Вероника Бенчева чува диагнозата „карцином на гърдата“ едва на 34 години. Заради младата възраст първоначално ѝ казват, че става дума за спукана киста. Скоро диагнозата става по-страшна. И по-реална. 

Приела, че вече е с рак, младата жена научава и още - има разсейки и е в 4-и стадий от болестта. 

Започва дългата битка на лечение. Днес, вече на 39 г., Вероника диша с една идея по-леко, преминала през лечение и успяла да види сина си в първи клас.

За мисълта да надбягаш болестта и смисъла на живота, пред „Труд news”, говори Вероника Бенчева.

- Вероника, как разбрахте за страшната диагноза „рак“?

- Видях микроскопски резултат на една хартийка, като пишеше, че има наличие на ракови клетки. По време на биопсията ми казаха, че това 100% не е рак, а спукана киста. Отидох сама да си взема резултатите и сигурно щях да припадна. Преживях го тежко. Тъй като бях в хирургично отделение и явно там са свикнали да казват такива диагнози, не получих подкрепа, която може би очаквах в този момент. Когато се прибирах към дома, ме спряха полицаи. Плачех и те ме попитаха: „Всичко наред ли е?“. Плачейки само им казах: „Аз май имам рак“. С получените резултати отидох в друго отделение, където ми взеха костен мозък за изследване. В рамките на два дни стана ясно, че имам и разсейки в костите. За няколко дни ми беше назначен и ПЕТ скенер и всичко се случи много бързо с лечението, за разлика от месеците наред, където ходех по лекари и чувах всичко друго, но не и рак. 

- Как продължи лечението Ви?

- След като отидох за първата ми химиотерапия, няма да забравя срещата ми с д-р Тазимова и от вратата направихме връзката лекар - пациент. Към днешна дата това го оценявам много дълбоко. То е едно от нещата, което ми помогна да съм положителна и да не разказвам историята си, като нещо много тъжно. Да, има тъжни моменти и искам, разказвайки историята си, да вдъхновя хората. Сигурно съм, че точно в този момент има жена, която чува тази диагноза. Искам тя да знае, че трябва да бъде силна. Медицината е медицина, но трябва и сила, а ние жените сме много силни, неслучайно раждаме. Ако не може да я намери, то тогава да потърси психологична помощ.

- Вие самата потърсихте ли психологична помощ?

- Потърсих, когато изпитах необходимост от това. Не беше в началото на лечението, а сравнително скоро – преди няколко месеца. Случи се, когато две мои колежки, диагностицирани с рак след мен, си отидоха. При тях нещата бяха по-различни, защото едно ракова заболяване има вариации, мутации и т.н. Опитвах се няколко месеца да балансирам, след като научих за тях, но не успях. Почувствах, че имам необходимост от психолог и това се случи в отделението по онкопсихология в болницата, в която се лекувах. Срещата беше час и половина. Излизайки от срещата, си казах – защо преди 5 години нямаше психолози и такива във всяка една онкоболница в България. Радвам се, че сега има. Всяка седмица се виждах с психоложката и говорихме. Психотерапията не е нещо срамно, а помага много. Ако човек има необходимост – нека го направи. 

- Промени ли се драстично Вашето ежедневие през тези 5 години?

- Дадох си „Стоп“ за много неща, с които се занимавах. Главно фокусирах доброволческите си усилия в две насоки – в образователната система и в това - хората да знаят повече за рака и за профилактиката.

- Продължавахте ли да работите?

- Да, така го чувствах. Никой не ме е карал. Беше малко преди COVID пандемията през 2019 г. и тогава гледах детето си и работех от вкъщи, тъй като съм в IT сферата. Да работя беше нещото, което отвличаше мислите ми.

- Жените се притесняват и от последствията, които носи едно онкозаболяване, като временно загубата на коса. При Вас имаше ли такава тревожност от чисто суетна гледна точка?

- Аз знаех това. Важно е да отбележим обаче, че не от всяка химиотерапия опада косата. Тогава със семейството ми преценихме, че на детето няма да му обясняваме много, тъй като той беше на 3 години тогава. Прецених, че пред него няма да се показвам без перука, шапка и т.н. До там се изчерпа цялата ми суета. Бях купила перуки, бандани, шапки, но нямах необходимост да ги нося през цялото време. Много бързо махнах перуката. Главата ми тъкмо се бе покрила с коса и аз свалих перуката.  

- Към днешна дата, 5 години по-късно, как може да опишете състоянието си?

- Имала съм и върхове, и спадове. В момента имам т.нар. „stable disease” - заболяване, което e изключително контролирано и чрез терапията, която пия, то е до някаква степен като хронично заболяване, отколкото текущо. Аз имам ежемесечен контрол, който е по преценка на лекуващия лекар. Ходя на кръвни изследвания, получавам своята терапия, която е под формата на хапчета, и на всеки 6 месеца минавам ПЕТ скенер. От лична гледна точка, чрез психологичната подкрепа, която получих, аз израснах личностно и реших да върна спорта в живота си. Поставих си за цел миналата година и свалих 13 кг. Не тичам маратони, но от 3 до 5 пъти в седмицата спортувам – дали във фитнеса, у дома или ще ходя в планината или на разходка с детето, намирам начин за активност. 

- Вече преминала през една от най-страшните диагнози, може ли да определите на кое място остава страхът?

- Страхът никога не изчезва. Независимо, че съм минала и през психологични консултации, има моменти, в които съм несигурна. Ето, миналата сeдмица плаках от щастие, че видях сина си как завършва първи клас, защото преди няколко години не знаех дали ще доживея точно този момент.

- Какво бихте казала на жените, които сега чуват диагнозата „карцином на гърдата“?

- Да не четат много в интернет и да прецизират информацията, която следят. Ако аз четях всичко в интернет пространството, сигурно не трябваше да съм жива сега. Има предизвикателства, свързани с това заболяване, но ако почувства, че има нужда, жената може да потърси психологична помощ или да намери неща, които да разсейват мислите ѝ - ако иска да работи, ако иска да почива или да се занимава с нещо, което харесва.