Войник, пожелал анонимност: Започнах и се уволних в лайна

Добре, ще ти разкажа за войнишката ми служба, но само не ми споменавай името. Така де, пазя авторитет пред жената и дъщерята, тя вече е в 11-и клас. А и във военно учреждение работя като цивилно лице, ще вземат да се майтапят с мен.

Бях войник в Сливница от март 1993 до септември 1994 г. в тогавашния Териториален учебен център. В него освен нас артилеристите, имаше танкисти, зенитчици, кашици, охранителни роти, а бе, войска много…

Но да започна отначало, от първия ми ден като войник. Остригах се нула номер предварително, и с баща ми и майка ми, и един куфар, тръгнахме от селото ни до Пловдив с автобус, до София с влак и пак с автобус до Сливница.

И на портала ни събраха около 150 новобранци, все от Пловдив и близките му села. Взимам куфара, нашите ме чакат да го върна след това, за да им дам цивилните ми дрехи. И влизаме вътре, поеха ни двама младши сержанти – един отпред и един зад групата, в която бях от последните. Водят цялата група вътре в поделението. Прекараха ни над една огромна септична яма. Може би е имало плоча над нея, но са я махнали. В средата й бе сложено, едно като мостче направено, от стоманена ламарина. Защо минаваме от там ли? Ами защото трябва да се заобикаля от другата страна на поделението, за да се отиде до артилерийския полк. И всички минават, аз бях, както казах, един от последните в групата. Като се движихме по мостчето, то се огъваше и изведнъж се обърна. И само аз паднах в ямата. Още един щеше да падне, но беше вече накрая и можа да издрапа.

А аз цопнах, до гушата в лайна. Викам на един, викам на друг да ми подаде ръка, но никой не иска. Смеят се, аз изкарах куфара, целия в лайна. И след това се набрах като червей на буца и излязох. Излязох, ама как, аз си знам. Едната ми обувка остана в ямата. И се ядосах, таковал съм ви и казармата, и всичко, и викам – аз си тръгвам. Но единият младши сержант ми крещи – къде бе, новобранец, марш в строя, влизай вътре. Казвам му – вижте ме как съм, а той – не ме интересува. И се смее. А аз какво да правя – няма да се бия. Идеше ми да се разплача.

И оттам – водят ни в щаба, в поделението на втория етаж. А зад мен остават лайняни стъпки. И без една обувка съм. Качвам се горе и стоя в коридора. Половината от новобранците отиват, събличат се само по гащета, минават медицински преглед. А аз си стоя, куфарът ми е до мен, всичко в лайна, мирише, всеки бяга от мен.

По едно време един дойде до мен, гледам пагоните, не беше войник, но не познавах още званията. И ми вика – какво става, момче? И аз му обяснявам, че ни прекараха над една септична яма, мостчето се обърна и паднах. Той се ядоса, напсува и крещи, ем им казах да не минавате оттам, те нарочно са ви прекарали И извика на войник, който стоеше прав до една кофа, по-късно разбрах, че е дневален, веднага да ме заведе долу в парното да се изкъпя. След това ми стана ясно, че този войник – Савов, е бил и огняр на поделението. Бяга той надолу, аз след него, вкара ме в една малка баня в котелното, била офицерската баня. Само за офицери, но никога там през службата ми не дойде да се къпе офицер. Влизам вътре, Савов ми показва душа, мий се, оправяй се, но после да си изчистиш. Хубаво. Пускам душа, а то само вряла вода. Кранчето за студена вода развалено. Мия се с врялата вода, но ще ме изгори, само се позамазах и се напръсках. Измих си и куфара отвън, горе-долу. Изкарах си чисто бельо, беше се запазило в куфара и се преоблякох. Сгънах си цивилните дрехи, лайняните, и ги сложих в куфара. Отидох горе по гащета, минах медицинския преглед.

Докторите си правеха майтап с мен, вече разбрали какво става. Отивам да ми дават военна униформа, т.н. въшкарници, тъй като беше март, и да се преобличам. Но всички дрехи бяха свършили. Старшината отишъл в склада да ми търси и мина един час. В това време другите се облекли и отишли на портала да си взимат довиждане с близките си и да им дадат цивилните дрехи. Донесоха ми някаква униформа, криво-ляво, облякох се. Куртката ми беше голяма, ръкавите ми покриваха пръстите, но старшината ме успокоява – по-хубаво, да ти е по-свободно. Обух клина, завързах си кубинките…

