Изначалният сблъсък на цивилизациите

Свободата не е стока за продан и не се защитава на непълен работен ден

Светът днес преминава през пореден исторически епизод на изначалния цивилизационен сблъсък, белязал човешкото развитие.
Какъв е неговият характер? За разлика от „сблъсъка на цивилизациите“ у Самюъл Хънтингтън, който се основава на разломите между културни и религиозни общности и идентичности, това е сблъсък между две различни правно-политически космогонии. В едната редът се ражда от волята на силния и властта стои над закона. В другата редът се ражда от закона и на него е подчинена самата власт. Този сблъсък е структуроопределящ за хода на историята, защото - по думите на Ернст Фьогелин - редът на историята възниква от историята на реда. Днес този сблъсък намира израз в конфронтацията между свободните общества и автократичните режими, която обикновено се описва с езика на геополитиката: територии, ресурси, сфери на влияние. Но това е само видимата повърхност. Под нея е правно-политическата същност, която е стара колкото света. Това не е противопоставяне между народи или религии, а между два принципа на легитимиране и упражняване на политическата власт. В символно отношение европейската цивилизация го е свързала през вековете с образите на два града: Вавилон и Йерусалим. Вавилон е силата, която претендира сама да бъде закон, докато Йерусалим е законът, който стои над силата.

Историческият Вавилон е една от великите цивилизации на древността. В библейските текстове обаче постепенно се превръща в символ на гордата империя, която покорява народи, разрушава светини и не признава нищо над собственото си могъщество. Пророк Авакум го описва като човек, който приема, че силата е неговия бог. Пророк Исаия на свой ред описва Вавилон като империя, на която властта е била дадена свише, но която е превърната в безмилостно иго. Вавилон се самообожествява и присвоява претенцията за абсолютност, като вярва, че ще бъде вечен господар и няма друг като него, поради което, по думите на пророка, ще рухне в един ден. През 587/586 г. пр. н. е. войските на Навуходоносор II превземат Йерусалим, разрушават Храма и отвеждат в плен значителна част от населението. От тази катастрофа се ражда символ, който надживява древността: неограничената власт срещу свободата на съвестта. Заповедта на Навуходоносор всички да се поклонят пред златния истукан, описана от пророк Даниил, е по своята правно-политическа същност претенцията на властта да подчини не само поведението, но и съвестта на човека, докато отказът на тримата млади юдеи, издигнати на високи постове във вавилонската администрация, да се поклонят, е израз на идеята, че лоялността към властта има граници. Тези граници по-късно ще намерят израз в евангелската формула „отдайте кесаревото кесарю, а Божието Богу“ и по-нататък ще бъдат преобразувани в модерната свобода на съвестта, която е неотменима с разпореждания на политическата власт. Именно свободата на съвестта е разломът, около който се разгръща съвременният сблъсък между свободните общества и автокрациите. Авторитарните и тоталитарните режими, независимо дали са основани на светска или религиозна доктрина, не се стремят само към контрол върху властта, а и към монополно право да определят какво е истина и какво е позволено да се мисли и говори.

Политическият водач се превръща в идол, държавно утвърдената идеология - в догма, а несъгласието с тях - в най-тежко престъпление.
Йерусалим въплъщава противоположния принцип. В библейската традиция той е градът на Храма и символ на по-висш ред, пред който отговарят дори царете. Ако Вавилон не признава нищо над собственото си могъщество, то в Йерусалим властта е ограничена от закон, който не тя е създала.

Когато цар Давид, владетел на Израел, отнема жената на своя пълководец Урия и урежда смъртта му, пророк Натан открито го изобличава. Когато цар Ахав пожелава лозето на Навутей, който отказва да продаде бащиното си наследство, царят не може просто да го отнеме. Царица Йезавел трябва да скалъпи процес с лъжесвидетели, за да бъде Навутей осъден и убит, а пророк Илия възвестява на Ахав Божия съд. Дори престъплението, което царят извършва, е трябвало да бъде прикрито зад правна форма, защото над властта стои закон, който тя не може да отмени. Пророците не щадят и самия Йерусалим, когато управниците му взимат подкупи и не защитават сирачето и вдовицата. Йерусалим следователно не е възвеличаване на един град, а мяра, която се прилага към правния и политическия ред. Древен Израел не е демокрация, но така формира една от духовните предпоставки на по-сетнешния европейски конституционализъм: идеята, че над владетеля стоят норми, които ограничават произволното упражняване на властта и защитават човешкото достойнство.

