Труд
Автор:
Кеворк Кеворкян
Зверим се в един Паноптикум на Лъжата
Свидетели сме на нова мода - вече почти във всяко телевизионно интервю гостът намира за нужно най-напред да мироса водещия: фразата „Благодаря за поканата“, съпроводена със снизходителна усмивка, е знакът, че трябва да потърсите нещо друго от телевизионната сергия. Защото със сигурност ще си загубите времето, ако сте очаквали да станете свидетели на разговор, в който честността, дори в минимални количества, е водещото начало.
Нищо подобно: започва поредното хилене, докато публиката се пита защо е толкова приповдигната поредната дама, съвършено анонимна, но пък вече накичена с важен държавен пост, макар че очевидно изобщо не съзнава тежестта му.
По време на соца между номенклатурните началници беше популярен следния диалог: „Как си братко?“ пита единият, а другият му отвръща: „Шумим, братко, шумим!“. Впрочем, действителен автор на тази фраза бе известен по онова време поет, главен редктор на популярен вестник. Сега този поздрав спокойно може да бъде префасониран като „Хилим се, братко, хилим се!“ и ще бъде далеч по-близо до реалността.
Някой по-разтропан младок може да направи анкета с „първенците“ ни с един-единствен въпрос: „На какво отгоре толкова се хилите днес?“ - и ще има грамаден успех. Ще бъде със сигурност запомнен и от Историята на Българските Нрави, сезон
„1989-а до Свършекът“ - който пък, ако успеем някак да се измъкнем от болестното хилене на политиците ни, няма да ни се види толкова далеч във Времето, даже успяхме вече да се насладим на някои от неговите опустошителни последици. Но управниците ни продължават упорито да си се хилят, дори увлякоха в това упражнене и известна част от населението. Как да не кажа пак, че ние наистина сме безподобни: вместо управниците ни да са предани на най-ценните качества на Народа, част от Народа замяза на управниците си...
Тук е удобният момент да се върнем към особеностите на днешното телевизионно интервю. Повечето водещи сякаш не разбират в какъв капан ги примамват гостите им: лъчезарно усмихнати, те видимо са убедени, че ще си имат работа с някакви глупаци, чиято задача е да ги разкрасят по възможно най-добрия начин, сякаш по рецептата на един „кеворкизъм“: „Главата ù струва пет лева, а ù правят прическа за 50 лева“.
Днес всяка по-голяма телевизия разполага със специален салон за масажи и разкрасяване, в който ще се постараят гостите им максимално да се отдалечат от истинската си същност, за да не ги опознаваме такива, каквито са - а такива, каквито те си въобразяват, че са.
Процедурата, която се използва за тази фалшификация, е съвсем елементарна и безболезнена: соанират ги с леко смилаеми или направо безсмислени въпроси, а не рядко и с такива, от които се разнася вонята на неприкритото угодничене. И клиентите, и масажьорите са наясно с правилата на играта, чиято крайна цел е непоносимо позорна: окончателно обезсмисляне на публичното говорене, което става все по-мътно, все по-неразбираемо за зрителя и, в крайна сметка, направо ненужно - дори отдавна пресъхналите „ръкави“ на река Перловска, един от които минава покрай сградата на държавната телевизия, са по-живи от въпросното говорене - излишно е дори да уточняваме, че всъщност става дума за „говнорене“...
Но най-важната последица е друга, за нея обаче изобщо не се говори: лъжовното-инфантилното-угодническото слово успя, в крайна сметка, да подмени истината за политическата ни класа - и ние се зверим в нея, без изобщо да сме наясно какво виждаме.
Зверим се в един Паноптикум на Лъжата. И не ни остава друго, освен до насита да си се Нахилим и да си се Наблагодарим!
Навремето бяха кръстили предаването „Панорама“ на БНТ „бръснарницата“ - и това беше дори доста милостиво прозвище за една продукция, която направо си беше „Фабрика за френски целувки“ - така я наричах, а и тя си беше точно такава. А и нямаше как да бъде нещо друго, защото както изначалното, така и трайното ù предназначение бе да подлъгва и предлага на зрителя локуми, които най-често си бяха чиста неистина. Кеворкизмът по този повод огласяваше, каква стока предлагаше „фабриката“: „Елексири за властта, отрова за „простолюдието“. Разбира се, там работеха и способни журналисти, но някои от тях споменаваха сто пъти повече името на Живков, отколкото Божието.
