Драматургът Александър Урумов пред „Труд“: Бежанците преминават, а омразата остава тук и ни разяжда

– Първата ви пиеса „Лалугер“ се играе вече повече от 7 години и е играна над 170 пъти в България и по света. Как бихте дефинирали що е лалугер?
– Ако е по пиесата, то… лалугерът е животно плашливо, безобидно и на никого нищо лошо не прави. Е, че дълбае дупки из полето, че и яде житото – няма как. Това си е божа работа.

– Лалугери ли са българите?
– Олалугериха се българите, да. Без да се правят смели обобщения, някак се изгуби посоката и целта. Вижте публичните личности, какъв лагурески модел на поведение следват. Ако лалугерчето, което е мило и симпатично животно, го прави, защото е в неговата природа. Едни назоваващи себе си лидери защо се държат като лалугери? Покажат се, поогледат се и ако видят, че идват тежки времена, се свият в дупките си. Иначе големи юнаци! Като си говорим за този тип поведение, не ви ли прави впечатление как липсата на справедливост в държавата прави хората съдии. Погледнете социалните мрежи – всеки става съдия!

– Вие бяхте говорител на БНБ и пред очите ви се случи всичко около КТБ. Има ли какво още да се разказва за него?
– Не съм сигурен, че хората искат да знаят истината. Утвърдените представи карат човек да се чувства уютно, да получи убежище, където илюзорно се чувства в безопасност. В този смисъл може би е рано, пък и кой съм аз да казвам, разказвам и давам оценки? Но едно е сигурното – крадците най-силно викаха „Дръжте крадеца“. И май продължават да викат.

– Вие сте вярващ човек и понеже сме в навечерието на Великден, ми се ще да поговорим за една тема, която ви вълнува, и по която пишете книга. Брацигово и саможертвата на Васил Петлешков, за която забравяме.
– Ако това, което се е случило в Брацигово през Априлското въстание, беше се случило в Шотландия, например, Мел Гибсън нямаше да снима „Смело сърце“.

– Какво се случва тогава и защо единствено Петлешков изгаря на кладата – сам?
– Априлското въстание започва и брациговци не остават по-назад. Те се барикадират и създават изключителна организация на отбраната. Бият се с многократно превъзхождащите ги черкези и башибозук. Със залпов огън убиват десетки нападатели. Предават се, когато разбират, че са останали последни във въстанието. В крайна сметка се предават, но с условия. Обръщам внимание, че хитлеристка Германия се предава без никакви условия, а Брацигово се предава на Османската империя при две условия. Първо, да бъде запазен животът и честта на населението. Подчертавам: Честта! И второ, башибозук да не влезе в селото. Разбира се, пашата също поставя условия. Първо, да бъде предадено оръжието, а второто е откуп. Третото и най-важното условие за мира е да има жертвоприношение.

– Защо Васил Петлешков остава в Брацигово?
– Ден и половина след като Брацигово се предава, Хасан паша, който си тръгва с огромно богатство, се връща, защото е упрекван, че е станал ортак с комитите и не е взел жертва. Той се връща и залавя Васил Петлешков и други не толкова известни.

– Защо точно Петлешков?
– Имайте предвид, че през този ден и половина пауза всеки е могъл да избяга. Ортаците му отишли при него и му казали: „Василе, бягай, те със сигурност ще те потърсят.“ Васил Петлешков е изключително възмутен и казва: „Вие за какъв ме имате? Аз съм полагал клетва и ако е писано някой да умре, аз пръв ще умра и сетне са тези хорица, които съм повел на заколение, но пръв съм аз.“ Когато се връща аскерът и го хващат, присъдата му е да бъде изпечен жив между два огъня. Горят го жив и едно от най-малко известните неща за него са, че когато го питат кои са другите с него, казва: „Сам съм, други няма. Аз водех, аз ръководех – други не търсете!“ Сега ги приписват на други революционери, но това са негови думи.

– Познавате политиката отблизо. Виждате ли някой политик, който би се жертвал като Петлешков?
– Познавам политиката отблизо и виждам политици, чието поведение е изградено на базата на бушоните – да хвърлят в огъня хора, които жертват, и за които не им пука. Виждам политици, които в тесен кръг си позволяват да съветват други: „Ако нямаш трийсет бушона като мен, не можеш да управляваш България. Аз ги имам и като стане нещо, хвърлям някой на кучетата.“ Това е, което виждам – страх, лицемерие и дефицит на мъжество.

– Притеснява ли ви тази инвазия на Изтока към Европа?
– Ако има нещо притеснително за всички нас, то това е празнотата и огромните празни пространства, през които се опитва да навлезе един враждебен за Европа дух. Винаги е бил и винаги ще бъде. Когато си забравил корените, корените, които са ти давали живителна сила през вековете, когато режеш клона, върху който седиш, какво добро може да се случи. Сега ми идва наум, че в Притчи Соломонови се казва: „Който руши стена, него змия ще ухапе!“ С лекота бутнахме стени, които бяха предпазни. Ние започнахме да бутаме в едно и вътрешни – като Берлинската, което беше добре, но и външни стени. И сега се учудваме, че ни хапят змии, при условие че събаряме основите на Европа – християнството.

– На какво се дължи тази огромна криза – на провала в икономиката, на човешкия дефицит, на моралния дефицит?
– Когато превърнеш жизнения стандарт в господстваща твоя цел и се опиташ да я превърнеш в ценност, стигаш до едно много лошо място. Не само с хляб живее човек. Между другото има един момент в Библията – Авраам трябва да се раздели с племенника си Лот, защото са много различни и трябва да продължат в различни посоки. Авраам тръгва към пустинята Ханаан, която е Обетованата земя, а Лот си избира път „по обещанието на очите си“. Той тръгва по напояваната йорданска земя и мести шатрите си в търсене на повече и повече. Така стига до Содом и Гомор, известни с високия си жизнен стандарт, и нека го кажа – либерално разбиране за живота. Ето, по този път вървим отдавна.

