На 24 април 2019 да почерпят

Елена Йончева: Моят свекър е управител на къщите, но преди да познавам това семейство, така че това е абсурдно

Китай демонстрира военноморска мощ Показа за пръв път най-новия си ескадрен миноносец

Вижте най-големите лафове на Емо Чолаков Дългогодишният водещ на БТВ напуска ефира на телевизията

Доналд Туск и Ангела Меркел разговаряха по телефона с Володимир Зеленски

Мехмет Акиф Алакурт ядоса турските жени

Бизнесът срещу саботажа на зимния туризъм Не можем да очакваме хората да се върнат след 4 часа чакане на лифта, категоричен е зам.-председателят на КРИБ проф. Николай Вълканов

Вижте акцентите в броя на вестник „Труд“ в сряда, 24 април 2019

„Хемус” задминава Плевен след 3 години (обзор)

Сантра стана телевизионна водеща

Велико Търново домакинства националната дискусия „Общини БГ 2030“

Валентин Николов: В близко време ще бъдат прекратени договорите с американските централи в „Марица-изток“

Родител 1 и 2 в бланките за забавачка в София (обзор) Полетата бяха променени отново на “майка” и “баща”

Лютви Местан трябва да внесе гаранция от 10 000 лева до 25 април

ГЕРБ отстъпиха за адвокатските доноси

Големият художник Лъчезар Ошавков пред „Труд“: Кристо никога не е говорил лошо за родината Приятелството ни с Никола Манев и Андрей Лекарски е от 70 години

Големият френски художник от български произход Лъчезар Ошавков откри две изложби само за месец време – едната в Пловдив, другата може да се види до 24 октомври в столичната галерия „Валер” на улица „Княз Борис I”. Как е напуснал България, за приятелството му с други колоси в живописта Никола Манев и Андрей Лекарски, какво е правел с Константин Казански в Париж, за Кристо и Висоцки – за всичко това е разговорът ни с него.

– Рядко си идвате в България, господин Ошавков, а ето че открихте две изложби за малко повече от месец – първата в Пловдив съвместно с приятелите ви Андрей Лекарски и Никола Манев – светла му памет, и сегашната в столичната галерия „Валер“. По-лесно ли се прави изложба в България, отколкото във Франция?
– Изложба се прави еднакво трудно навсякъде. За да я има, трябва да се нарисуват картини. „Трима парижани в Пловдив“ премина с голям успех и бе представена в държавна галерия. Същата формула я направихме в Париж в Българския културен институт през април. Ние, тримата прятели от детинство – Никола Манев, Андрей Лекарски и моя милост, сме свързани с Париж. За съжаление, десетина дни преди откриването на изложбата в Пловдив, Кольо Манев си отиде от този свят. На тези две места използвахме държавни учреждения. Повечето от галериите дават стените си под наем. Например, във френската столица може да изложите картините си срещу 15 000 евро за седмица. Две-три години търсехме по-голямо помещение, за да може трима да изложим произведениеята си. Искахме по този начин да ознаменуваме 70-годишнината на нашето приятелство.

– До 24 октомври в столичната галерия „Валер“ са изложени ваши творби. Кажете нещо повече за картините, които може да видят зрителите?
– В подредените картини във „Валер“ са усещанията ми за три града – Венеция, Ню Йорк и, разбира се, Париж. Изложбата е следствие на показаното в Пловдив, но картините не са същите. Тя е вид ретроспективна, защото обхваща период от около 40 години. Някои картини идват от 70-те, други са правени сега тази година.

– А защо точно тези три града рисувате?
– Тези градове са ме формирали като личност. Венеция беше първото ми сблъскване със западния свят, беше началото на 1968-а. Оттогава непрекъснато ходя там. През 1969-а дори специализирах класическа фреска и мозайка в Академиите на Венеция и Флоренция. В картините, в които техниката ми е доста фигуративна, показвам баналният сюжет от Венеция, но видян малко по-различно от картините, които продават на туристи. Исках да направя Венеция пуста, такава, каквато човек е почти абсурдно да я види. Другият град, която също ме е впечатлил и формирал до известна степен, е Ню Йорк като център на изкуството. Последно с моята съпруга бяхме там преди две години. Градът сега е придобил малко по-човешки вид, огромните небостъргачи днес вече не са нещо особено, а самите нюйоркчани са станали по-любезни. И третият град, естествено е Париж, който наричам моят град. Имам и българско, и френско гражданство, но аз съм гражданин на Париж. Установих се в него окончателно след съветската агресия в Чехословакия през август 1968 г. Напуснах родината малко преди това.

