На 18 август 2019 да почерпят

Ясписът не се побира в рамки От палитрата на луд художник

Евакуираха луксозен хотел и къмпинг на Гран Канария заради горски пожар

Експерти: Поне месец ще отнеме цялостният ремонт на моста край Дупница Пожарът на 13 август е засегнал 13 колони и 13 греди

Кои държави прилагат химическа кастрация при педофилия

Интензивен трафик по магистрала „Струма“ и пътя Е-79 към Гърция

Хиляди любители на народния фолклор се събраха в Жеравна

Загинал и десетки ранени при катастрофа на автобус в Русия

17 мъртви щъркела са открити до електропроводи край бургаско село

Прокуратурата повдигна три обвинения на Мартин Трифонов Може да получи 30 години затвор или доживотен

Нинова: Героите от Илинденско-Преображенското въстание показаха силата на българския национален дух

Румен Петков на Петрова нива: Илинденско-Преображенското въстание е неразделна част от българската история

Доброволци обновяват едно от най-големите български села

Евакуираха 400 пътници при авария на ферибот край Испания

Жан-Клод Юнкер ще се подложи на спешна операция

Време е за дипломация

Историята свидетелства, че винаги е за предпочитане да се преговаря, вместо да се воюва с Русия

Светът е бил най-близо до ядрена война при огледална на днешната ситуация

Колко оръжие гарантира достатъчна сигурност? Когато отговорът „все повече“ идва от военните, той звучи логично. Когато обаче същият отговор се дава от политиците, нещата започват да изглеждат обезпокоително.

Очевидно ни предстоят месеци на засилена конфронтация. На аргументи и контрааргументи. До и след срещата на върха на НАТО в началото на юли във Варшава. За обосноваване на действия и контрадействия. А подобно развитие беше лесно предвидимо още с определяне на полската столица за място за срещата.

Исторически и Полша, и Прибалтика имат достатъчно основания да са подозрителни към своя голям съсед. И да търсят гаранции за своята сигурност. Но превръщането на историята в политика води единствено до възпроизвеждане на конфликтите. Засилената конфронтационна риторика рискува да въвлече целия континент в коловоза на непредвидима ескалация на напрежението. А определянето на Русия като основна и дългосрочна заплаха за сигурността на Европа на фона на събитията в Близкия изток, действията на „Ислямска държава“ и вътрешната дестабилизация на европейските общества от терористичната антизападна идеология на радикалния ислям (полета, където Русия, САЩ и ЕС си сътрудничат) изглежда твърде преднамерено.

Решенията във Варшава вече се очертават. Очаква се да се потвърди разполагането на четири батальона (около 4000 военни на НАТО) в Източна Европа – Прибалтика и Полша. Формално – на ротационен принцип. За да не се нарушава Основополагащият акт между НАТО и Русия от 1997 г., заявяващ, че двете страни не се смятат за противници, и забраняващ постоянното разполагане на въоръжени сили на НАТО около руските граници. Както се процедира и с ротацията на кораби на НАТО в Черно море – за да се спазят изискванията на Конвенцията от Монтрьо от 1936 г. за черноморските проливи, определяща таван на тонажа и продължителността на престой на военни кораби на нечерноморски държави в Черно море. Към всичко това се добавя и откриването на радарната станция от системата за противоракетна отбрана на НАТО в Румъния и строителството на такава система в Полша.

На този фон руската реакция също изглежда предсказуема. Нови военни учения по западните граници, нарастване на военния потенциал в Балтийско и Черно море, модернизация на ракетния комплекс – като начало. Ново завъртане по спиралата на надпреварата във въоръжаването. Стимулирана от стратегията на възпиране. Иначе казано – нови съобщения за патрулиращи кораби и самолети на НАТО в близост до руските граници и за демонстративни прехващания или облитания от страна на руската авиация. И постоянен риск от военен сблъсък – дори случаен. Въпросът е – на какво ниво ще се търсят новите военни баланси, докъде може да се върви по линия на нарастване на въоръжаването и не дойде ли моментът да се каже „стига“?

Впрочем сигурно си струва да се припомни, че светът е бил най-близо до ядрена война при огледална ситуация в началото на 60-те години на миналия век след разполагането на съветските ракети в Куба.

Минските договорености за Украйна трябва да се спазват. Това е основното искане на ЕС и НАТО към Русия, с което се аргументират и предстоящите решения във Варшава. За това настоява и самата Русия. Като всеки тълкува текста в свой интерес. В договореностите от Минск не се упоменава Крим – а очевидно това ще бъде язвата, която дългосрочно ще трови отношенията на Русия с Европа. Ангажиментът за „пълно уважение на суверенитета и териториалната цялост на Украйна“ се приема от ЕС като съдържащ имплицитно и територията на Крим. Докато Русия използва отсъствието на обичайната добавка към тази формулировка „в международнопризнатите граници“, за да доказва, че полуостровът вече не е територия на Украйна, а се е присъединил към Русия по силата на проведения там референдум. Динамиката на новия свят едва ли ще позволи да се изчака с решаването на този въпрос повече от четвърт век, колкото време бе необходимо след края на Втората световна война, докато се подпише Четиристранното споразумение за статута на Западен Берлин – казус, не по-малко сложен от кримския.

Войната вече пак е тук, в Европа. В духа на традициите – отново започвайки с Балканите. И пак придвижвайки се постепенно на изток. Съпътствана от разпалване на стари национализми (особено в Източна Европа и в постсъветското пространство) и събуждането на нови реваншизми. Обозначаващи освен всичко друго и сериозно плъзгане в тази част на континента към популизъм, авторитаризъм или крайнодесни идеологии. Примерите далеч не се изчерпват само с Унгария и Полша. Достатъчно е да се спомене дестабилизиращият потенциал на все по-често звучащите официални призиви от Букурещ за присъединяване на Молдова към Румъния – до 2019 г., в чест на румънското председателство на ЕС. Като реакцията спрямо тях (доколкото я има) е твърде далеч от тази по повод действията на Русия в Украйна.

Европейската сигурност – заедно с Русия или без и срещу Русия? Отговорът на германския канцлер Меркел бе достатъчно еднозначен – Европа никога няма да се чувства достатъчно защитена, ако е в конфликт с Русия. Историята свидетелства, че винаги е за предпочитане да се преговаря, вместо да се воюва с Русия. И не студената война и надпреварата във въоръжаването, а разведряването в крайна сметка доведе до сгромолясването на Съветския съюз.

В наши дни към крилатата максима на Талейран, че „войната е твърде сериозно нещо, за да се остави само в ръцете на военните“, може би следва да се добави „и на политиците“. Време е за намеса на дипломатите. Защото дипломацията не борави с понятия като „победа“ и „поражение“, когато става дума за международни конфликти, и нейните отговорности не са по спечелване на войната, а за запазване (за съжаление достатъчно често – за възстановяване) на мира. И използва като инструмент не оръжието, а преговорите – за постигане на договорености. Удовлетворяващи всички страни в конфликта. Затова си струва да се върнем към призива на бившия рапортьор за Русия на Комитета по външни работи в Европейския парламент Ханес Свобода за организиране на „Хелзинки 2“.

Мирното съвместно съществуване отново е на дневен ред в Европа.

*Авторът е директор на Института за икономика и международни отношения.

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.