Известно е, че някои от най-големите писатели и драматурзи, като Чехов например, по професия са лекари. Много по-рядка комбинация е: световноизвестен учен драматург. Точно такъв обаче е случаят на Карл Джераси (1923-2015), по-известен като създателя на противозачатъчното хапче. Впрочем, американският учен, писател и драматург винаги е подчертавал биографичната си връзка с България (баща му е сефарадски евреин, роден у нас, ветеран от Балканската и Междусъюзническата войни). Ето защо не е чудно, че три от пиесите на Джераси са поставяни с успех по българските сцени, а една от тях, най-провокативната – „Табу”, вече осем години не слиза от сцената на театър „Възраждане”. Има защо.

Свободният избор - срещу социалните табута

Оплетени като хромозоми са абсурдните и напрегнати отношения между героите в тази комедиен и философски (без да е дидактичен) спектакъл. „Табу” е пиеса за свободния избор в ситуация на принуда. За „феминизацията на мъжете” – термин, който Джераси ползва като инструмент както в научната си работа, така и в художественото си творчество, предусещайки базисните социални проблеми на 21 век. Определено това е спектакъл, който задава повече въпроси, отколкото дава отговори. Защото всеки зрител сам трябва да си отговори къде е границата между моралния императив и свободния избор и до каква степен модерният човек може да се намеси в „божиите дела”. Дали сме готови за последствията от любопитството си?

В центъра на творбата е трагикомична двойка на две дами, чудесно позиционирани в професионално отношение, които живеят заедно на семейни начала и споделят нещо повече от живота си. А именно – те се грижат за едно и също дете, „произведено” чрез изкуствено осеменяване и износено от едната от двете жени. Разбира се, това е ситуация, по-типична за днешния ден, отколкото за 20 век например. Ситуация, характерна за свободните, модерно устроени, но и доста объркани общества, чиито морал (доколкото има такъв) не се подчинява на схоластични правила и табута.

Конфликтите на сцената нахлуват постепенно. Завръзката: другата дама, която е уролог по професия, се чувства пренебрегната и изведнъж решава също да забременее. От донор. И също да износи детето си, което ще бъде отгледано също от нейния брат, който снове като усмихната пеперуда в напрегнатите с ескалиращо напрежение моменти. Проблемът е, че избраният втори донор е брат на нейната половинка, т.е. на дамата, с която живее и чието дете, впрочем, също има специален донор и той... също е брат, но на дамата уролог. Иронията е неминуема. И за да бъде кашата още по-пълна, тук се намесват реалните антагонисти – семейството на брата на първата дама (онази, с първото малко дете, нали помните), които пък имат реален проблем със зачеването. Какво се случва? Въпреки консервативния християнски морал, който лицемерно следва, тайно от съпругата си (фанатизирана християнка) след кратко колебание, продиктувано от морални съображения, братът става донор на дамата уролог, която живее на съпружески начала със собствената му сестра. Тя обаче предизвиква съдбата по още по-странен начин, бидейки таен донор за неговата съпруга. Истинският проблем идва, когато си прави шега и двете деца се раждат едновременно – според законите на медицината, въпреки че имат различни майки, те са... биологични близнаци.

Ако ви се вижда прекалено объркано, не се притеснявайте. Ще става още повече, в хода на целия театрален експеримент.

Морален проблев или научен експеримент?

Целта е да се поставят в ситуация на проверка някои вечни стойности и етични въпроси, както и да се взривят част от най-консервативните обществени клишета и табута, типични за ценностната система на европейското и на американското общество.

Каква е степента на индивидуална свобода в един социум, който принципно не приема различните индивиди, независимо дали са с друга сексуална ориентация или различна религиозна и/или етническа принадлежност? Или пък ги приема лицемерно, още повече, след скандалните разкрития за нарушените табута в някои консервативни религиозни общности, като Ватикана например? Какво ще стане, ако жените спрат да се интересуват от „противооложния” пол и сами решат да отглеждат и дори да „произвеждат” децата си? Нарушение на колко вида правила е това? Обречени ли са подобни експерименти и дали човекът би трябвало да се меси в „божиите неща”, когато става дума за деца, независимо дали са „деца от епруветка” или създадени по нормалния начин? Задълбочава ли се пропастта в днешния модерен свят на драстично променени приоритети в мъжко-женските отношения и накъде въобще върви светът, ако жените отхвърлят мъжете като свои партньори в отглеждането на едно дете?

Разбира се, това са само част от тревожните въпроси, зададени от този на пръв поглед фриволен театрален експеримент. Но само на пръв поглед.

Талантливите Валерия Кардашевска, Ивет Радулова, Тодор Доцев, Даниел Цочев и Филипа Балдева са облекли ролите си като удобни ръкавици и разиграват контрастни сцени, преминавайки без проблем от един жанров код в друг (реж. Георги Михалков). Нещо повече. Изпълнителите играят с нескрито удоволствие, защото обичат героите си, очевидно са привързани към пиесата на Джераси и с лекота заразяват публиката, включвайки зрителите в общо енергийно поле. Драматургичната ситуация е построена с иронична дистанция, а взаимоотношенията между героите са изградени на принципа на привличащите се противоположности. Конфликтът е неизбежен – фундаментален и етичен, без да е морализаторски. Диалогът е забавен, ироничен и интелигентен. Освен градация на абсурдни моменти, които взривяват някои добре познати семейни ситуации, преобърнати с хастара нагоре, спектакълът е заложил и на елементи от комедията на ситуацията, вмъкнати между абсурда в по-психологическите епизоди. Публиката реагира непрекъснато и спонтанно. Какво по-голямо признание за един автор, още повече, който освен драматург е и световно признат учен?

Вместо епилог

До скоро пиесата „Табу” на американския учен, писател и драматург Карл Джераси можеше да бъде заклеймена като „скандална” в САЩ, но след официалното разрешаване на гей-бракове в много щати и особено, сред допускане на различните в американската армия, именно тази творба се оказа до голяма степен пророческа. В Европа тази пиеса би имала по-интересни реакции, особено в театрални среди, където по традиция след подобни експериментални спектакли се прави дискусия с публиката. От друга страна, в началото на 21 век не е случайно увеличаването на броя американски и европейски филми и театрални експерименти, които изследват сходни проблеми. Идеята е да се подложат на проверка някои от най-силните социални табута. Днес обаче публиката гледа спектакли като „Табу” повече с мисъл, отколкото със смях. Защото каква е ползата от интелигентите театрални постановки, освен да предизвикват дискусия или поне известна доза размисъл?