Ден преди официалното откриване на зимните олимпийски игри първият българин, който печели медал от белите спортове на най-големия спортен форум в света, Иван Лебанов коментира специално за „Труд” очакванията си за българското представяне в Пекин. Той завоюва бронзово отличие в бягането на 30 км в Лейк Плесид, САЩ. 17-годишен, печели първата си републиканска титла, а две години по-късно (1977 г.) става световен юношески шампион в Сен Грей (Швейцария). Избран е за "Скиор на века" по случай 80-годишнината на ски спортовете у нас.

- Господин Лебанов, ще Ви върна години назад на датата 13 февруари 1980 г., какво чувствате, спомняйки си за първия български медал от зимна олимпиада и как успяхте да го спечелите? Все пак 30 км е сериозна дистанция.
- Връщате ме много назад. Спортувахме, тренирахме, състезавахме се за Родината. Благодарен съм на ЦСКА-Септемврийско знаме, че ми даде тая възможност да се развивам като спортист и като човек. Благодаря на Министерствотона спорта – тогава Централен съвет на БСФС. Благодарен съм на моите треньори. Дължа успеха и на тях, той не е само мой, а плод на много хора. Имаше научни работници, имаше масажисти, имаше лекари. Благодарен съм на всички, той е плод на общи усилия, на една държавна политика, която тогава беше на ниво в спорта. Доволен съм.
- Пазите ли медала и късметлийските ски? Вярно ли е, че при кражба в дома Ви е можело да бъде откраднат?
- Пазя го медала. Можеше, да, ама те търсят пари, не такива олимпийскимедали. Явно не са били със спорта в час. 
- Каква премия получихте тогава от държавата? Пожизнените пенсии достатъчно признание ли са сега за европейските, световни или олимпийски шампиони?
- Какво да кажа. Доволен съм. Аз съм едно селско момче и, постъпвайки в ЦСКА – Септемврийско знаме, тогавашният началник  Георги Христов, лека му пръст на човека, вика: „ Ще ти дадем апартамент, ще ти дадем възможност да учиш във ВИФ тогава, сега – НСА, ще те направим офицер, каква по-голяма мечта за мене тогава? Благодарен съм им. Тогава така беше. Премията беше за 3-о място един „Москвич” и, не си спомням, 2- или 3000 лв. Не си спомням точно, но тогавашният министър на спорта Трендафил Мартински ме окуражаваше по пистата в Лейк Плесид. Те бяха с Попангелов – старши, лека му пръст и на него. Мартински ме подкрепяше с думите: „Иване, чака те „Волга”-та на аерогарата, орден ще ти дадем, ще те посрещнем”. И те, действително, посрещнаха ме хората, във Велинград радушно, моите съграждани – 10-15 000 на площада. Такова време беше, доволенсъм не се оплаквам. Благодарен съм на всички, които са ми помогнали. 
- Говорите с носталгия към онова време. Каква е рецептата да имаме повече спортни успехи?
- Еми, носталгия, но тогава не се говореше толкова комерсиялно. Тогава защитавах цветовете на ЦСКА на републиканско, след това отиваме на международни състезания да защитаваме флага на България. Сега повече се говори за пари. Все за пари, все за пари...Аз съм от друго поколение възпитан човек. 
- Трябва ли ролята на държавата да бъде по-голяма? 30 години спортът ни е зад борда?
- Ама разбира се, че трябва, разбира се, че трябва! Тогава имаше 38 спортни училища, имаше селски спорт, имаше работнически спорт, студентски спорт, армейски спорт, какъвто искате спорт. Сега какво имаме? Имаме епизодични изяви на определени хора, благодарение на техните бащи и майки или спонсори, но държавната политика...не знам. Интересува ги кой да е шеф на Българския тотализатор и кой да е шеф на „Национална спортна база” и горе-долу до там се изчерпват нещата. Аз съм бил директор и на спортната база в Белмекен и не се е променила толкова много. Аз съм бил директор 2004 – 2007 г.Така че държавата е длъжник на спорта!  А колкото до олимпийските премии, благодарен съм на тогавашния министър Васил Иванов – Лучано, че гонаправи това нещо. Но нека да го направят и за европейските и световните шампиони, защото  Олимпиадата е на 4 г., ама в тоя момент някой се контузи, някой не може да участва..., а си е дал животът за каузата. 
- Има такава идея.
- Искам новият министър на спорта, ако ме чува, да кажа: „Иван Лебанов каза следното – помислете за пожизнени пенсии и на световните шампиони”. Те са в ъгъла, а са дали много от себе си!
- България сега ще участва с делегация от 16 спортисти в Пекин. Тази Олимпиада ще се проведе при доста трудни условия, имайки предвид пистите и мерките против коронавируса. Какво ще им пожелаете на нашите спортисти?
- Лесни състезания няма. Миналите Олимпиади да не са били лесни? Вярно е, има коронавирус, но всяка Олимпиада е трудна. Какво да им пожелая? От сърце им пожелавам, имах един треньор на времето, викаше: „Абе, Иване, колкото можеш, толкова”. Пожелавам на нашите спортисти – колкото могат, толкова! Само това, че са завоювали квоти, само затова, че са там, представете си, че една малка България, 6 млн., на фона на цялото земно кълбо, се представяме там и влизаме в първите 10-15-2-30 човека, за мене това е геройство! Особено в зимните спортове. Пожелавам им от сърце успех! 
- А дали имаме шанс за медал след толкова години?
- Ами, Дай Боже! И аз, когато отидох в Америка 1980 г., имаше един спортен вестник „Старт” и беше написано „Една голяма надежда” и нищо повече. Попангелов се класира някъде 5-6-и, а изненадата беше от моя страна. Така че спортът предполага изненади и, надявам се, да бъде изненадата на българска страна! 
- А какво мислите за политическия бойкот на Игрите. Има вече няколко страни, които го обявиха. 
- Против съм. Използват спорта за политика, а не бива да става. Това е просто притискане, от което няма полза нито спортът, нито...То е хубаво да се състезаваш с всичките. Както беше навремето – аз бях в Лейк Плесид, в Москва бяха олимпийският соц. лагер. И то какъв олимпийски шампион си? За мене това не трябва да става. Истинската конкуренция са всичките. И спортът не трябва да разделя хората. Има си девиз и той е олимпийски – „Спортът за един мирен свят”. Направо се нервирам, като слушам за бойкот. Едно е да си шампион от Москва, едно е да си от Мюнхен или от Мексико. Политиците не трябва да използват спортистите за техните си цели. 
Христина Колева, в-к „Труд”