И тази година връх взе скуката, политкоректността и геополитическите заигравки

Конкурсът депресира - остарял като идея и официозен като заседание на Европарламента

Събота, 12 май, 2018 година.

Португалия.

Финалът на „Евровизия 2018” тече с пълна сила.

На сцената е английската изпълнителка SuRie, която съчетава визия на младата Ани Ленъкс и песен, микс от осемдесетарско диско и отпеви в стил „Юритмикс”.

В този момент изскача мъж, който отнема микрофона на певицата и успява да изстреля фразата – „Нацисти от британските медии, ние искаме свобода!”.

Това стана толкова бързо, че аз, гледайки директното излъчване, не успях да разбера какво точно се случва.

Започвам с това кратко ревю на английското участие, не защото песента на Англия беше епохална и не защото, ако не бе изскочил младежът – активист, певицата SuRie щеше да се класира по-напред.

Не, започвам с тази случка, защото тя беше едно от малкото спонтанни неща на този скучен, остарял като идея, официозен като заседание на европарламента конкурс.

Но да караме поред.

Тази година, както всяка година напоследък, участниците бяха заложили на няколко устойчиви тенденции в изборът си на песни – евродиско, депресивна балада, песен с фолклорни елементи и естраден рок.

Всяка една от тези тенденции е имала някакъв успех на предишни конкурси.

Например – песента на, класирана втора – хем сериозно „напомняща” песента на Поли Генова отпреди две години, хем вкарваща ни в ритъма на „My number One” на Елена Папаризу от 2005 година.

Или пък хърватската песен, която бе като римейк на овехтелия хит “Stop” на Сам Браун.

За песента на Черна гора, изпълнена от Vanja Radovanovi, която бе почти кавър на „Бел кон” на Влатко Стефановски дори няма да говорим, защото тя не се класира на финал.

А може би трябваше.

Защото, както едно време бе казал Брамс на Хуго Волф – „По добре да прилича на нещо, отколкото на нищо да не прилича”.

Евровизия е странен конкурс.

Конкурс, който хем се цели в това да бъде фактор в модерната музика...

Хем закостенелия му, нелеп и ретрограден регламент отдалечава на светлинни години от световния шоубизнес.

Конкурс, който се лута между постмодерните визуални решения, огромните, блестящи сцени и продължителните кампании за излъчване на най-доброто в Европа от една страна.

И между скандалите, политкоректността, геополитическите заигравки и откровенното толериране на копипейста у авторите на музика от друга.

Тазгодишният конкурс не направи изключение.

Дори и невъоръжените и необременени уши на обикновения меломан хванаха доста песни, които сякаш вече са чували.

Кипърската песен беше откровено копие на “If love was a crime” на Поли Генова.

Холандия пък заложи на кънтри песен, удивително напомняща доста подобни, които вече сте чували.

За Монтенегро вече казахме, за италианската ария на певицата от Естония обаче, или пък за латвийската Аланис Морисет - Ieva Zasimauskaite (която, в интерес на истината напомняше ту на Аланис, ту на Роси Кирилова) няма какво да добавим.

А сега за регламента на конкурса.

Той е истински пример за чиновнически подход в изкуството.

Например – ужасната идея да се пее на синбек.

„Сан Ремо” може да е ретрограден фестивал в ушите и очите на много от зрителите, но там СЕ СВИРИ НА ЖИВО С ЦЯЛ СИМФОНИЧЕН ОРКЕСТЪР.

Пеенето на синбек е обида за шоубизнеса като цяло. Липсва ми само комисия от Саня Армутлиева, българският Депеш Мод (Заки), Графа и Криско, които след изпълнението на унгарската неометъл банда “AWS” да погледнат авторитетно и да кажат – „А бе много добре, ама нямате еврофактор”.

Да се върнем на нашата песен.

Тази година българското участие не мина без скандали. Единият от тях беше подбора на участници, другият – публикуването на друга песен, която е била проектоучастник на конкурса, отново изпълнена от Жана Бергендорф и написана от Вида Пиронкова, която мнозина определиха за далеч по-добра от „Bones”.

Мога да кажа едно - песента “Bones” може и да не беше гениална, но на фона на мнозина песни си беше съвсем ОК.

Но тенденцията да сме част от общият кахърен тон на конкурса този път не даде резултат – на фона на поне 20 кахърни песни, водещи до самоубийствени мисли, нашата не беше най-мрачна и депресивна, въпреки черните дрехи на изпълнителите.

И за това се наредихме на 14 място, което все пак не е зле, като се има предвид, че държави с традиции като Норвегия, Ирландия (които доскоро беше страната, печелила най-много пъти конкурса), Холандия, Испания и Англия ни дишаха прахта.

Нещо и за победителите Израел.

Когато чух за първи път песента"Toy" на пухкавата Нета Барзилай от Израел бях сигурен, че тя е големият фаворит на конкурса в Португалия.

Причините са няколко:

- песента се отличаваше от общия кахърен тон на повечето „опуси”.

