Фразата на британския социолог Стюарт Хол не е произнесена по повод сегашната бежанска криза в Европа. Тя е свързана с мигрантската вълна след края на колониализма. И в обърнатия си вариант („ние сме тук, защото вие бяхте там“) дори се превърна в мото на мигрантските протести в европейските столици от началото на века. Но тя продължава да звучи не по-малко актуално и днес. С едно леко допълнение - те пак са тук, защото ние пак сме там.

Колко дълго могат да продължават терористичните нападения? Отговорът изглежда отчайващо прост - много и навсякъде. Защото всички мерки за борба с терорирзма са насочени към ограничаване на възможностите за извършване на конкретните терористични актове, а не към премахване на проблемите, генерирали терористичната вълна. Защото става дума не просто за обикновени криминални престъпници, а за индоктринирани убийци, извели тероризма в ранг на идеи и ценности.

Твърде удобно и изключително неточно ще бъде, ако цялата вина за извършените атентати и цялата отговорност за борбата с тероризма се стовари единствено и само върху службите за сигурност - върху тяхната неефективност, липса на информираност и ограничена комуникация между отделните държави. Те безспорно имат своята роля - както и своите проблеми. Но ако всеки конкретен атентат би могъл евентуално да бъде предотвратен, всички терористични актове като цяло няма как да бъдат избегнати - дори и при наличието на перфектни служби за сигурност. Тъй като проблемът е на първо място политически и полето, на което се води борбата, е това на идеологията.

Войните и бедността. Това са основните предизвикателства пред човечеството в началото на XXI век. Войните в Близкия изток и Северна Африка, започнати с нашето, „евроатлантическо“ участие и довели до разпада на държавността в цели региони, освободиха пространство за развитието на квазидържавни и терористични образувания като „Ислямска държава“, „Ал Кайда“ и др. Те не просто се възползваха от този политически вакуум, но се опитват да подплатят глобалния тероризъм с всеобхватна антизападна идеология на базата на радикалния ислям. Разчитайки междувременно и на геополитическата конфронтация между основните глобални фактори и разнопосочните интереси на регионалните играчи (Саудитска Арабия, Иран, Турция) в Сирия и Близкия изток, които продължават в немалко случаи да разглеждат ИДИЛ и като инструмент за постигане на свои цели в борбата за надмощие.

Войната днес не е между държави. Тя се води не толкова за територии, колкото за съзнанието на хората. От тази гледна точка обсебването на Русия и НАТО едни от други, нарастването на конфронтацията и взаимното определяне като основен риск за собствената сигурност изглежда не просто преднамерено и опасно невярно, но и политически неадекватно пред общата опасност от глобалното разгръщане на тероризма.

Парадоксът е, че опитът за износ на демокрация навън завършва с дебата за ограничаването на демокрацията вътре. И търсенето на нови баланси между индивидуалната свобода и националната сигурност - в посока на ограничаване на базисни демократични права. Неслучайно в рамките на ЕС се появяват тенденции като тези в Полша и Унгария, от една страна, а от друга Европа тихомълком подкрепи военния преврат в Египет (ликвидирал окончателно идеите за демокрация на „Арабската пролет“) - като търсене на стабилност и сигурност чрез вътрешна консолидация и все по-нарастващ държавен контрол.

Същевременно лидерите на „Ислямска държава“ могат да бъдат само щастливи, ако Европа сложи знак за равенство между бежанеца и терориста. А още повече - ако започне да третира всички мюсюлмани като джихадисти (реални или потенциални). Защото тогава уравнението ще се обърне. Вместо „светът срещу няколко десетки хиляди джихадисти“ ще се изправим дълбоко разединени пред борба на религиите - малко над два милиарда християни срещу други около два милиарда мюсюлмани. А „Ислямска държава“ ще разполага с огромна армия от потенциални съмишленици за ежедневно рекрутиране на нови бойци. Не само в ислямските страни, но и в самата Европа.

Има достатъчно основания да се заключи, че ИДИЛ целенасочено търси подобно развитие с инфилтрирането на отделни терористи в бежанския поток, както и че и занапред ще се стреми все по-активно да пренася войната от Близкия изток на европейския континент. Като прави всичко възможно да създаде конфронтация и нетърпимост на етническа и религиозна основа вътре в европейските общества. За което свидетелства и неотдавнашното нападение в християнска църква във Франция и убийството на свещеника й. А изказвания като тези на Доналд Тръмп и действията на ксенофобските организации в Европа на практика само наливат масло в огъня - както показа и атаката от расистки подбуди на крайнодесния последовател на Брайвик в Германия.

Глобализацията изведе неравенството и бедността като основни дестабилизиращи фактори в световен мащаб. Неравенство - все по-видимо и все по-дълбоко - отварящо дълбоки разделителни линии както между отделните континенти (Европа и Африка) и държави (дори и в рамките на ЕС - достатъчно е да се спомене основният дебат по време на Брекзит срещу бедните „мигранти“ от Източна Европа), така и вътре в самите европейски общества. Системата загуби своите социални баланси на национално ниво и се изправи пред предизвикателството на дълбоките глобални баланси, трупани от векове. Очевидно ни очакват сериозни трусове и колизии докато (и ако) светът намери своите нови социални и политически баланси. Ксенофобията и гетоизацията оформят нови граници в Европа - не между държавите, а вътре в тях. И тези виртуални бариери вътре в обществата могат да се окажат много по-ефективни и труднопреодолими, отколкото реалните материални стени, с които ЕС започва да се огражда отвън.

Новото време нанесе и още една корекция във формулировката на Стюарт Хол - те и ние вече отдавна сме заедно. Тук, в Европа, а и в целия свят. Въпросът за пореден път е как освен да бъдем заедно и да съумеем да живеем заедно.

*Авторът е бивш заместник-министър на външните работи, актуално е директор на Института за икономика и международни отношения.