Бомбата на Мицковски

Лидерът на ВМРО-ДПМНЕ рискува да взриви етническото равновесие в Северна Македония

Управленската формулата „победител с победител“ балансира интересите на македонци и албанци

Понякога и само една изречена фраза е достатъчна, за да се прецени какъв е капацитетът на един политик и какво той има под шапката. Такова беше изказването на лидера на опозиционната ВМРО-ДПМНЕ Християн Мицковски, че времето, през което правителството на страната се формираше от победителя в изборите от страна на македонските политически партии с най-голямата сила в албанската общност, е вече изтекло. На срещата си с премиера Ковачевска преди дни Мицковски предрече край на формулата „победител с победител“.

Малко патетично започвам, но пък си заслужава. Защото чух Мицковски да произнася фраза, от която могат да избухнат стари тревоги и от гардеробите да излязат скелети, които уж бяха вкарани там, за да стоят скрити навеки. По време на срещата си с премиера и лидер на СДСМ Димитър Ковачевски неговият опонент поиска от правителството да излязат министрите от Демократичния съюз за интеграция на Али Ахмети, защото вече било свършено с  равенството„победител с победител“. И оттук нататък, особено когато ВМРО-ДПМНЕ вземе властта, тази кратка, но крайно съдържателна формула, характерна и почти задължителна за политическата ситуация в Северна Македония, нямало да бъде валидна. За мен такова намерение, изречено като заклинание от Мицковски, отекна като бомба, защото си дадох сметка, че по такъв начин се взривява една политическа традиция, която, макар и новосъздадена, макар и наложена от конкретните вътрешнополитически и междуетнически обстоятелства в страната, с годините се оказа работеща. Защото гарантира крехкото етническо равновесие. А това, да се наруши етническото равновесие, е най-голямата опасност за младата държава. Пример - въоръженият конфликт през 2001 г.

През есента на 2002 г. тогавашният премиер и лидер на ВМРО-ДПМНЕ Любчо Георгиевски загуби тежко на парламентарни избори от СДСМ с Бранко Цървенковски начело. Година по-късно на конгреса на партията Георгиевски се оттегли и с апаратни игри и негов личен натиск за председател на ВМРО-ДПМНЕ беше избран Никола Груевски. Самият Любчо се оттегли в политическо отшелничество, за да се върне години след това като анализатор и коментатор на събитията. И като бизнесмен, разбира се.

От това време, когато отново, макар и крайно рядко, започна да се явява по медиите, е неговото искрено съжаление, че е проявил политическо късогледство в началото на прехода и откъсването на Република Македония от някогашната СФРЮ. Мисля, че това признание го има и в книгите му, които той написа. А то е, че ако в началото на 90-те години на миналия век е послушал съветите отстрани и е потърсил съдействието на албанските партии в страната при формиране на управленско мнозинство, и досега, както се казва, би управлявал държавата. Но тогава това нямаше как да се случи, дори поради простия факт, че в основата на предизборната платформа на Георгиевски стоеше атаката срещу албанците и защитата на химерата „Македония на македонците“.

Няколко години по-късно, през есента на 1998 г. Георгиевски и неговата ВМРО-ДПМНЕ в коалиция с Демократична алтернатива (ДА) на Васил Тупурковски спечелиха парламентарните избори. Съюзът с ДА бе странен и „неестествен“, както тогавашният първи президент на страната Киро Глигоров го определи. На ВМРО-ДПМНЕ му трябваше партньор от македонския политически блок, за да покаже, че излиза от изолацията, която сама си беше наложила с бойкота на втория кръг на парламентарните избори през 1994 г. Такъв партньор бе новосъздадената ДА, която си беше типична лидерска партия, основаваща авторитета и дейността си на харизмата на Васил Тупурковски.

През 1998 г. Любчо бе помъдрял. Най-вече, защото бе започнал да играе политическата игра според местните обстоятелства. А те бяха такива, че в създадения двуполюсен модел между партиите на македонците-бившите комунисти в левоцентристкия СДСМ срещу дясната консервативна ВМРО-ДПМНЕ, никоя от двете не можеше да има достатъчно парламентарно мнозинство за самостоятелно правителство. Тази битка на домашния политически терен, водена с променлив успех и смяна на местата в управлението на държавата, е актуална през годините, та и днес. Но заслугата на Георгиевски е в това, че си даде ясна сметка, че ако иска да управлява със стабилна парламентарна подкрепа, трябва да привлече в правителството и представители на някоя от албанските партии. Коя? Която бе спечелила най-много гласове на изборите вътре в албанския политически блок, разбира се. В онзи момент това бе Демократичната партия на албанците (ДПА) начело с харизматичния й лидер, вече покойният Арбен Джафери.

Така се роди формулата „победител с победител“, която сега Мицковски иска да взриви. Нея я няма в конституцията на страната или в други законови актове. Там ги няма и така наречените „лидерски срещи“, които играят важна роля при вземането на най-съществените  политически решения. Но „победител с победител“ се роди от необходимостта правителството да отразява по някакъв начин етническото разнообразие в държавата и по-специално да балансира интересите на двете най-големи общности - македонци и албанци. Формулата се оказа стабилна и независимо коя от двете най-големи партии на македонците взимаше връх, неин партньор ставаше най-голямата партия на албанците.

С една малка временна промяна. Когато през 2006 г. Никола Груевски и неговата ВМРО-ДПМНЕ спечелиха парламентарните избори, поканиха за коалиционен партньор в кабинета представителите на ДПА. Тя вече бе изгубила своя авторитет като най-влиятелна сила сред албанците, където се беше проявила ДСИ на бунтовническия лидер Али Ахмети. Но вероятно от някаква солидарност и знак на признателност към общото управленско минало, Груевски покани ДПА. Две години по-късно обаче нещата си дойдоха на своите места. ДПА излезе от властта, за да продължи да се маргинализира, Джафери не издържа на болестите си и пое пътя към по-добрия свят и ДСИ, родена на основата на бунтовническата АНО от 2001 г. зае място в правителството. За да се стигне до онзи 20 януари 2017 г., когато изтичаше крайният конституционен срок да се внесе проект за правителство и когато Никола Груевски отчаяно чакаше откъм централата на ДСИ в Мала Речица край Тетово да се появи бял пушек като знак, че Ахмети остава коалиционен партньор.

Това не се случи и ДСИ избраха да правят кабинет с втората политическа сила - СДСМ с лидер Зоран Заев. Груевски падна, а доста хора си припомниха, че на върха на популярността си, при едни предсрочни парламентарни избори след като Република Македония не можа да стане член на НАТО през април 2008 г. в Букурещ, той, лидерът на ВМРО-ДПМНЕ, призоваваше своите избиратели така: дайте ми 61 депутати в парламента, за да не се налага да каним албанци в правителството. Това, разбира се, не се случи. И Груевски, иска или не, бе принуден да управлява страната с ДСИ.

Тогава какво се чудим, че неговият наследник начело на партията Мицковски мисли и дори се опитва да инструментализира това отношение чрез заканата да сложи край на „победител с победител“. Добре, че партиите на албанците са достатъчно трезви и разумни, та да не се хващат на тези игри. Въпросът е обаче докога ще е така?