– Каква е вашата история – на тримата приятели от детинство, които живеят заедно в София и в Париж?
– Познаваме се от деца, и тримата сме връстници. Кольо и Анди са съученици от първи клас, а ние с Кольо се запознахме на едно футболно игрище в квартала. След няколко раздели тримата се събрахме в Париж без да имаме някаква уговорка. Никола Манев замина, защото баща му беше отишъл да работи в Тунис. И през Тунис – в Париж. Майката на Андрей Лекарски пък е част от една от най-известните отпреди войната еврейски фамилии – на дядо Захари Аркалай. Тя се покръства, за да се ожени за български офицер и става Надежда Лекарска. А истинското й име е Юдит Алкалай. Анди има много братовчеди и първо отива да види родата. А аз най-напред отидох като турист на гости. Един негов приятел ми направи истинска фалшива декларация за издръжка. Върнах се в София и успях да получа писмо-разрешение да уча в Париж. И с декларацията за издръжка ми дадоха виза за следване от френското посолство.

– Как така трима българи успяхте да устискате без да се скарате и намразите?
– Емигрантският живот може би сплотява. Между нас има пълен синхрон и единомислие, а ние всички сме съвършено различни. Разделяли сме и квартири… С Анди 15 години деляхме едно и също ателие без никога да е имало каквито и да било противоречие между нас. Правили сме двама по двама изложби, но за 70-годишното ни приятелство за първи път тримата заедно се представихме пролетта в Париж. После съвсем случайно един наш приятел, който е в Париж, ни направи предложение за Пловдив.

– Говорите така, като че ли не сте били обиден много на онази власт, заради която напуснахте България преди 50 години?
– Видял съм и жилото, и меда на онази епоха. Не ме е впечатлило нищо. От този период съм излязъл с един много трезв поглед към това, което е положително, и това, което е отрицателно. Нищо не се е променило. Трябва да се дозира кое да надделее.

– Как успяхте да напуснете България, тогава това хич не е лесно? Е, не бива да забравяме, че сте син на бащата на социологията у нас проф. Живко Ошавков.
– Успях, благодарение на един мой приятел от Клуба на журналистите – имах шанса да познавам този много добър поет, който точно тогава стана министър на просветата и културата – името му е Павел Матев. Той пушеше „Родопи“ и на гърба на кутията си написа на своята секретарка: „Дай на Ошавков каквото иска“. Трябваше ми разрешение да следвам в чужбина, още пазя официалното писмо за това

– В онези години е имало голям културен живот в София, къде бохемствахте с вашите приятели тогава? Всяко време си има своя чар, нали?
– Едно от местата, където тогава се събираше цветът на българската интелигенция, беше Клуба на журналистите на „Графа“ (другото беше Руският клуб). Открих го, когато бях във ваканция. Там се срещаха и различни тенденции. Например, имаше една маса, на която седеше Богомил Райнов – Радой Ралин го наричаше Погодил Номерайнов, на друга Борис Ангелушев, на трета – писателят Никола Ланков – и всеки със своя компания. Имаше много интересна маса, на която пък седеше прекрасният журналист Бети/Алберт Коен. Не си спомням да съм виждал прословутия главен редактор на „Работническо дело“ Георги Боков, както и казионния писател Георги Караславов и други като него. Много се спореше, но атмосферата там беше на безкраен празник.

– За почти 30 години след 10 ноември 1989-а България успя да се раздели на про и анти бившия режим, а омразата беляза политическия живот у нас.
– Имаше един български лаф – „Умрем да мразим, ама най-мразим да умрем“. Това не е само българско явление, насякъде го има. Много отрицателни български черти намирам и във Франия. Комунисти в България отдавна няма, но има леви и десни. Антагонизмът го има, Радой Ралин казваше – „някои хора си обръщат думите, аз си обръщам костюмите“. Познавам доста, които много бързо се обърнаха – от комунисти станаха най-върлите демократи. Навремето влязох в клуб на СДС на улица „Раковски“ и първият човек, когото видях, бе един полковник от КДС. Е, той беше станал първи седераст/ седесар. Подобни „промени“ е имало и в Париж, и на много други места.

– Париж сега е различен, не е онзи, който сте видели за първи път през 60-те. Как един художник гледа на тази промяна?
– Всички паметници са на мястото си. Промените са главно демографски, не са същите хора. Виждам, че и София е така. В началото, когато отидох там в края на 60-те, се оказа, че с китара е по-лесно да изкараш пари, отколкото с четка. С един много добър мой приятел Константин Казански направихме дуо, пеехме руски романси в прочутите руски кабарета – „Шехерезада“, „Ремарк“ и „Распутин“. Това е началото на 70-те години. Но в момента, в който падна Берлинската стена, всичко изчезна – онзи славянски чар, кабаретата също.

– Къде станахте приятели с Казански?
– Сприятелихме се в Париж, макар бегло да се знаехме от София. Тогава имах малко по-различен глас, ние се качихме на последния вагон в бохемския влак. Млади и автентични, ние много бързо станахме „звезди“ в този вид фолклор. Казански е първият, който запя песните на Висоцки, ние първи представихме репертоара на руския бард, с когото впоследствие и се сприятелихме. Жестока автомобилна катастрофа обаче засегна гласните ми струни, бях 15 дни в кома, едва оцелях. След това се отдадох изцяло на живописта.

