Освен на ексклузивни концерти и премиери в областта на стендъп комедията, сцената на Joy Station в домакин на Talk Station – поредица от интервюта в YouTube канала на клуба, чиито център са вдъхновяващи артисти от всички сфери на изкуството. 

В интервю за Talk Station, предоставено на "Труд", Михаела Филева отговаря на въпросите „Намери ли своя „Ин и Ян“ по време на пандемията?“, какво е любовта за нея и какво е направила с първата „детска заплата“, отпусната от майка й, когато е била на 8 годинки. 

- Новият ти албум „Ин и Ян“ вече е факт. Колко специален е той за теб? По скалата от 1 до 10 къде отразява развитието ти като артист?
- Надявам се да е ударил десятката! Със сигурност албумът беше голямо предизивкателство за мен и целия ми екип. Създадохме го по време на пандемия, когато всичко бе притихнало и изчаквахме търпеливо момента,  в който отново може да се случва музика.  За мен това беше голяма утеха, да мога да извършвам поне студийната работа, докато концертната беше забранена. „Ин и Ян“ отразява два самоизключващи се периода – този преди и този по време на изолацията заради вируса. Много съм горда с крайният резултат, получи се изключително красив албум, дори чисто визуално. NDOE, който освен готин автор и музикант, е супер сила и като графичен дизайнер, направи обложката. Благодаря му, че се нави на идеята ми да я създадем само от хартия, без никаква пластмаса. 

- Имаш ли песен, която е с особена сантиментална стойност за теб? Каква е историята зад създаването й?
- Има такава, тя се казва „Опора“. Написах я за минути в период, който беше много труден  и за мен, и за близките ми. Дори дълго се чудех дали да я включа в албума, или да я споделя само с най-тесния ми кръг хора. Обаче си казах „Тази песен може да бъде рамо, на което да се облегнеш, когато ти е най-тежко. Хората заслужават да я имат“. Много съм благодарна на двама мои приятели: Станислав Арабаджиев, пианист, и Макисм Ешкенази, който записа цигулката. Стана много човешка песен, защото има само акустичен звук в нея, лишена е от претенция. Остава ти само уверението, че всичко ще бъде наред в края на деня. 

- Разкажи за снимачните локации във видеото към „Ин и Ян“. 
- „Ин и Ян“ предполагаше да търсим контрасти – кадрите на Жлъч са снимани на Витоша, а моите в Занзибар. В този период това бе едно от малкото места, на които можеше да се пътува. Идеята е на режисьора Башмоушън. Получи се една контрастна картинка, която като я събереш се получава доста хармонична гледка. 

- Какво ти хареса в Занзибар? Усети ли безвремието на простичкия живот? Успя ли да си намериш центъра там?
- Влюбена съм в Африка генерално. Занзибар е повече курорт, но това, което видях за пръв път в живота си, са гигантските приливи и отливи, говорим за дължина от по 3-4 километра! Да кажем, ако в 18 ч водата е до шезлонга ти, 5 часа по-късно се дръпва и можеш да се разходиш по океанското дъно. Във видеото към „Ин и Ян“ имаме точно такива кадри, в които водата се е отдръпнала и изглежда като една постапокалиптична картина с един безкраен хоризонт. 

- В творческия процес кое идва при теб първо -  мелодията или текстът?
- Адски различно е и нямам правило. Работя много често с Веселин Ценов – Алгоридим като музикален продуцент. Често той създава някакъв бийт, аз се увличам по идеята в студиото и започвам да редя някакво канто, след което да редя думите по него. В случая на „Опора“ първо дойдоха думите. Беше буквално като стихотворение, което облякох в мелодия и хармония. Със сигурност ми е много по-приятно когато творческия процес е споделен, както с всяко друго щастие. 

- Каква беше тази изминала луда година за теб, почти нулева за изкуството? Успя ли да намериш своя „Ин и Ян“ във всеки смисъл?
- По-скоро успях. Първоначално се заблуждавах, че това ще бъде много кратък период и за месец-два това нещо ще премине. И си казах, че ще се концентрирам върху нещо, което ми е любоиитно и отдавна отлагам. Така завърших магистратурата си в Музикалната академия. 