Сродна идея, но от гръцки произход, откриваме у Херодот. Докато преглежда огромната си войска в похода срещу Гърция, персийският цар Ксеркс пита сваления от трона спартански цар Демарат, намерил убежище в неговия двор, дали гърците ще посмеят да му се противопоставят. Ксеркс смята, че хора, които нямат един господар, няма да застанат срещу многократно по-силен противник, защото само страхът от господаря можел да ги накара да се бият отвъд силите си. Демарат отговаря, че спартанците са свободни, но не напълно. Над тях стои господар - законът, от когото се боят много повече, отколкото поданиците на Ксеркс се боят от своя цар. А законът им повелява никога да не бягат от бойното поле, колкото и многоброен да е врагът.

Новият завет придава на тази антитеза универсално значение. С думите „Отдайте кесаревото кесарю, а Божието Богу“ Иисус Христос разграничава две сфери и десакрализира политическата власт: тя има право върху данъка, но не и върху човека. По тълкуванията на Тертулиан: на кесаря принадлежи монетата с неговия образ, но не и човекът, който носи образа Божи. Пред Пилат Христос заявява, че властта на римския управител му е дадена свише.

Тоест тя е производна и следователно - подотчетна. А отговорът на апостолите, че трябва да се покоряват повече на Бога, отколкото на човеците, очертава граница на подчинението, върху която по-късно ще се изгради свободата на съвестта. Така Йерусалим престава да бъде просто град и публично политическо пространство, а се превръща във висша мяра, с която се преценява всяка власт.
Въобще, като правно-политически символи, Вавилон е светът, в който властта определя кое е справедливо, а Йерусалим - светът, в който справедливостта определя границите на властта. Техният сблъсък в различни епохи, обществени и културни контексти, е сблъсъкът на цивилизациите, който структурира историческия процес.

Днес Вавилон има ясни очертания. Русия възражда деспотичната претенция, че силата създава правото на една държава да определя бъдещето на друга. Отрича самостойността на украинската нация, анексира чужди територии в нарушение на Устава на ООН и превръща ударите срещу цивилни в метод на войната. Ислямисткият режим в Иран претендира, че управлява от името на техния бог и по силата на тази власт, която не признава критика и съд, е призван свише да наложи своя начин на живот на свободните общества. Потиска собствения си народ, а чрез „Хамас“, „Хизбула“ и йеменските хути оркестрира кървав терор отвъд своите граници в името на ислямистката доктрина за установяване на политическа „държава на исляма“ в целия свят.

Затова не може да има никакво сравнение между руската агресия срещу Украйна и американо-израелските удари срещу режима в Техеран. Двата режима - на Путин и на аятоласите - не са свързани с обща вяра и култура, но това, че днес те са съюзници, не е никак случайно. И това е така, защото ги обединява отрицанието на свободата на съвестта и на ограниченията пред властта. Те са новият Вавилон в сблъсъка на цивилизациите. От другата страна са Украйна и Израел като преден пост в защитата на Йерусалим в очертания цивилизационен и правно-политически смисъл. Украйна защитава своя народ от чужд нашественик и правото му сам да определя своето бъдеще, а не да се подчинява на волята на по-силния съсед. Израел защитава правото на съществуване на едно свободно общество срещу сили, които са си поставили за основна цел неговото унищожение и са издигнали терора в ранг на държавна политика.

Затова изходът от тези войни не е нито регионален, нито конюнктурен въпрос. Ако Вавилон победи в Украйна и в Близкия изток, произволът на силата ще надделее над свободата. Това е същината на геополитическите сътресения, които се разгръщат пред очите ни. В тях няма място за неутралитет и за куха дипломатическа фразеология: или си на страната на Вавилон, или на страната на Йерусалим. Защото свободата не е стока за продан и не се защитава на непълен работен ден.