… и крие срамотиите си с картините на Майстора

Днес „европейските ценности“ ни се плезят пред картините на кюстендилския чудотворец срещу някакви жалки десет хиляди

След „инсталацията“ от плексиглас, фибран и стъклени чаши, след задочната слава на опаковчика (говорещ български по-зле и от Харвардски абсолвент), дойде ред на следващия дребен търсач на лесна известност да бърка с пръст в мравуняка. 

През 2019 г. венецианското приключение ни изяде половин милион: „инсталация“, съпътстващ масраф – наем, разходки с гондола, хонорари и т.н. Тази сума не можа да отвори дупка в жълтите павета – обществото току-що беше снесло два милиарда долара „диш—хакъ“ за книжни хвърчила и бе претръпнало към фриволното прахосване на собствените му пари. А днес „европейските ценности“ ни се плезят пред картините на кюстендилския чудотворец срещу някакви жалки десет хиляди. Това трудно ще предизвика нещо повече от рутинно сквернословие между грижите по протеклия бойлер и ирационалните числа в сметката за тока.

Но сквернословие, еретично насочено срещу либералната сговорна дружина от „модерни“ политически таланти и поклонници, присвоили си правото да обясняват що е „изкуство“ (в случая "социално ангажирано“) и да си копаят лозето по начин, който не ще мотика, а молитва пред правилните финансови богове. 

Сквернословецът няма право да види във „Фонтана“ на Марсел Дюшан един най-обикновен пикалник, вдъхновил Габриел Шевалие за встъпителната част на „Клошмерл“. (Всъщност Дюшан заслужава възхищение за хитрия начин, по който успява да се намърда в списъка на знаменитостите през 20 в.) Веселякът, потропващ ледено хоро, има право само да се скрие някъде в собствения си заден джоб, лишен от сетива за висшето изкуство. 
Което вече не е това, което е. То не „представя хората като „живички“ («Жив-живеничък Носорог… ах, какъв ужас! - потръпна Карлсон“), нито доставя „наслада за окото“, още по-малко пък „почивка от всекидневието“. Не, изкуството „мисли, реагира, страда, изобличава, подиграва се (Дюшан със сигурност), иронизира и внася концептуален…човешки характер в противоречивата ни реалност.“ И вероятно плете чорапи. 

Като изкуството върши това от възхода на либерализма преди сто и нещо години, най-вече от пришествието на склерозиралата днес бохемска буржоазия. Тръгнал като детски бунт срещу правилата, налагани от мама, тате, баба, дядо, попа и съседите, либерализмът наложи премахването на всички правила като едно единствено правило. „Свободата, Санчо“, се сведе до салам и свещена слободия. „Забранено е да се забранява!“ 
И тарикатите хукнаха за своите петнайсет минути слава. (И своите петнайсет щафети салам.)

Посредственикът знае, че никога няма да нарисува Йоханес Втенбогерт така, както, го е нарисувал Рембранд, но знае, че ще влезе в заглавията, ако в името на свободата първи свари да наруши някое (което и да е) правило.

В архитектурата е рисковано, защото сградата може просто да седне върху главата на разкрепостения творец, но няма опасност художникът да бъде нападнат и изпохапан от нарисувания от него рекурсивен домат. Можем, разбира се, да си представим как глутница авиньонски госпожици преследва Пикасо с обвинения в триъгълно изнасилване, но към 1907 г. митутките още не са измислени. При Вилем де Кунинг пък това е съвсем невъзможно - ако изобщо видим на платното някаква „Жена III“, то тя със сигурност е нежен представител на вогонската раса, пределно щастлива в своята «фривилна грухталност». Предвестник на днешните преходни „жени“, които вече могат да избират тоалетна според моментното си настроение.   

Впрочем тези двама художници все още различават «горе» от «долу», но ето че Мондриан успява да изненада подло в тила и това правило. Ако обърнем веднъж „Табло I“ на 90°, а после повторим упражнението, нищо няма да се  промени. (Всъщност в Хага сигурни ли са, че «картината» виси под правилния ъгъл?) Отделно от това образи липсват, всичко се свежда до обикновено упражнение по чертане във ВИАС. Малевич пък находчиво свежда Таблото до един-единствен квадрат, при това черен, а либералният авангард възхитено пада по гръб и възторжено размахва лапички. 20 милиона долара?! Госпожа Бубнова е права – някой здравата се подиграва с нас от има-няма стотина години. 

Някога бродеше градска легенда за «картина», сътворена от Equus africanus asinus. Творецът похапвал с наслаждение прясно сено и размахвал по посока на статива опашка, която някакъв критик сегиз-тогиз топвал в кофа с различна боя. Картината предизвикала всеобщо възхищение сред напредничавото население на Чикаго.

Злобна измислица? Ако застанем пред "№ 9“ на Джексън Полък, ще повярваме. (Пред „№ 5“ вече не можем да застанем. През 2006 г. Дейвид Мартинес плати 140 млн. долара и си прибра тази „картина“ в спалнята.)
Разбира се, всеки може да баданоса черен квадрат или да напръска с боя платно (стена, чисто нов костюм…), но либералното «изкуство» признава само първата брачна нощ с музата. Като погледнем обаче авангардните кандидати, разбираме защо точно муза на изобразителното изкуство няма. (Коя би се съгласила да я обладава Хенри Мур?) При все това не спира състезанието кой първи да си надене гащите на главата, без да бъде уличен в плагиатство. Формулата е Гащи - Скандал – Пари. А всеки скандал става само за еднократна употреба. (Истинското изкуство няма такива грижи – всеки е свободен да изпише наново „Тайната вечеря“. Странно, никой не се осмелява… )

Затова в един момент авангардистите захвърлят дори платното и боите и почват да сглобяват инсталации. Но не от две жици, ключ и крушка, нещо все пак полезно. Не, инсталация означава при влизане в галерията да отскочим от летящо срещу главата ви сребърно звънче и така да цопнем право в розова турска тоалетна. Всъщност това май е… “пърформанс“. На човешки език ще рече „представление“ и обяснява защо художниците у нас вече се наричат „артисти“. (Не е заради некадърните преводачи от американски език.) Пърформанс е да пуснеш отвисоко книжна кесия с вода в краката на някоя нещастна лелка, тръгнала за млекарницата, и да я изкараш от обувките й. „Пищи, сякаш е било саксия – отбеляза Карлсон. – А всъщност е само малко чиста водица.“ 

Като чиста водица е и философията на модернизма. Защо да рисува „живички“ хора, след като в либералното ново време вече не останаха такива? „Мъжете вече не са истински мъже, жените не са истински жени, а малките зелени човечета от Алфа Кентавър вече не са истински малки зелени човечета“. Всичко се слива в щастливо четириного джендърно братство… 

… където ние, обикновените хора, нямаме място. Самите ние не възразяваме каймакът на човечеството да се инсталира в кулата си от слонов фибран и оттам да ни залива с гордото си презрение. Стига да не ни бърка, дори и умерено, в джоба. Ако там се е заседяла някоя пара, ние ще я дадем за посещение във Ватиканските музеи. Защото няма да ни стигне дори за една скица на Майстора.

* Благодарности към Саркис Асланян за чудесния превод на вогонската поезия. Благодарности и на г-жа Бубнова за безценните цитати.