- песента имаше интересен аранжимент (това е първата песен, в която използването на бийтбокс не ми звучи неадекватно).

- песента имаше и кретенска визия, отличаваща се от сладникавият мейнстрийм.

Проблемите с израелската песен настанаха, когато на първият полуфинал се оказа, че студийната версия на песента е недостижима за живо изпълнение – именно заради сложните семпли на бийтбокса, но и заради леко сконфузената певица, която пя откровенно фалшиво.

Дори си помислих, че това ще спъне песента и тя няма да се класира за финала, но това не се случи.

Така на самият финал Нета изпя вече значително по-добре песента и бях сигурен, че това е фаворитът.

Така и стана.

Обаче, убийте ме, но не мога да схвана коя логика сложи кипърският копипейст на второ място.

А четвъртото място на Германия отдавам предимно на убийствената визия на сцената, защото песента беше нещо на 4 акорда, напомнящо лош Колдплей.

Също така не разбирам високото място в класирането на естонската “La Forza”, написана на така характерния за Естония италиански език (което ми напомня, че преди години Софи Маринова и Устата се пробваха да пробият за конкурса с песен на руски и беше бая смешно).

А класирането на седмо място на фалцерния бард от Швеция Benjamin Ingrosso, който има по-висок глас от мнозина дами ще отдам на нуждата от различни джендър течения в музикалния бизнес, които, вероятно, са на път да оспорят основните фундаменти на музикалната теория – дали сопранът е женски глас, а баритонът – мъжки.

Няколко изключително добри, или поне интересни и различни песни останаха извън големият финал – например румънската “Goodbye”, която отпадна по абсолютно неясни причини за мен.

Или грузинската „For You”, която беше наистина странна и различна и заслужаваше да стигне поне до финал.

Отпаднаха и някои силни недоразумения като песента от Шевйцария, но въпреки това, връщайки се отново на регламента, не можем да не отбележим още нещо абсурдно – песните, класирани „по право” без никакъв конкурс – Испания, Италия, Германия, Англия, Франция и домакинът Португалия излъчиха някои от най – слабите участници, което, според мен пречи както самите страни да се представят на ниво, така и на конкурсът като цяло.

Песента на Португалия беше толкова зле, че сапомних само една от двете певици в дуета, защото се казваше...Изаура.

Френската песен беше тъжноват политкоректен опус, а испанската не би се класирала и на „Мелодия на годината” през 1978 година у нас...

Иначе имаше по нещо за всеки – имаче чешки Джъстин Бийбър, латвийска Аланис Морисет, финландска Пинк (с елементи на Бьорк в първите 4 такта на песента), словенска Джеси Джей, датски Торин Дъбощит, син на Траин II и внук на крал Трор.

Имаше и украински граф Дракула, който излиза от роял, вместо от ковчег, имаше и италиански певци, сякаш сбъркали Евровизия с популярния в миналото у нас конкурс „Ален мак”.

А бе имаше всичко, което ни кара да се смеем и да се чувстваме леко неудобно.

„Аз не съм ти играчка, глупаво момче” – се пее в песента на израелската победителка.

А ние, понеже сме глупави момчета и момичета, в края на тоя разбор може би е хубаво да си кажем няколко неща.

BBC са направили музикален анализ на конкурса с графика на депресията, лъхаща от песните.

Според графиката тенденцията към масова депресия е започнала през 2006 и през 2015 е била в най-ниската си точка, като до момента се е вдигнала малко, ама съвсем мъничко.

Да, Евровизия вече е нещо като депресия, защото този конкурс не се развива.

Той е застинал някъде във времето, когато АББА и Селин Дион са направили кариери след старта си на високата европейска трибуна и единственото, което е на ниво е визията.

Визия без евро?

Не, визия с много евро, които, ако бяхме похарчили за издръжка на читалища, вместо за участия, които не носят нищо, щяхме да сме направили нещо истински смислено.

Но ние сме по показните неща – финансираме манифестации, килими от рози, стени от тухли, работилници за мартеници, та защо да не финансираме и учсстието ни в този конкурс.

Въпреки, че БНТ няма едно предаване за българска музика, една класация, едно нещо, извън забутаните в БНТ 2 евтини продукции.

Въпреки, че пари за култура няма, ние участваме с международни проекти и се молим – дано не спечелим, защото, ако спечелим и трябва да сме домакин на следващ конкурс, ще ни се отели вола.

С това моят опит за анализ на Евровизия 2018 завършва.

С нещо позитивно.

Гледах двата полуфинала и финалът.

Гледах водещите и слушах сценарият.

Само да съм чул, че „Шоуто на канала” е тъпо предаване.

Не е! На фона на снощното шоу ние сме меката на световният шоубизнес!

Впеочем Евровизия все пак има и нещо позитивно – сигналът на маестро Марк Антоан Шарпантие, взет от прелюд към неговият „Те Деум”, написан през 16 век...

Ето ви един наистина устойчив хит на Евровизия.

При това без участието на жени с бради в него...