дневните лагери „Приеми ме на село“ са по инициатива на Общината

Пациент уби четирима души в румънска психиатрия

Българите са първенци на „последния момент“

Всяка година информациите за подаването на данъчни декларации в България са доминирани от снимки на дълги опашки с нервни граждани, които са изчакали до последния ден и очевидно не са доволни от обстоятелството, че обширни човешки маси са взели идентично решение. Или по-скоро не са взели решение да приключат предварително с тази задачка закачка, а са оставили озъбения краен срок да ги подгони и да вдъхнови тази хаотична и невротична организация на тълпи пред гишета.

Приключването на годишната данъчна кампания представлява една от най-ярките илюстрации на проблема с отлагането, протакането и игнорирането на сроковете, толкова типичен за солидни сегменти от обществото.

Да, подаването на данъчните декларации е последното нещо, което може да вдъхнови и да плени човешкото въображение, да мотивира гражданската активност и да ни накара да „размърдаме гръбначните си завършеци“. Именно затова по-прагматичните граждани гледат да приключат с бюрократичните бумащини в адекватен срок и да планират другите важни неща от живота си. Но „културата на последния момент“ е изключително потентна по тези земи, та оттам идва и тази добре позната нам плътност на опашките с леко изнервени граждани, които се дразнят на всичко и всички освен на себе си.

Стратегическото планиране очевидно не е силно изразена черта на националния характер. Проектното мислене е за балъците, българинът е император на импровизациите, повелител на импулсивното действие, човек на моментното вдъхновение. Страшно много от работата по тези територии е рамкирана от настроението, емоциите. Ако не си „на кеф“, няма какво „да си даваш зор“.

Ленивият подход към организацията на функционално общество се подсказва и с архаичния, елементарен език, който използваме, за да опишем тези процеси. Мързи ни дори да се аргументираме артикулирано за липсата на подготовка и стратегия.

„Културата на последния момент“ е всепроникваща сила, никой сектор не е изолиран и имунизиран от вируса на отлагането. Той трансформира елементарните ежедневни предизвикателства в трудоемки възвишения, а наистина сложните житейски задачи се превръщат в непосилен и непостижим Еверест. Затова и толкова много хора просто отпадат от играта. Изхлузват се от конкурентната среда, предават се доброволно, отказват се да преследват и постигат цели, осмислят всеки микропровал като края на Вселената. Това само подпомага хранителната среда на страничните пътища към успеха – връзки, машинации, схеми и договорки.

Прекалено много от нас чакат да дойде митичният deus ex machina и да реши всичко на финала като в древногръцка пиеса. Това се отнася, разбира се, и за политическите вертикали. Вижте какво става с кампанията за президентските избори през октомври. О, не сте видели? Ами да, то няма какво да се види – кампания на практика няма. Има игра на слаб съспенс с недомлъвки, подхвърляне на евтина стръв, тестване с крачето дали се е стоплила водата и традиционна активност на по-периферни и шоумен играчи.

Няколко месеца преди президентските избори в повечето демократични държави щеше да има ясно изявени кандидатури с ярко изразени послания, щеше да има разговори, дебати, вкусна политическа плънка. Тук се наблюдава стерилна статичност, изплашено изчакване, малодушни движения на съмнителни персонажи.

Аргументът за вродено анемичната роля на президента в тукашните условия не е за пренебрегване, но дори и в този контекст липсата на кампания и кандидати е сигнал за драматично снижено политическо либидо. Други фактори несъмнено са намесени в тази тъпа ситуация, ала „културата на последния момент“ прозира и в публичната атрофия, сковала пейзажа само няколко месеца преди изборите за президент на републиката и върховен главнокомандващ на българската армия.

Отлагането и изчакването са хронични болести на обществения организъм и засягат всичко – от индивида с неговите дребни битови проблеми до функционирането на сложни и големи системи. А така трудно се излиза от опашката.

„За чий да се бъхтим толкова“

Една от устойчивите мантри на комфортния застой у нас е свързана с идеята, че всичко е решено „от горе“, а движенията на индивида са напълно излишни. „За чий да се бъхтим вече“ е реторичния отговор на въпроса „И за чий се бъхтих толкова“, задаван от разочаровани участници в обществото. Това, уви, е съвършена рецепта за посредственост и неуспех.

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.