– На какво дължим днешната криза в Западния свят?
– На алчността. Ако си спомняте филма „Уолстрийт“, там се казва: „Алчността е добродетел, тя е двигател на света.“ Обявиха смъртните грехове в добродетели. Алчността е добродетел. Сексуалната аморалност и разврат са мултикултурализъм. Убийството на цивилни при инвазия на западна армия в суверенна държава е „съпътстваща щета“, а изпепелените деца и жени са „косвени жертви“, „легитимна цел“, но не и невинни жертви.

– Написахте един прекрасен роман „Али Безсмъртния“, който стана бестселър. Това е истинската история на иранеца Али, който като дете го пращат на фронта по време на войната с Ирак през осемдесетте. След това се превръща в мафиот, жесток човек, убиец. Попада в затвора в България и като в приказките става човек. Приема християнството и днес е смирен човек, който дори помага на мюсюлманите да приемат Христос.
– В момента това е човекът, с когото имам честта да посещаваме бежанските лагери и да помагаме на изгубените души да намерят себе си чрез Христос.

– Вие го наричате брат, а той е убивал хора.
– О, да! Брат ми Али. Съзнавам как би възприето от много хора това, което ще кажа, но чрез духа на Христос можеш да стигнеш големи дълбочини в сърцето на човека. Примерът на Али ми повлия изключително много.

– Как гледате на бежанците, които заливат Европа? Като напаст? Като изпитание или като наказание?
– Божието богу, кесаревото кесарю. Като български гражданин държа държавата да си върши своето и да пази границите ни, да принуждава нарушителите да спазват законите на страната. Дългът на християните е да проявят милост. В Стария завет има три категории хора, за които Бог лично се грижи. Това са сираците, вдовиците и чужденците, казва Библията. В нашата вяра има една постоянна нишка на духовна и социална грижа към бежанците. В това се проявява милостта. И между другото отношението ни към бежанците е далеч по-важно за нас самите, защото тези бежанци идват, минават и си отиват, но омразата остава за нас. Има бежанци, на които им остава добър спомен, а на повечето лош и толкоз. Само след четири месеца престой в Германия ще забравят за България. Омразата обаче остава тук, между нас самите. Кажете ми какво да я правим тази омраза? Как да се справим с нея, при условие че тя се генерира и остава и за тези след нас? Ние виждаме как тази омраза се проявява в отношенията ни всеки ден – на пътя, на улицата, в училище, на работа.

– Хората се страхуват. Рационален ли е този страх?
– Аз мисля, че не. Бежанците не остават тук. Спомняте ли си онези бежанци, които бяха изгонени от село Розово и отидоха в едно друго село? Аз отидох да ги видя и с приятели да им занесем пресни зеленчуци, храна, дрехи. Моята позиция е такава, каквато е вярата на един християнин. Когато отидох там, видях едни патриархални кюрдски семейства. Първо дойде при мен най-възрастният, след това по-младите и накрая децата. Едно малко паляче дойде, хвана ми ръката и положи челото си върху нея. Дълбока почит и респект. Буца ми заседна в гърлото. Когато аз им казах: „Съжалявам за това, което ви се е случило“, те казаха: „Нищо! Навсякъде има добри и лоши хора.“ Те не се вайкаха, не обвиняваха никого. Те са дошли от ужасно място и гледат мъдро на живота. Днес те са в Германия, едва ли помнят кой знае колко от България, а омразата в Розово си остана. Омразата не може да ни помогне. Тя е като сярна киселина, която ни разяжда. Омразата е между нас и не изчезва. Милост трябва, и любов към хората.

Нашият гост

Александър Урумов е роден през 1969 г. в гр. Брацигово. Завършва българска филология в Софийския университет. Работи като говорител на МО (1997-2001), пресаташе и говорител на БНБ (2006-2016). Национален представител за България в Комитета по комуникации (ECCO) към ЕЦБ и Комитета на директорите по комуникации към Европейската комисия (2007-2016). Първият му роман “Али Безсмъртния” се превръща в национален бестселър за 2016 г. Автор на седем пиеси, сред които моноспектаклите “Лалугер” и “Тиква!”. Номиниран е за “Аскеер” за драматургия, “Нова българска драма” и “Южна пролет” – за дебютна художествена книга. Най-новата му пиеса “Пилето, което казва Ку”, моноспектакъл на Иван Юруков, бе посрещната с одобрение от публика и критика. Женен, с две деца.

Коментирайте от Фейсбук

Коментари (2)

  1. Така нареченият гост определено има интересни мисли в главата си, макар че с голямата част от тях няма как да се съглася. Особено що се касае до християнството като основа на Европа. Всъщност християнството подкопа темелите на Европа и в частност демокрацията в България. А там да разказва притчите от Стария завет (изрично подчертавам Стария), където единият тръгнал през пустинята пък другият след материалните изкушения, ами през 1990 година гостът да ни беше казал да си останем при Съветския съюз. Да ама той ни остави да избираме между Сибир и Париж и ето каква беля се получи.

  2. Човека не е истински християнин, защото не знае, че с милостта се приключва когато се превърне в самоубийство. Самоубийството е върховния грях в християнството но лъжливите християни не го знаят !

Отговорете