Пола и Чърчил

Как не се намери поне един да откаже държавен пост, да признае, че не е подходящ за него - един Мунчо, който по този начин да протестира срещу случайниците в политиката

Оставаме си със заканите към някое дупе, но изобщо не усещаме, когато нечий ботуш здраво ни наритва

На публиката ѝ омръзна Асен Василев да я будалка несръчно с плоски лъжи - и вече не му обръща внимание. Той пък реши да я измъчва с нов репертоар, например с главоблъсканици – и то около собствения си нос. Тия дни, покрай изключването на Лорер и Божанков от „Продължаваме Промяната“, той им каза: „Има свобода, но както и в най-либералните общества, вашата свобода свършва там, където започва моят нос".

Не стана ясно, цитира ли някого и кого? Какъв е този нос – напудрен или не? Пълна загадка – но никой не пожела да я разчопли.

Лесно можем да се ориентираме и без Ас. В. В Мрежата намираме коментар на Джон Пауъл, преподавател по граждански права в университета Бъркли, Калифорния – според него, въпросната  фраза е (цитат) „класическият либерален аргумент за свободното слово и гласи "Правото ти да размахваш юмруци свършва на върха на моя нос". Това би трябвало да означава, че словото не може да причинява каквато и да е щета…“ (край на цитата).

Ас. В. свободно редактира фразата – и това е разбираемо, понеже той по начало се отнася пределно фриволно към „словото“, което самият той произвежда и в което понякога съвсем брутално преиначава истината.

Впрочем, Ас. В. се държи като класически скрит русофил – блещи се срещу Русия, кълне се, че няма да купуваме руски газ - и то точно тогава, когато внасяме от същата проклета стока за цели 620 милиона евро. Сетне започва да харчи на едро и да тегли като обезумял заем след заем – и, напълно разбираемо, мнозина започват да го подозират, че играе някакъв казачок, след който някоя заран може да осъмнем разорени като държава, без дори една руска пушка да е гръмнала тук – а  пък Асен ще се е завъртял около някоя скрита руска банка, в Швейцария или Сингапур.

Виждали сме вече от това театро. Така финансовият министър на ГЕРБ Дянков се заканваше: „Ще напляскаме руснаците по дупето“ /в делото за АЕЦ „Белене“, не се страхуваше от никакъв съд - а накрая руснаците ни осъдиха и дори се смилиха и ни опростиха лихвите, може би в замяна на удоволствието да пошляпват, когато и колкото си пожелаят по дупцето самия Дянков.

А той пък вече се беше намърдал в някаква руска банка. Не вярвам много-много да се е заседявал на стола си, но сърбежът си е струвал…

Така че, когато видите, че на някой чак лиги му текат от русофобски бяс, може да сте сигурни, че е в режим на казачок.

Тези неща могат да изглеждат маловажни, особено когато се представят като незначителни, дори анекдотични случки от днешната неугледна българска политика. Но не са – и това ще стане ясно, ако бъдат видени/впрегнати в един подходящ контекст.

Но това изобщо не се случва. Контекстът винаги липсва, очевидно той е ненужен за политиканите ни и дори е опасен за тях.

Защото Контекстът, извън другото, и съизмерва – нещо, от което сме лишени във всяка област на келявия ни Живот.

У нас всичко се прави на парче, всяка нещо само за себе си - и накрая дори живеем на парче. Липсват вдъхновението и най-вече смелостта, които биха ни позволили да видим Общото/Общата картина -  а само тя би ни дала възможност да проумеем, какво всъщност се случва с нас. 

И така си оставаме със заканите към някое дупе, но изобщо не усещаме, когато нечий ботуш здраво ни наритва. Станали сме напълно безчувствени. Остава само да решим, че в това е големият ни късмет.

Липсата на Контекст създава и удобството да не се вглеждаме в Миналото – и така ние живеем само с Настоящето. По този начин отново се щадим, спестяваме си неудобствата, които биха ни причинили много факти от отминалото време - а доколкото отделяме внимание на някои от тях, то е само в услуга на текущата злоупотреба с Истината.

Ние и Миналото сме готови да напляскаме по дупето. Бъдещето също не съществува за нас – нашите политици изобщо не са в състояние да го предусетят – и това е напълно очаквано, защото техният неписан девиз е „Ден да мине, друг да дойде“.