Трябваше да заминаваме за Самоков, за новобранския център. Но първо да предам на нашите цивилните дрехи. Автобусите натоварени и само мен чакат. И с джипката на командира ме закараха извън поделението. Гледам майка ми реве, татко се притеснил – какво стана, всички деца минаха, само теб те няма. Татко си мислил да не са ме арестували. Разправям им как съм паднал в лайната, оле майко, още по-голям рев. Давам им куфара, той мирише на лайна. Взехме си довиждане, прибраха ме с джипа в поделението. Качих се и аз на автобуса. Хубаво, ама всеки бяга от мен. Имаше едно момче – Дойчинов, след това с него станахме големи приятели. Той седна до мен и ми вика – пич, така миришеш, не се ли изми? Как да се измия, разправям му за врялата вода. И така до Самоков. Веднага се изкъпах, но там пък имаше само студена вода. Иначе, в онова поделение, артилерийското, условията бяха перфектни.

Като дадохме клетва в Самоков, се върнахме в Сливница. И още на другия ден, дежурният по полк на вечерна проверка попита има ли някой документи за огняр. Аз се обадих, излязох на пет крачки пред строя. На следващия ден пък командирът ме изкара на пет крачки пред строя. Савов вече се уволнявал и аз да го заместя. Попита ме дали някой може да ми донесе документите, но обясних, че нашите са на работа. Тогава ми нареди да отида при него, да ми разпише книжката за три дни домашен отпуск. Даде ми и 20 лева, тъй като нямах пари и каза да не му ги връщам. Представяш ли си, подполковник Петков, командирът на артилерийското поделение в Сливница през ония години, ме почерпи с кафе, цигара ми даде. Почувствах се направо като бог. Като се върнах, назначиха ме за огняр и поправих всички кранчета.

Но ме скъсваха от наряди, през ден караул. И на учения – бях артилерист, мерач на гаубица 122-мм оръдие, и след това на 152-мм оръдие. На полигона бях на основна гаубица и всички се равняваха по нашата стрелба. Веднъж изчислителят старшина школник, сгрешил два кръга, а те са два километра. Снарядът, гилзата и огън! Бяхме на едно било, прехвърляхме го и…снарядът паднал на 300 метра от артелната. Как не съм изтрепал хората. И като гръмнах, майор Йорданов, дето ме посрещна първия ден и ме прати в парното да се измия от лайната, дойде и ми хвърли един як лобут. Аз съм се свил на земята и не знаех какво е станало. Дадена е била заповед за спиране на огъня. Нямаше жертви, но палатката на артелната беше надупчена от щрапнели. Добре, че е нямало никой по това време. Но изчисленията бяха написани в тетрадката ми. Разбраха, че не съм виновен. После викам – господин майор, изядох лобута, но повече няма да бъда мерач на гаубица. И дотам, направиха ме пълнач на гаубица. Не мога да се оплача от службата, изкарах я горе-долу добре.

Но последният ден беше като първия – с лайна влязох в казармата, с лайна се уволних. Какво стана ли? Имах 15 денонощия арест. Бях избягал от казармата при едно гадже. Не ме пуснаха гарнизон с преспиване, а нямаше какво да правя. Имах цивилни дрехи в парното, преоблякох се и хайде в София, и оттам хванах влака. На другия ден се върнах. Но всички ми викат търси те майор Димитров – заместник-командира по тиловата част на цялото поделение, на Териториалния учебен център. А командир беше полковник Стоянов, даже, когато се уволнявах дойде да си вземе довиждане с мен. Но тогава 150 танкисти се прибрали от учение, черни като маймуни, това става в събота вечерта, и няма кой да им пусне парното, да им стопли вода за банята да се изкъпят. Взеха ми колана и ме вкараха в ареста. На другия ден ме изкараха, защото нямаше кой да пусне парното.

Та за този арест. Като се уволнявах, искаха да дослужвам, защото наказанието арест беше писано в книжката. Другите ги пуснаха да си вземат цивилните дрехи. Останахме петима човека, от които три циганчета. Криехме сълзите си един от друг, но всички ревяхме от мъка и безизходица. Като си тръгнаха другите, командирът на артилеристите подполковник Петков ни събра нас, наказаните, които трябва да дослужваме. И ни каза – момчета, долу подземията са пълни с лайна, ако поправите спуканите тръби и изчистите тези помещения днес, няма да ви задържа, утре ще ви пусна да се уволните с другите, аз знам че и тука имате цивилни дрехи.

