Вместо двама играчи-съперници, "на ринга" станаха трима, заобиколени от почти дузина, всеки с пръст на "някакъв ядрен спусък"

След втората световна война САЩ и СССР, противостоящи си с изключителни по мощ ядрени оръжия, създадоха небивало дотогава чувство за сигурност. Никой рационално не залагаше на картата на един нов световен конфликт, защото се смяташе, че би довел до взаимно унищожение. Така се стигна до формулата за „студена война”. Войната - т.е. съперничеството, се реализираше в най-висока степен, но само „на студено”, за да се избегне риска от унищожение и на двете съперничещи страни. Зачитането и от двете на „ненарушимата граница” създаваше увереност в международната сигурност.

Краят на „студената война” не бе класическа победа във военен конфликт. Нито страната „победител” имаше черти на победител във война, нито „победената” - тези на загубила война. Но и едната и другата, както и останалите участнички в съвременните геополитически реалности, загубиха чувството за сигурност. Това бе последица от самия характер на процеса.

Главното в 80-те и 90-те години на миналия век не бе стълкновението между САЩ и СССР, както на всички, включително и на „двете свръхсили”, им се струва. Ако бе така, те сигурно щяха да намерят терен „да се споразумеят” за сметка на другите.

Новото - и досега неоценено напълно- бе промяната по същество на геополитическата действителност. Вместо двама претенденти за първото място в лицето на двете главни ядрени държави - САЩ и СССР, се очертаха трима. Посочените - плюс Китай. Като непосредствен „втори кръг”, с претенции „да имат да кажат” своя дума за лидерството, изпъкнаха ЕС, Япония, Индия, Турция, Иран, Саудитска Арабия, Бразилия, Индонезия. Заявиха се - открито, или не - няколко държави с потенциал да употребят при нужда ядрено оръжие - Индия, Пакистан, Израел, по-късно и Иран и Северна Корея.

Или - вместо двама играчи-съперници, „на ринга” станаха трима, заобиколени от почти дузина, всеки с пръст на „някакъв ядрен спусък”. Сигурността логично премина в своята противоположност - несигурността. Заради поддържането на наследени от миналото позиции, САЩ твърдят, че се борят да запазят ролята и ранга на първа свръхсила. Въпреки че си дават сметка, че в историческа перспектива, то е невъзможно. Китай и Русия убеждават, че усилията им са насочени към изграждане на многополюсен свят, отговарящ на интересите на всички. Нещо, което надали и те самите си представят като как би могло да стане. Истината е, че „тримата големи” водят борба:?всеки срещу опасността от „съюз на другите двама”. И всеки от тримата - с поглед към тези от „втория кръг”, да не се оформи някаква враждебна му коалиция. И всеки от този „втори кръг” - нащрек да не пропусне да използва някоя изгода за собствения си интерес.

В тази обстановка се проявяват модели на поведение, които се смяташе, че са останали във времето преди Втората световна война, ако не и чак в 19-и век. Едни се хвърлят във военни авантюри, в името на повехнали илюзии, или нереализирани амбиции. Други се размечтават за нова „студена война”, като някакъв образец на стабилност и ред. Трети мобилизират финансови и оръжейни възможности в небивали пропорции, само и само да укрепяват и разширяват съществуващите военни блокове и съюзи, въпреки несъобразността им с днешния ден.

Има все пак, които разбират, че несигурността е единствената реалност и трябва да се търси решение на проблемите чрез максимално съобразяване с нея и използване на възможностите, които тя предлага. Погледне ли се така, изборът не е чак толкова голям. Всяка страна може да заложи на ангажиментите във военните или икономически и политически съюзи, в които членува, и да разчита, че интересите й ще бъдат защитени. Значителна е вероятността да изпита разочарования, защото тези съюзи са по правило формирани в отминала епоха, подчиняват се на вече захабени критерии, и служат предимно на цели и интереси на отделни сили, както са разбирани днес.

Може да се поеме и по друг път. Всяка страна има суверенно право да излезе от един или друг съюз и да търси сама да осъществи политиката, която най-добре отговаря на националните й интереси. Достатъчно е да погледнем хода на Брекзит във Великобритания, за да си дадем сметка, че това не е лесен процес, дори и за страна с големи възможности.

Има и трети път. Може би той най-добре се съобразява с реалностите на несигурността, в която живеем. Той е да се стъпи на традициите, опита, интересите и, преди всичко, идентитета на нацията, на националната държава. И като се игнорират упреците в популизъм, назадничавост и други подобни заучени шлагери, да се балансира разумно между националните традиции и интереси и ангажиментите, поети с отговорно избрани съюзници.

ЕС, такъв какъвто се опитва да съществува днес, е терен на който тези тенденции се срещат и си съперничат, оцветени и озвучени от традиции и актуални интереси на страните членки. Наследеното от вековете съперничество между Германия, Франция и Великобритания, непосредствено следвани от „втория кръг” - Италия, Испания, Холандия, кой колко да тежи при определянето на съдбата на Европа, е все така силно, въпреки „европейския байрак”. И в това съперничество, въпросът кой и как да реди привилегировани отношения с големите в останалия свят - на първо място САЩ, но и Китай, Русия, Турция, Иран, Саудитска Арабия, пази цялата си актуалност и динамика.

Да се чува думата на Европа

И ако има някаква надежда думата на Европа да се чува в утрешния ден, това ще се определи от умението на европейските държави да следват своите традиции и идентитет, преодолявайки псевдомодерните схеми и практики на брюкселската бюрокрация. В изминалите две десетилетия последната демонстрира по категоричен начин, че няма потенциал да отговори на предизвикателствата на несигурността, владееща света.