Даниела Димитрова, клиничен психолог: Чувството на несигурност и страх е най-трудното при рака, а не самата болест

„Най-трудното при рака не е самата болест, а чувството на несигурност и страх“, твърди Даниела Димитрова, психолог с разностранен опит и член на Българската асоциация по психооонкология.
Започва като клиничен психолог в детската онкохематология към Университетска болница „Свети Георги“ в Пловдив, където се среща с куп предизвикателства и научава много, а сега работи в онкологичното отделение на МБАЛ „Централ Хоспитал“. Признава, че не винаги й е лесно да стигне до душата на пациента, невинаги знае какво да каже или как да започне разговора, в който най-често трябва да съобщи лоши новини. Но работата в онкологията е личен избор и се придържа към думите на Сократ, че „неправилно е да се лекуват очите без главата, главата без тялото, също така както тялото без душата“. „Не, не и аз!“, „Това не може да е истина!“, „Защо аз?!“, „Ще оздравея ли, ако се държа добре?“ са само част от първите реакции и въпроси на пациентите с диагноза „рак“, която преобръща целия свят на човека.
Предстои дълго, трудно, тежко лечение. Необходима е подкрепа, разбиране, точна информация. Тази диагноза променя жизнените очаквания и перспективи на пациента, гледната точка на личността относно бъдещето. Тя е съпроводена от чувство за безнадежност, застрашен е досегашният начин на живот, представлява заплаха за физическото и психическото здраве на пациента, загуба на професия и кариерна реализация, простичките удоволствия на ежедневието, пропуснатите възможности от миналото, дългоочаквани събития от бъдещето, в които човек евентуално няма да може да вземе участие. Оказва сериозни последствия за него и за близките му. Възниква необходимост от цялостно преструктуриране, пренареждане на житейските приоритети и ценности.
Съобщаването на лошите новини в клиничната онкологична практика винаги е било трудно и отговорно. Както по отношение на първоначално поставената диагноза и развитие на заболяването, така и за необходимостта от получаването на палиативни грижи. Това е тежко преживяване и за двете страни- както за носителя на информацията, така и за получателя.
Не можеш да предвидиш реакциите на хора, попаднали в такава кризисна ситуация, както и не можеш да имаш очаквания за последващите им действия. Шокът от новината може да бъде изразен по различни начини, най-често като отричане, гняв, сълзи или неприемане. Пациентите са уязвими, уплашени,изпитват чувство на вина, срам, чели са прекалено много информация от интернет, слушали са ужасяващи истории от хора с подобен проблем за болестта и за лечението.
Такава кризисна ситуация, отключва закономерно процеса на скърбене, включващ няколко различни етапа, през които преминават болният и неговите близки. Загубата на здравето и реалната опасност от смърт, поставят пациента пред раздяла със света такъв, какъвто той го познава. Когато човек се окаже в ситуация, надминаваща способностите му за справяне с нея, от първа необходимост е наличието на професионална психологическа помощ и подкрепа, за да преодолее последствията. При  влошаване на психичното състояние на болните препоръчваме и търсим съдействие на психиатър.
Някои пациенти споделят, че най-трудното при рака е не самата болест, а редуващите се чувства на несигурност и страх. Повечето не говорят за страх, а за страхове – страх от рецидив; страх от лечението; натрапливи мисли за болестта; проблеми в общуването с партньор и близки; страх от болката; страх от физическа немощ и много други.
 Други пациенти споделят, че се чувстват доста дискомфортно заради прекалената загриженост от страна на близките си. Чувстват се изолирани при вземане на решения, грижи за децата и т.н. За близките на пациента съобщаването на новината за онкозаболяване също е предизвикателство. Те също изпитват чувство на страх, объркани са, не знаят какво предстои в бъдеще. Поемането на повече отговорности могат да доведат до чувство на безсилие, гняв, негодувание. А това, от друга страна може да доведе до чувство на вина, тъга, разочарование у онкоболния пациент, че натоварва близките си. Затова оказваме психологична помощ на пациентите и техните роднини. Работата на  психолога е да умее свободно да говори с пациенти за диагнозата на злокачественост, без да я свързва с неизбежна смърт, да партнира в овладяването и преосмислянето на страха от умирането и безнадежността. Да подкрепи и преведе пациента през 5-те основни емоционални фази-  „отричане“, „безпомощност и гняв, „договаряне“, „отчаяние“ и „приемане“ по възможно най-щадящ и смислен начин. Това са различните стадии, през които болните преминават и включват защитните механизми на психиката и механизмите на контрол за справяне при крайно трудни ситуации. Те са валидни за различни периоди от време, взаимно се изместват или понякога действат едновременно.  Единственото, което остава съхранено през всичките тези стадии, е вратата на надеждата, а именно: нови лекарства, лечения, възможности за нови технологични открития и изследвания. Важно е през целия курс на лечение у пациента да не се допуска усещане, че е отписан и всичко е загубено заради диагнозата, а да се поддържа вярата, че това е борба, която ще се води заедно от пациент, семейство, лекар и психолог – независимо от крайния резултат. Така пациентът в голяма степен има шанс да се справи със страховете си и ще знае, че ако нещо може да бъде направено, то ще бъде направено с общи усилия: както за удължаване на живота, така и за намаляване на страданието.

Коментирайте от Фейсбук

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.