Поизтрихме с ръкави сълзите си и започнахме, на кой му се служеше след уволнението на другите. Слязохме долу с химически облекла, с лопати и кофи. Първо изринахме всички лайна и ги натоварихме в една газка, в един камион. Поизчистихме, поизмихме, оправихме трите помещения за около 5-6 часа без да починем. Дотук добре, ама как да поправим тръбите? Нямахме други материали, освен найлонови ленти, с които уж да облепим тръбите. Но не ставаше. Едното циганче се досети, плесна се с лайняната си ръка по главата и изрече гениалната си мисъл – командирът няма да слезе долу да проверява, той ще гледа горе от прозорчето, защото вътре няма осветление, и ще слуша дали капе. Намерихме мястото, където е спукана тръбата, вързахме канап и като текнеше мръсотията от тоалетните, тя по канапа се стичаше долу и не капеше. И така, почти до края на работното време.

Командирът видя, че всичко е оправено, взе ни книжките да ги разписва и да ни уволнява с другите, като дойдат. Да, но вече бяха назначили цивилен огняр – бате Иван, много готин човек, беше почнал работа и се опознахме добре. Той уредил още същия ден да тръгна за цивилните си дрехи. Каза, че книжката ми е при майор Йорданов, на бюрото му, да си я взема и да тръгвам. И аз, без да съблека лайняните си дрехи…

А бе, както влязох в първия си ден в поделението, така и излязох, същата работа. И без да съблека лайняните си дрехи, на пръсти се качих до втория етаж. Пак оставях лайняни следи след себе си като през първия ден на службата. Гледам, че вратата на стаята е отворена и майорът говори по телефона. А книжката ми – отворена на бюрото му. И аз с два скока се добрах до нея, а той изглежда слушаше някакво важно нареждане и не можеше да прекъсне разговора. Взех си книжката и бягам навън. Дочух зад себе си, как вика да се върна, но вече стъпвах по три пъти на сто метра, няма кой да се върне. Отидох в парното, преоблякох се цивилен и… през оградата. Беше вече към края на работното време.

Оттам си дойдох на стоп до околовръстното на Пловдив и след това няколко километра пеш до селото. Прибрах се, изкъпах се, преоблякох се. И някъде към два и половина през нощта трябваше всички уволняващи се да се видим на Централната гара в Пловдив, за да хващаме влака за София и оттам към Сливница. Всичките те, около 150 момчета, като ме видяха и като ревнаха с викове, взеха да ме хвърлят на ръце. Много, много голямо преживяване. Оттогава никой не ме е хвърлял във въздуха. Пък и за какво. На другата сутрин бяхме в поделението. И полковник Стоянов, командирът на Териториалния учебен център, дойде лично да ме търси, пожела ми – да си жив и здрав, моето момче, искам да ти стисна ръката. Беше много строг.

Няма да забравя, в зимно време, долу в парното, играехме карти. Заключил съм вратата през почивен ден, но все пак беше забранено да се играят карти. Някой блъскаше по вратата и аз викам – чакай бе, по-спокойно, какво си се разблъскал? Мислех, че е някой от войниците. Дърпам резето и гледам полковник Стоянов, а аз съм се разгърдил, разкопчан. Хвана ми куртката, да ми къса копчетата, да ама аз ги бях зашил с медна тел. И аз му предлагам, да си ги скъсам ли сам, господин полковник. И той ме заряза. А вътре всички се бяха изпокрили, никой няма. Така се запознахме с него. И на уволнението му припомних този случай.

Какво друго си спомням ли? Как съм се отнасял с новобранците? Чак когато бяхме пред уволнение дойдоха новобранци, все момчета на важни клечки. Веднъж дежурният по полк ни накара нас, старите войници, да правим уборка, да събираме фасовете по плаца. А новобранците стоят на пейките и пушат. Аз се навирам под една пейка да взема фас и един новобранец най-демонстративно хвърли фаса си пред лицето ми. И като му цапнах един, разбих му носа, той си удари главата в стената. И оттам скандали, проблеми. Искаха да ме вкарат в ареста, но ме защитиха.

Да, сега говоря със смях за службата си, ама тогава? О, тогава ми идваше да викам и да рева, особено през онзи първи ден. Иначе си спомням с добро за много хора от казармата. Нали казват, че лошото бързо се забравя. Скоро по една от телевизиите, май че беше във връзка с гасенето на пожари, видях капитан Георгиев, тогава беше капитан, а сега го видях, че е полковник. За мен той беше най-големият мъжкар – с мустаци, добре сложен.

Много години минаха оттогава, но спомените остават. Остават, както и приятелствата от казармата. И всичко, което съм ти казал, е вярно. Почти като измислица е, ама всичко е вярно. Само, че още един път да ти напомня – не ми пиши името, за да не ми лепнат колегите някой прякор. Сещаш се какъв.

Коментари

Задължително поле