Давид Манолов измина пеша 1000 км за 35 дни по Ел Камино

В памет на любимата си баба Ценка

В началото на август Давид Манолов се завърна в България, след като премина по един от най-известните поклоннически маршрути – Пътя към Сантяго, наричан още Ел Камино де Сантяго. Българинът го покорява сам за 35 дни, ходейки пеша близо 1000 километра.

Началото на Ел Камино започва в Южна Франция, преминава се през Пиринеите и цяла Северна Испания, посещават се десетки градове и села от четирите автономни области Навара, Ла Риоха, Кастилия и Леон и Галисия), за да се стигне крайната точка – градчето Сантяго и прочутата катедрала „Сантяго де Компостеля”, наричана и „Свети Яков”, тъй като е посветена на ученика на Иисус Христос - апостол Яков Заведеев. В нея има гроб, където се твърди, че са сложени мощите на светеца.

26-годишният Давид от Етрополе решава за месец, че ще се впусне в приключението. Той  мечтае за него от дълги години, вдъхновен от филма “The Way” с Мартийн Шийн, където главният герой решава да премине маршрута в чест на сина си, който загива там.

Дни преди да замине, Давид преживява тежък период, защото губи любимата си баба Ценка. Той споделя пред „Труд“, че е бил разколебан, но решава да изпълни мечтата си в нейна чест. Тръгва на път буквално с една раница от 8 кг, в която има малко дрехи, спален чувал, щеки, яке и други дребни неща, нужни за „оцеляването му”.

Пътуването му започва на 27 юни, отлитайки от София до Тулуза, а на 29 юни официално стартира Каминото от френското градче Сен Жан Пиед дьо Порт, което е на 20 км от испанската граница. „Маршрутът беше цветен, като кутия с пастели, видях красива природа, минах през планини, полета, реки, езера, малки селца и големи градове”, казва Давид. По трасето не може да се изгубиш, защото е специално маркирано с жълти стрелки и жълта мида върху син квадрат.

Българинът е почивал по селата, където е пийвал бира, лимонада или вода и е хапвал любимите си „тортиля де пататас” (картофен омлет) или препечени филийки с доматен или чеснов сос и парчета хамон. „Понякога решавах, че просто искам да седна на сянка под някое дърво насред нищото и да се насладя на тишината и спокойствието и се подкрепях, с каквото имах в раницата”, казва той.

Младият мъж разказва, че първата седмица е била доста болезнена за краката му, тъй като не бил свикнал да върви по 25-30 км на ден, но се приспособил бързо. Давид е трениран физически и обича да върви бързо, но винаги е усещал умора в края на деня. Нощувал е в алберге (кампуси, специално направени за Каминото, в което участват десетки хора от цял свят). Завързва приятелства с американец и португалка.

„По целия път се срещат всякакви хора с разнообразни истории и причини, заради които са предприели да поемат по Ел Камино. Един човек ми направи много силно впечатление - Рамон, който минава за трети път - първият е бил на 20 г., вторият на 40 г. и сега е на 60 години. Този човек имаше голямо сърце и беше един от най-дружелюбните, викаше ми незнайно защо - Рагнар. За съжаление той изостана назад и казваше "аз се движа бавно, но с постоянно темпо”, споделя българинът.

За Давид един от най-вълнуващите моменти е бил да стигне преди изгрев до “Cruz de Ferro” (Железния кръст). Традицията е всеки, тръгнал по Пътя, да носи камък от дома си и да го остави там, като символ на тежестта, мъката или греховете. „Моят камък го взех от градината на баба ми и беше с мен през цялото време, представлявайки тъгата, която имах в себе си заради загубата на този важен за мен човек. Достигайки мястото, изчаках слънцето да се покаже и когато това стана, сякаш небето започна да гори от ярко оранжеви цветове. Тогава стиснах камъка, силно мислейки за нея. След кратка молитва, го оставих, заедно със снимка от сватбата ми, на която съм с баба ми, в дървеното стебло, което държеше металния кръст. Почувствах се облекчен, тя винаги ще ми липсва, но реших да си спомням за нея с усмивка”, споделя Давид.

Българинът се сблъсква с трудност около 28-ия ден, защото получава тендинит на левия крак, т.е. възпаление на сухожилията, което ограничава движението на ходилото му, със силна болка и отток. Два дни лекува крака си в студената река край албергето, но тръгва, макар и бавно, с помощта на щеки, за да стигне до Сантяго. През цялото време поддържа онлайн връзка със съпругата си Теодора, която му дава кураж.

По време на пътешествието си Давид се пита дали си заслужава, често се сблъсква с трудности, болка, връхлитат го различни чувства и емоции, но не се отказва заради всичко, което е пред него и не е видял. Така стига до Сантяго - краят на Ел Камино в градската катедрала „Свети Яков” с нейнта величествена архитектура. „Но, някак не усещах, че е краят, затова реших да отида до „Краят на Света”, разказва той.

“Camino a Finisterre” (Пътят до края на света)

Българинът прекосява още над 100 км, за да стигне до Финистера, чието име означава „краят на света”, край бреговете на Атлантическия океан. „След цяла седмица дъжд, в това градче ме посрещна слънце, а аз изпратих най-невероятния залез, който съм виждал. Единствената мисъл, която ме връхлиташе, бе: Бабо, успяхме!”, разказва Давид.

Той споделя, че би направил пътешествието отново, но по друг маршрут. Научил се на търпение и спокойствие, днес той цени всичко, което вижда пред себе си. Според него всеки трябва да гони мечтите си, независимо, че може да изглеждат трудни или невъзможни. „Препоръчвам на хората, които искат да поемат по маршрута, да се пуснат по течението, нещата на Ел Камино се случват в перфектния момент, стига човек да бъде отворен към тях”, казва Давид, който вече има нова мечта – да изкачи най-високия връх в Африка – Килиманджаро.