Есента е най-подходящото и спокойно време за море

Моето лято е през септември и октомври, а ако имам късмет – дори през ноември

Мразя горещината - тя стисва сърцето ми с тревожни пръсти в началото на юни и не го пуска до края на август

Този текст изпълзя от главата ми в една тъмна и задушна нощ в началото на август, когато 36-те градуса на въздуха се бореха с 39-те на летния ми грип в лепкава, потна схватка. Онова особено състояние на температурен делириум, в което се мяташ в леглото сред усукани мокри чаршафи и не си сигурен дали сънуваш, или халюцинираш, обикновено ражда чудовища. Но понякога ражда и нещо друго.

Когато се събудих с кънтяща глава, знаех за какво ще пиша, имах заглавие и точно време за публикуване. Нямаше да хвърлям текста в безмилостната паст на жегата, щях да го оставя да узрее на спокойствие и да се откъсне в най-хубавото време. Най-любимото ми.

Защото мразя лятото. Ето, казах го. Давам си сметка, че звуча като бабичка, но така стоят нещата. Горещината стисва сърцето ми с тревожни пръсти в началото на юни и не го пуска чак до края на август. Три месеца борба за оцеляване и броене на дните, въоръжена с вода, ветрило и пръскалка за цветя. Лятото ме убива – понякога почти буквално. Но цялото стискане на зъби си струва, защото след лятото идва другото лято – моето, циганското, прекрасното.

Всъщност излъгах. Обичам лятото. Много. Обичам идеята за лято, за слънце и радост, цвят и живот. Тя ме крепи през късите зимни дни, заедно с мидата и слънчевите очила в чантата. Толкова обичам лятото, че бих писала и пяла песни за него, стига да можехме да си стиснем ръцете на компромисните 26 градуса. За някакво кротко, прозрачно и окъпано в светлина лято, излязло от книгите на Туве Янсон и Астрид Линдгрен.

Нашето лято не е такова. То е буйно животно, опърничаво, цялото рога, копита и нокти. Докато го опитомиш достатъчно, за да играеш с него, то взело, че си тръгнало. Но само привидно. Опитното око може да го разпознае в най-неочаквани моменти, а моят критерий е прост – ако мога да се съблека по тениска, значи е лято. Точка.

Моето лято е през септември и октомври, а ако имам късмет – дори през ноември. Но започва да се усеща още през август, в дните след Преображение. Всяка година наострям уши да не пропусна този почти неуловим момент, в който жегата се пречупва и предава. Все още си е лято, но вече не дере и не фучи, а мърка и се гали в краката. Тогава разбирам, че и тази година съм спечелила битката (или оцеляла, което е същото) и хубавото тепърва започва.

Най-напред е морето. През последните няколко години – винаги в самия край на септември. Има едно много особено усещане – смесица между дързост, вироглавство и риск – в това да тръгнеш нанякъде, когато всички останали се връщат оттам. Да сложиш тънка рокля с презрамки, когато хората в града изваждат якетата. Като дете, което се плези на света напук и никога, ама никога няма да си признае, че може би му е малко студено.

Цигансколетните пътища са прошарени с жълто и узрели шипки, а синьото на лавандулата е сменено от синьото на трънките. Закъснели ята се вият сред облаците и се опитват да ни разколебаят, но ние се правим, че не ги виждаме. И така ни харесва. Няколко часа по-късно ще бъдем възнаградени.

Защото морето си е там и мирише на сафрид и смокини, и е само за нас. Целият плаж, от край до край. Всички калдъръми, сокаци и крайбрежни кръчми. Всички гларуси, мидички, цялата рибена чорба на света – за нас. Туристите ги няма. Прибрали са се обратно в градските си, офисни черупки, отдавна забравили вкуса на сол. Но ние сме тук. Оставаме, оставаме...