И днес още понякога се питам: Какво ли е да си рентиер на умението да споменаваш нечие име?
Все пак, друго ми е по-интересно: как обясняват днешните телевизионни началници на новобранците си, че няма да им се размине и трябва час по-скоро да усвоят и да изповядват далаверата с хиленето и благодаренето?
След 10 ноември 89-а се опитаха да замажат някак истината за прозвището на „Панорма“ - и съчиниха обяснението, че я наричали „бръснарница“ понеже участниците в нея изчаквали реда си един след друг - сякаш в другите предавания не беше същото. Дори набедиха президента Желев, който също я бил наричал така. Желю беше изрекъл и някои по-странни неща - но пък поне се опита по-късно да коригира или поне да обясни някои от тях. Ония, които го недолюбваха, биха решили, че това отново е резултат от някаква непонятна за тях доверчивост - днешните политически самозванци биха я нарекли „селяшка“; повечето от тези отрепки ненавиждат „селото“, понеже то по начало е доста сурово към мъжкото им гевезене, което, незавсимо как е започнало, винаги се стреми да се нахендри и дори да прелее извън сакралният призив на един известен писател: „Да бъдеш гей като шансон“... Иди и търси - ако съвсем си закъсал - шансони в тукашната ни селяшка дивотия. Обаче същите тия селяндури, които са безнадеждни задръстеняци в употребата на шансоните, а още по-малко могат да обяснят причините за пристрастието на част от политическата паплач към тях - та точно същите диваци са абсолютно наясно кой превърна българското село в един абсолютен „клошар“ - можем да го наречем така, щом веднъж сме приели употребата на цветисти, макар и донейде парадоксални образи-сравнения, като при това успяваме да съхраним безопасна дистанция към някои от тях - и, независимо от всичко, да запазим суверенитета си, включително и от шансона.
Не по-малък е и подвигът на клошарите ексземеделци, които успяват вече толкова години да живеят с черната истина за разгрома на българското село - като в някои редки мигове дори могат привидно да се самоутешават - това пък е тяхната милостиня за екзекуторите им - че прозвището „фермери“, с което ги наградиха, е предостатъчна компенсация за всичко онова, което получаваха навремето от Селото, нерядко и през немалко унижения: най-вече удивлението и радостта от покоряването на земята, съпроводени с гордостта - макар и неосъзната докрай - че храниш народа си...
Направиха ги „фермери“ - и направо им откраднаха селото. Това трябваше да изглежда като съвършенният бартер, който обаче оглозга до кокал едната страна.
Но какво пък в българските ни работи изглежда по-справедливо...
Ето и в момента поредната интервюирана дама, напълно сигурна в успеха на заговора за фалшифицирането на властовата клика, казва: „Благодаря за поканата!“- и разтяга още повече усмивката си; тя е наясно, че нищо неприятно не я очаква в този рзговор, любезността ще бъде „на макс“ - като се изключат единствено физическите ласки, за да не събудят излишни спомени и асоцации със славната фабрика за орални излишества - а и вече са създадени водещи, които постигат ефекта на физическото съприкосновение само с думи. Не е малко.
После друг събеседник пък ни гарантира, разбира се, широко усмихнат - максимален отвор ХХХХL, че няма никаква опасност бежанският бунт в Испания да се повтори и тук - и продължава да разширява отвора си. Това е удобният момент водещият да използва разсеяността му и да промуши - привидно максимално невинно и незаинтересовано, какъвто си ще въпрос, например:
- А ние готови ли сме все пак да се справим с инцидент като този в Сеута?
Здравият разум обаче, както винаги, надделява и ние оставаме и без този въпрос - колкото да се потвърди правилото, че отдавна вече гледаме телевизионни интервюта само заради въпросите, които бихме дочакали някой ден. От интервюта, в които благодарят за поканата, както и за възможността да бъдем баламосвани, никой не се интересува. Това не е тайна, така че и събеседникът, когото гледаме в момента, спокойно изпява отговорите си - и за да бъде абсолютно честен с нас разтяга с още няколко милиметра усмивката си - а това вече е истинско чудо.
Ние пък вече съвсем сме забравили, че не сме се нагласили пред телевизора, за да преживеем за сетен път ритуала с благодарностите.
За нещо друго май беше...