– Непрекъснато в България се призовава за единение, но истината е, че разделението храни политиците.
– Ще минат още 1-2 поколения и ще се оправят нещата. В борбата за власт винаги трябва да имаш противник, който да е много по-лош от теб. Ти си най-добрият, независимо дали си от ляво или отдясно. Спомням си още нещо, когато в София двама от студентите на баща ми бяха тръгнали да правят голяма политическа кариера, той им каза: „Вижте какво, дръжте науката, къде сте тръгнали? Политиката днес е едно, утре е друга.“ Те обаче не го послушаха. Държавната кола с килимчето, вилите са благо нещо – това не е тайна. Вижте какво става – преди се борехме за привилегии, а сега за пари.

– Интересувате ли се какво се случва в културния живот на родината ви, как живеят художниците?
– Много добре съм информиран, особено за ставащото на културния фронт. Ще ви разкажа за една очевадна разлика – художниците между края на 60-те и първата половина на 80-те в България са живели толкова добре, колкото никъде другаде. В последния институт, където учех, ми възложиха да направя социологическо проучване за художествения живот в България – става дума за втората половина на 70-те години. Оказа се, че има 3-4 хиляди души художници – направо невероятно! За 1976 година само касата на СБХ беше изплатила 60 милиона лева – огромни пари за онова време. Тогава Светлин Русев беше преседател на Съюза. Като дойдох в София, ми отвориха всички врати, дори присъствах на заседание, на което се определяше как държавата да изкупува картините им. Представителят на Министерството на финансите в тази комисия само записваше, дори не си отвори и устата. Тези няколко души определяха тарифите на единствения клиент – държавата, тогава нямаше частна клиентела.

– В българското художествено изкуство има няколко емблематични имена, които са напуснали родината и отдавна живеят на Запад. Първият от тях е Кристо. Към него обаче отношението тук е различно, едни го харесват, а други – не, подразнени от някои негови изказвания по адрес на България…
– Това не е вярно! Това дали иска или не да се върне в България, зависи от неговия живот. Кажете – какво ще прави тук? И кой може да плати на Кристо Явашев! Струва доста скъпо. Неговият живот така се е формирал – ето над 60 години той е навън. Никога не е крил произхода си, винаги се е казвало: Българинът Кристо Явашев. Напоследък един френски журналист, който писа статия за мен, написа – Ошавков, френският художник от български произход, сънародник на Христо Явашев. Глупост са приказките, че Христо се е срамувал, че е българин, че не искал да говори езика. Ами когато сме в среда с хора, които не говорят български, и той, и аз не го използваме. Но когато сме двамата, ние си говорим на чист български език, на какъв друг искате да си говорим, на американски ли, на френски? С Христо се познаваме още преди той да напусне България.

– Той споделял ли е защо не иска да се върне тук?
– Знаете ли, ние до такава степен сме се отчуждили от България, че в България се чувстваме като чуждо тяло в игрище. Той повече време от мен е живял извън България. Целият му живот, цялото му творчество са навън, човек се откъсва. Абсолютни спекулации са това, че говорел лошо за родината си. Ще ви дам един пример – един от моите приятели Анди Лекарски минава през Ню Йорк, намира му телефонния номер в указателя, обажда се и Христо веднага го приема. А това дали ще идва в България, няма никакво значение.

– Харесва ли ви сегашната Европа?
– Европа – всъщност това, което е ЕС, за съжаление няма нищо общо с това, което са мечтаели създателите й. Шеф на ЕС е един Юнкер. А този Юнкер е бил дълги години шеф на една държава, в която се перяха пари, имаше укрити данъци… Ще има страхотно големи изненади на европейските избори догодина, уверявам ви! Вижте как се промени демографският вид на цяла Европа. Но за тези промени е виновна политиката на ЕС. Унгария и България не са колонизирали никога никой, Полша и чехите – също. Те винаги са били жертви на западно-европейската политика. Да не говорим, че една от най-големите й жертви е била България. Всичките нещастия за страната ни идват от Запад, не от Изток. Французите имат един много хубав лаф: „c’est la vie“ – такъв е животът!

Нашият гост
Лъчезар Ошавков е роден през 1940 г. във Видин. Завършил е Художествената академия в София. През 1968 г. напуска България и се установява в Париж. Там учи История на изкуството и археология в Парижката Сорбона, специализира в Академиите на Венеция и Флоренция. Дипломира се във Висшата школа по Обществени науки (HHESS) и има докторат по социология и семиология на изкуството. Участва в изложби в България, Франция и други страни.

Коментирайте от Фейсбук

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.