Сутрин морето е млечно и кротко, прибрано в себе си. Вече не му се налага да бъде атракция и туристически ресурс, може да се отпусне и просто да си бъде. Понякога случаен рибар изкарва лодката си, без да го буди. Или пък не. В този ранен и розов час, някъде между крясъците на гларусите, църковната камбана и приказките на местните, които обсъждат някакви техни си неща, със сигурност разбирам едно – утре ще си замина, но сърцето ми остава да презимува тук.

Разбира се, рискове винаги съществуват. Миналата година, например, ни изненада с 6 градуса. Всичките ни тениски и леки пуловери, навлечени един върху друг, не успяваха да ни стоплят. Гларусите подозрително напомняха маскирани пингвини. Бурният вятър превиваше зокумите, а морето ревеше сърдито, докато ние се опитвахме да решим дали скариди с греяно вино няма да е ексцентрична, но все пак приемлива комбинация. Сигурно си мислите, че не сме стигнали до плажа. Грешите, стигнахме. И до морето стигнахме. И си отнесохме скъпоценната сол в косите и по кожата в София. Защото тръпката да пазаруваш на прибиране в кварталния хипермаркет, облечена с бански и плажна рокля, докато останалите са с якета и ботуши, е безценна.

После пържим риба и пием мента със спрайт до края на октомври, за да запазим лятото още малко. Не сме приключили с него, още не. Имаме още едно пътуване към началото на ноември, този път на юг.

Югът, също като лятото, е идея. Особен вид глад. Неутолим копнеж, вроден инстикт, вътрешната ни Обетована земя. Онова, което ни кара да палим колата и да се втурваме зашеметени. Да караме покрай разтопения метал на Струма, все надолу и надолу, към лозята и планините. Да пълним багажника със зехтин и маслини, нарове и смокиново сладко. И керацуда. И широка мелнишка. И най-вече слънце. Лято в буркани, да преглъщаме по-лесно сухата кора на софийската зима.

Сутрин планината е смълчана и леко настръхнала. Студът драска по голите ми ръце, а въздухът е толкова прозрачен, че мирисът на сняг се усеща като неизпратена картичка. Непоносимото синьо на небето не търпи преструвки и фалш. В планината е така – оголваш се до кости и нерв и нищо неистинско не остава в ума ти. Сред тази съвършена, драматична красота осъзнавам едно - утре ще си замина, но сърцето ми ще презимува тук. Да, знам, че го оставих на морето. Имам няколко.

Имам и едно за града. Градът, който изтрезнява от лятното пиянство, леко сериозен, леко засрамен, като човек, който снощи е танцувал върху масата. Огромният мравуняк, опитващ се отново да влезе в ритъм.

Сутрин градът е лежерен като халат от жълта коприна, в онези час или два, преди всички да се завъртят в личните си въртележки. След това си позволява да се отпусне само понякога, само на определени места. Мързеливите недели. Пазарите. Тайните улички в старите квартали. Жизнерадостният кич на китайските магазини. Непоправимият оптимизъм, с който си купувам ново ветрило през октомври.

Защото може да имам сто сърца, но душата ми е една. Цигансколятна. Тя лепне от гроздова сладост като целувка зад ухото и се разлива на спокойни спирали от златист мед. Няма нужда да се доказва пред никого, защото е преживяла туристите и ги е изпратила по живо, по здраво. В тишината, която остава след курортните панаири, може да чуе себе си. И понеже е вряла и кипяла, знае как да прави зимнина – от слънце, от лято, от юг. Да си подрежда бурканите по вътрешните рафтове, да помни всяко пътуване, всеки смях, всеки импулс. Да й става лятно, когато си поиска. Знае, че никога не е прекалено късно за каквото и да било, а времето е просто условност. Празнува, когато другите са прибрали на дъното на гардероба всички поводи за празнуване. И това, което за тях е „уф, есен”, за нея е лято. Нейното лято. Циганско, шарено и прекрасно.