Съществува общоприето разбиране между множество главни редактори в Обединеното кралство, че Великобритания разполага с „най-добрата журналистика на света”. И несъмнено в най-добрата си форма британските медии са много добри. От трезвите анализи на „Файненшъл таймс” и „Икономист”, през високопарното говорене на таблоидите, до световната репутация на Би Би Си за прецизност и безпристрастност британското общество има достъп до здравословна комбинация от вътрешнополитическа, международна и разследваща журналистика. В много случаи демокрацията на Острова е била обслужвана от журналисти, които правят важните истории достъпни и държат сметка на властта.

В най-лошата си светлина журналистиката във Великобритания може наистина да бъде ужасна. Преди пет години голяма част от света беше с право шокирана да разбере за подслушването на телефони от страна на журналисти от притежавания от Рупърт Мърдок таблоид „Нюз оф дъ уърлд”. Последвалото съдебно разследване в културата, практиките и етиката на пресата разкри безвкусните номера, на които таблоидите са свикнали да залагат: нарушаване на личната неприкосновеност, ужасяваща злоупотреба с човешката скръб. Навремето изглеждаше, че индустрията е ударила ново дъно. Но ако това разследване разкри грозната страна на медийния бизнес в Обединеното кралство, кампанията за Брекзит показа нов вид журналистическа злоупотреба: презрение към елементарните правила за достоверност и прецизност.

В дните преди референдума за Европейския съюз на 23 юни водещите британски медии се провалиха грандиозно. Неминуемо водени от отровно анти ЕС вестници, като „Дейли мейл”, „Сън”, „Дейли експрес” и „Телеграф”, основната част от британската преса създаде каталог от полуистини и откровени лъжи. Водеше се безпощадна пропагандна война, в която фактите и трезвият анализ бяха жертвани в името на идеологическите мотиви на редакторите и техните издатели. Интересът на читателите, още по-малко този на британската демокрация, въобще не беше взет предвид. Жители в северен район с най-ниско съотношение на мигранти сред населението масово гласуват за излизане от ЕС, защото са убедени, че ще бъдат залети от вълни от мюсюлмани.

Как стана толкова лошо? Отчасти можем да виним интернет, който разби традиционните бизнес модели на журналистиката в цял свят. Британската журналистика беше особено уязвима: по исторически и географски причини - от една страна, благодарение на ранната индустриализация, от друга, на ефикасното разпределение на мрежите в малка страна - Великобритания от много време се възползва от най-мащабната национална преса в една зряла демокрация. Девет национални всекидневника (10 до март, преди „Индипендънт” да премине само онлайн) все още водят ожесточена борба за читатели. Което, реално погледнато, е за добро. Но тази френетична конкуренция за свиващ се кръг от потенциални читатели и намаляващи рекламни приходи, в частност при таблоидите, отчасти обяснява защо някои медии си позволиха да жертват основни правила на журналистиката за акуратност и уважение към личния живот.

Но втората, еднакво важна причина е уникална за Обединеното кралство - страстната дясна политическа идеология, която движи голяма част от тези вестници. Страната има дълга история на открито партизанстване в журналистиката си. И докато винаги е имало превес на дясноориентираните вестници, в миналото това винаги е било контрирано от широкия тираж на вестниците от групата „Мирър”. Сега обаче, водена от притежавания от Мърдок в. „Сън”, „Дейли мейл”, „Дейли експрес” и „Телеграф”, с поддържаща роля от страна на „Таймс” (също собственост на Мърдок), тежестта на дясната партизанщина не може да се сравнява по никакъв начин с практически незабележимото присъствие на „Дейли мирър” и „Гардиън” от ляво, особено с принизяването на „Индипендънт” единствено до електронна версия.

По време на кампанията за референдума тази токсична комбинация от безкомпромисна отдаденост на политическата кауза и презрение към истината изигра основна роля в повеждането на Великобритания по пътя на Брекзит. Нямаше твърдение или число, които да са твърде абсурдни за публикуване.

Може би най-яркият пример беше първата страница на „Дейли мейл” от 16 юни (неминуемо повторена от „Сън”), на която се твърдеше, че цял камион с мигранти е пристигнал на границата на Великобритания, настоявайки: „Ние сме от Европа - пуснете ни да влезем.” Историята беше публикувана въпреки съществуващи видеозаписи, на които ясно се вижда, че новопристигналите се представят като бежанци от Кувейт и Ирак. В безсмислен опит да демонстрира някакъв журналистически стандарт вестникът публикува „корекция” на следващия ден – 54 думи в дъното на втора страница.

Според проучване на университета „Лофбъроу”, като се вземат предвид тиражите и разпространението на вестниците, едва 18% от медийното покритие е било за оставане в ЕС срещу 82% за излизане. Трудно е да се докаже със сигурност до каква степен постоянното тръбене на заглавия е повлияло на решението на избирателите. Ясно е обаче, че повлия на националния дебат и формира програмите на телевизиите и радиата. Които във Великобритания (както и в други страни в Европа) са обвързани със стриктни правила за безпристрастност и потребителите имат тенденция да им се доверяват повече за непартизанско отразяване на новините.

Стратезите на кампанията за оставане бяха уверени, че посланието им за икономическите рискове ще бъде чуто - както беше по време на шотландския референдум, - но не бяха предвидили крайно враждебната преса, чиито лозунги създаваха ехо, на което телевизиите не можеха да устоят.

И това се виждаше най-добре в прехвалената Би Би Си, която по нелепо стечение на обстоятелствата е в процес на преговори с правителството за подновяване на десетгодишния си бюджет - винаги трудна и деликатна задача. В резултат на това обикновено самоуверените й журналисти бяха обсебени от „баланса”. Всеки аргумент, който се излъчва в ефир, е придружен от контрааргумент, дори и да е абсурден по дефиниция. Цялото отразяване на кампанията за референдума от страна на Би Би Си повече следваше, отколкото да е лидер. Филмовият режисьор и бивш зам.-ръководител на конкурентния „Канал 4” лорд Дейвид Путнам описа журналистиката на Би Би Си като „със запек”.

Дори в ерата на социалните и дигиталните медии, за които толкова много коментатори вярват, че ще демократизират комуникациите, собствениците на старите медии и техните редактори все още издигат и свалят царе. В резултатите от разследването на телефонните подслушвания, които прие парламентът, имаше препоръка опитите на медиите да се саморегулират да бъдат редовно контролирани от независим орган, чието първо правило да бъде: „вестниците да не публикуват неточна, невярна или размита информация”. Ако такава система съществуваше вече, може би отразяването на Брекзит щеше да е по-различно.

Трудно е да пренебрегнем заключението, че основните медии във Великобритания се провалиха пред обществото в момент на най-голяма нужда, с политически последствия от това, които ще следват с десетилетия.

* Стивън Барнет е професор по масови комуникации в университета Уестминстър. Утвърден експерт по медийна политика, теория и практика на журналистиката.