- Ти не писа ли за формат от типа на „Гласът на България“?
- Да, цялата ми работа се върти около това полезна ли е неформалната среда, която ти дава риалити формата за развитието ти като изпълнител. Стигнах до интервюта с повече от 30 специалиста в тази област. Първите няколко месеца изолация отделих на това да успея да завърша. И когато започнах да осъзнавам, че пандемията май няма да приключи за месец-два, започнах да мисля как да се развивам като човек и артист повече и повече. Започнах да се занимавам много повече с аранжименти и свирене на пиано, записах се на уроци по испански. Записвах нова музика, направих си и домашно студио, в което да мога да завършвам поне в начален етап идеите си. Прекрах доста време и с най-близките си хора - това е нещо което пандемията ми буквално ми подари. 

- Имаш супер силна връзка с майка си. Кои черти от характера й си наследила?
- От личния й пример съм разбрала, че когато мрънкаш, нищо не се получава. От нея знам, че излишното самосъжаление и драматизиране си е излишно. Живее се много по-лесно, когато си действаш по задачите, гониш целта си и си благодарен на всички хора, които гравитират около теб и ти помагат да си най-добрата си версия във всеки един смисъл. 

- Какво би взела от нея някой ден като родителски модел? Да си по-строга, но справелдива, или да си приятел с детето си и да търсиш нон-стоп комуникацията с него?
- Тя беше от втория тип и мисля, че точно заради това, че беше приятел с мен, аз нямах никаква бариера да споделям с нея абсолютно всичко: от най-глупавите неща в училище до по-големите проблеми, пред които един тийнейджър неизбежно се изправя. Прилагаше трикове, които сега оценявам. Единият беше отказът й от тютюнопушенето. Помня как бяхме седнали край кухненската маса в къщи и тя каза „Това е супер вредно. Не стига, че си давам парите, ами и се тровя. Ще взема да ги откажа!“. И ги отказа. Да съм била на 12-13 г., точно когато в обкръжението ми започна интереса към цигарите. Не ги погледнах, защото за мама не бяха „готини“ и ги отказа. Тя ме научи и да ценя парите. От съвсем малка ми даваше така наречената „детска заплата“. Не сме били в особено добро финансово положение и се налагаше да правим точни сметки, за да можем да покрием основните си разходи. Сядахме и тя ми показваше колко даваме за ток, вода, какво остава за мен и за нея за месеца като джобни. Първата си детска заплата получих на 8 и бяха някакви стотинки, за закуска в училище. И аз взех, че купих бонбони за целия клас. Прибрах се, признах й за какво съм ги изхарчила, а тя кротко каза „Добре“. И тогава ми обясни как работят нещата, как от мен зависи как разпределям бюджета си, за да ми стига. Целия месец ставах супер рано и мажех филии, защото нямах пари за сандвич в училище. На следващия месец отидох в кварталния магазин, раздробих на монети парите си за месеца, и с кламер на всяка купчинка слагах бележка с датата, ден за ден си правех разчет, за да ми стигнат. 

- Какво ти каза майка ти, когато слезе от сцената на зала 1 на НДК?
- Спомням си само силната й прегръдка. Тя много рядко ми казва, че се гордее с мен. Тогава го направи. 

- Ако трябва да довършиш изречението Любовта е?
- Звучи като клише, но това чувство планини повдига. Любовта е основната движеща сила. Заради това е клише, защото всичко, което правим, е за любов, или заради липса на любов. Пожелавам на всички да са много здрави и да имат любов, да успяват да я намират и да съмуяват да се обичат достатъчно. Напоследък съм си поставила за цел да не го забравям това – да се щадя, да си позволявам малко време за себе си. Да мисля за себе си като за близък човек, защото в крайна сметка всеки от обкръжението ни е до време, а ти ще си останеш за постоянно и е най-добре да се харесваш.