Доволни сме други да мислят Бъдещето ни, да го уреждат по собствените си сметки, приели сме ролята си на статисти в него. И това никак не е преувеличено: ние позволихме и накрая се съгласихме скопяни – скопяни! – да присвоят историята ни, дори това преглътнахме. Понякога си мисля, че сякаш се облекчихме по този начин. Едно гайле по-малко.

Ние не можем да се справим с баналностите и примитивизмът на днешният ден, та ще стопанисваме Историята си. А и тя отдавна ни е презряла. Така си оставаме единствено в Настоящето, в което сме първенци във всички позорни класации и, като цяло, дори оцеляването ни е под въпрос.

Извън това: фалирала България на Живков приключи летоброенето си с 10 милиарда долара дълг. Сами вижте, ако сте любопитни, какъв е дългът на днешна България. Достатъчно ви е да знаете, че само за три години - от средата на 2021 г. до края на 2024 г., Асен Василев е натоварил самара ни с нов дълг за 11 милиарда долара.

Чии дупета трябва да бъдат напляскани сега?

И други, също толкова натрапчиво като Ас.В., ни предизвикат да ги подсетим за народния лаф „Кога стана калайджия, кога ти почерня задникът“.

Те пък си въобразяват, че ако използват като кокили нечия запомнена от Времето фраза, и те ще са извисили ръста си.

Цитират, примерно, Чърчил – и си въобразяват, че са се притурили към него. Отгоре на всичко, в състояние са да изкормят цитата, за да го направят по-подходящ за себе си. Така става ясно, че дори не са проумели смисъла му. Но да не сме прекалено придирчиви – та те себе си не са проумели още. И тъй, в крайна сметка, у нас всяка пола може да се мисли за Чърчил.

Избраха Киселова за председател на Парламента и тя веднага реши да се изложи на едро, както се полага на такъв пост.
Обеща „пот и сълзи“ - нямало да бъде лесно, „но усилията трябвало да си струват, защото българските граждани искали една държава, която да мисли за тях“.

Пот и сълзи?!

Киселова използва думи на Чърчил – впрочем, съвсем ненужни, неоправдани и неприложими за нашия балкански батак. И дори не си направи труда да съобщи с половин уста, кой е техният автор.

В първата си реч като министър-председател пред Камарата на общините - 13 май 1940 г., Чърчил казва: „Нямам да предложа нищо друго освен кръв, тежък труд, сълзи и пот.“ Това е една от най-прочутите фрази в световната история.

Киселова безцеремонно ни напомня за нея – може би в някакъв необуздан стремеж да я провидим като нашия Чърчил.

И на кого,  всъщност, обещава тя „пот и сълзи“ - на Народа или на себеподобните си?

И дали изобщо ѝ минава през ума, че „пот и сълзи“ трябва да се пролеят най-напред в битката срещу глупостта в Парламента.

В нейният случай, това светкавично отъркване в истинските първенци на политиката издава една особена нагласа. Но когато самата държава е в състояние на невменяемост, няма как това да не се отрази и на онези, които с една провинциална самонадеяност се сбутват да правят политиката ѝ.

Впрочем, „потта и сълзите“ на Киселова не направиха впечатление на никого в парламентарната зала – и това за сетен път доказва, че думите не струват нищо там.

Киселова стигна и по-далеч: обяви, че не бяга от отговорност и била готова да приеме премиерския пост.

Виж се, бе, жена, откъде толкова кураж да поемеш в ръчичките си държавата.

За какво я мислите тази държава - за някаква гюдерия ли или за нещо, с което може да се упражнява всеки безцеремонен натрапник.

И как не се намери поне един да откаже държавен пост, да признае, че не е подходящ за него - един Мунчо, който по този начин да протестира срещу случайниците в политиката, срещу позорната ѝ несмисленост. Трябва да се учреди най-после награда за онзи, който откаже пост – и това трябва да е най-високата награда у нас.

Историкът Пол Джонсън, автор на може би най-добрата биография на Чърчил, цитира следните негови думи: „Всички сме насекоми. Но, според мен, аз съм светулка…“

Имаме късмет, че Киселова веднага не си призна, че също е светулка.

Специално за „Труд news”