В сряда (21 октомври) около 8 ч. сутринта е починал писателят Александър Томов. Това съобщи за „Труд” неговата съпруга – писателката Екатерина Томова.

Александър Томов е роден в София на 3 юли 1944 г. Завършва специалност „Българска филология” в СУ „Св. Климент Охридски” през 1972 г. През 80те години той е сред новата вълна белетристи, които създават остро критични социални произведения. По негови сценарии са заснети популярни и предизвикващи дискусии български филми като „Смъртта може да почака”, „Зелените поля” „Елегия”, „Романтична история”, „Маргарит и Маргарита”, „Разводи, разводи”. Първата част на знаковия му роман „Корупция” се появява през преломната 1989 г. – не само като знак на тогавашната власт, но и като предсказание за последващите процеси на разграбване на държавата. След 1990 г. излизат още две части на трилогията „Корупция”, както и още две трилогии – „Новобогаташи” (1997) и „Четвъртата власт” (2003). Автор е и на исторически романи като „Византийски лабиринт“ (2001), „Императрица Теофано“ (2003) и „Йешуа“ (2012). Общо е издал 33 книги. Написал е 13 сценария за игрални филми.

Александър Томов е член на Националния съвет за радио и телевизия от квотата на парламента и негов председател от декември 1998 г. до август 2001 г. След 1997 г. преподава кинодраматургия в ЮУ „Неофит Рилски” и в „Нов български университет”.

ДА ОТВОРИМ КУТИЯТА НА ПАНДОРА

Александър Томов

Какво означава да позволиш на някого, на когото и да е, особено на представител на собствения ти народ, да те ограби по начин, непознат в световната история? По начин, който не може да се опише с каквито и да е думи? Който да те обезличи напълно, да те затъпи до степен на животно и да те направи безразличен не само към собствената ти съдба, а и към съдбата на децата ти, на ония, които ще живеят след теб? Какво означава да си примирен с това? Да не надигнеш глас срещу унижаващия те, срещу грабещия те, срещу гаврещия се с теб? И дори да си съгласен с него, дори да си доволен от това, да го поощряваш, за да не го ядосаш, за да не стане по-лошо? Изводът за такова поведение може да бъде само един, отговорът – също един. Означава, че у нас съществува един особен робски синдром, за който понякога не си даваме сметка. И докато не си признаем, че е тъкмо така, и докато не си отговорим защо е така, и не анализираме защо е така, нямаме шанс да помръднем и крачка напред, и йота напред, а рискуваме да стане още по-зле, да затънем още по-надълбоко, там, откъдето няма връщане и няма каквато и да е надежда, не толкова за самите нас, колкото за ония, които идват след нас. 

Тази моя книга има за цел да търси и евентуално да намери отговора на въпросите, които са ме занимавали през целия ми съзнателен творчески живот, и по-точно – да осветли отделните проблеми и да ги постави на обсъждане и разискване, което би ни помогнало да осъзнаем кои сме, за какво сме и защо сме, и по-важното – има ли смисъл да сме такива, да продължава така, или съществува някаква надежда да бъдем други, защото е добре известно, че надеждата умира последна...

Робският синдром при нас, изглежда, е всесилен. Този робски синдром може да се наблюдава при немеца, при французина, при англичанина, при всички народи в най-различни форми.

Казано най-общо, той е общочовешки, но никога до такава степен уникално изроден, стигнал до идиотско умопомрачение.

При европейците този робски синдром е подчинен на реда и закона, на установения вековен морал, на наказание и самосъзнание и преди всичко –  на историческите обстоятелства, формирали дадена народност и нейния национален характер.

Представяте ли си, да речем, ако немският или свободолюбивият френски народ бяха ограбвани по такъв подъл и абсурден начин! Никога нямаше да го позволят, чудо щяха да направят, както се казва, но нямаше да го позволят.

Ние, българите, обаче го позволихме. Нещо повече, напоследък дори някои, в лицето на контрапротестите, защитават този незапомнен грабеж и застават на негова страна, което за сетен път показва, докъде може всъщност да стигне родната уродливост.

Тъкмо тая същата уродливост ме накара да посегна към тая изключително важна за нас тема и да я поставя и развия според силите си и възможностите си.

Цялата тема може да се стори на някои неизкоренима и немислима, битова направо, защото е вплетена във всяка минута и секунда в нашия собствен живот, и тъкмо това й е най-страшното на нея, най-драматичното, фундаменталното.

Това ме накара да й се посветя и да се опитам да я нахвърлям в това мое есе, тоест, да отворя нашата „Кутия на Пандора” и да я изследвам...

Из книгата „РОБСКИЯТ  СИНДРОМ  ПРИ  БЪЛГАРИТЕ...”, Издателство „Фабер”, 2014 г.