Либералната демокрация поражда цял куп психотравми, потиска или изкривява най-ценните човешки качества

Психичното здраве не е в ръцете единствено на отделния индивид, в огромна степен зависи от структурата и организацията на обществото

Всякакви хора срещаме в града, по-наблюдателните дори могат в най-общи граници да ги групират в типажи. Едни ни разсмиват, други будят съчувствие, трети направо ни впечатляват със странното си, досадно или дразнещо поведение. В обществения транспорт и по спирките, в магазините и по улиците. Има дори такива, които стоят изолирано, но като че ли не сами със себе си, като че ли общуват и с някой невидим, но приеман за реален от нездравото им въображение. Други пък като че ли само телом са тук пред нас, но духом са другаде, само те знаят къде.

Жена към 50-те, следобедно време, стои с наведена глава, с отпуснати рамене и ръце на спирка в центъра на града.Тролейбусът пристига полупразен, жената бавно се придвижва към едната врата, успява да се качи последна. Наблизо седалките вече са заети, назад има и свободни, но остава близо до входа.Вяла, посърнала, с угаснал поглед, безразлична към всичко наоколо. Скоро слиза бавно пред недоволните погледи на напиращите отпред и отзад, виновно шепне извинения.

Рано сутрин в трамвай № 7 в посока към централна гара. Сравнително топло е, двама-трима леко облечени пътници са потънали в свои си мисли. Качва се мъж на около 40-те, без багаж, облечен като за доста хладно време с дебело кожено яке с качулка на главата. С поизносени, но чисти зимни обувки, небръснат, но не и занемарен. Суети се с видимо сковани движения, сяда, рязко се мести на друга седалка, после и на трета. Оглежда се подозрително изпод качулката, ослушва се напрегнато, като че ли дочува нещо.

Почуква с пръст по прозореца, после потропва с крак. Лекичко, не се долавя ритъм. Два пъти почуква, четири пъти потропва. Като че ли изпълнява някакво нареждане. В паузите бързо дърпа ципа на якето надолу и нагоре два пъти. Рязко става и отива до едната врата, пак почуква и потропва още няколко пъти. Сяда приведен, застинал със събрани колене и лакти върху тях. След няколко спирки внезапно скача и слиза. Очевидно не е съвсем лишен от грижи, но не си взима редовно лекарствата. Някои от тези хора могат да бъдат опасни за околните или за себе си.

Около спирката на трамваите на площад „Гарибалди“ в София е свърталище на скитници. Под колоните на сградата с лъскави магазини се събират за нощуване очевидно психически болни хорица. Легнали върху картони, одрипавели, вмирисани. Навъртат се и през деня, късно вечер и в студено време дори денем. Някои се возят безцелно в градския транспорт, овонявайки го нетърпимо. Отблъскващи картини и сцени, заобикаляме ги с трудно скривана погнуса, често съчетана с искрено съжаление.

Не са виновни за нищо тези хора, споходени от болести, изискващи скъпоструващи лекарства и грижи в специализирани заведения.Разполагаме с всичко най-добро, създадено в света за лечение на тези заболявания, казва националният експерт по психиатрия д-р Цветеслава Гълъбова, но у нас нещата вървят назад, скъсана е връзката между болнично и извънболнично лечение.Психиатричната реформа умря преди да започне, на никой не му пука за психично болните, добавя тя, това е горчивата истина.

Много е горчива. И не става дума само за медикаменти и леглова база, нужен е квалифициран лекарски и среден персонал, клинични психолози и социални специалисти. Недостигът е остър и се задълбочава. Необходимо е прилагането на различни видове психотерапия, арттерапия, ароматерапия, дори трудова терапия. Ако преди т. нар. демокрация психиатричната дейност е била накрая на редицата на медицинското осигуряване в страната, днес е встрани и надалеч. Само за София е нужна мрежа от 24-25 дневни центрове, има само един...

Лечение на психиатричните пациенти е правилно „в общността”, не в изолация, както е досега. Роднините, които най-често са жертва на тяхното поведение, много често отказват да се занимават с тях. Душевната болест у нас обикновено означава социална смърт. Остават напълно насаме със себе си, виждащи околния свят изцяло отвътре, изгубил обективно-дейностното си значение.

Шизофренията и отчуждението взаимно се подсилват. Наблюдаваме го в крайната му форма. Среща се и в по-меки форми, обхваща все по-големи сегменти от съвременните общества. В по-стари времена „отчуждение“ – alienado, aliene – е използвано за душевно болен човек, в английския Аlienist даже и днес, макар и рядко, се използва вместо психиатър. При Хегел отчуждението вече няма отношение към душевната болест, а е форма на социално обусловена ощетеност.

По данни от проучвания за световното здраве, най-малко една трета от хората са с някакви психични проблеми. В страните от т. нар. международна общност тревожните и афективните разстройства са доста повече, либералната демокрация поражда цял куп психотравми. Дори да бъде променено законодателството за обслужването на психично болните, то не би могло да преодолее пълното неглижиране на психиатричната област, сподели пред „Труд“ доц. д-р Владимир Велинов, шеф на Българската психиатрична асоциация.

Психичното здраве не е в ръцете единствено на отделния индивид, в огромна степен то зависи от структурата и организацията на даденото общество. Насаденото у нас обикновено не само подсилва заварени от миналото асоциални навици и прояви, но поражда и нови. То не само не подпомага най-ценните човешки качества, а ги потиска или изкривява.

Нездравото общество подлага човека на различни форми на експлоатация, прави го обект на злонамерени манипулации, лишава го от чувство за собствено Аз. Човек може да счита и да гради света като Свой само доколкото е в състояние да схваща реалностите в него. Поставен обаче във виртуална среда, потъва в илюзии и няма да има никакво желание да променя условията, които ги пораждат.

Лъжедемокрацията създава условията за силно нарастване на подозрителността и враждебността сред хората,оттам на агресията или на автоматичната подчиняемост на рекламни внушения и политически манипулации. Затова гние на корена си, лишена от потока от жизнена енергия, извиращ от продуктивното душевно здраво общество.