Един неразпознат книжовен паметник на “Златния век”

Художник: Алфонс Муха, 1928 г.
Цар Симеон Български

Преводът на „Юдейската война“ на Йосиф Флавий напомня творческия почерк на Йоан Екзарх

 Изобилстват думите с конкретно българско, а не руско съдържание 

В навечерието на 24 май, Денят на българската азбука и слово, на нашата просвета и култура, ще се спрем на един интересен паметник на старата ни литература. За неговия произход писахме заедно с проф. Мария Спасова още през далечната 1998 г., но той все още си остава почти неизвестен за широката публика. Става дума за превода на забележителния труд на Йосиф Флавий „История на Юдейската война“ (или само „Юдейската война“), определян и до днес като „славянски“ и „староруски“... Непредубеденият анализ показва друго - трудът на античния писател явно е високо ценен от царя интелектуалец Симеон Велики (893-927) и преславските творци. Обемистото съчинение е преведено на старобългарски вероятно от Йоан Екзарх, но за това по-нататък. Нека първо припомним с няколко думи кой е Йосиф Флавий?

Известният писател, историк и поет от I век е участник в голямото въстание на еврейския народ срещу римската власт през 67-73 г., но както често става в „голямата политика“, преминава на страната на империята. Затова приема името на император Тит Флавий Веспасиан (69-79). Макар да е юдей, Йосиф създава своя труд на старогръцки - класическият език на „високата култура“ през античността, включително сред интелектуалния елит на Римската империя. „Юдейската война“ се превръща в популярно четиво за тогавашната интелигенция и аристокрация. Нейното разпространение обаче е заслуга най-вече на християнските писатели, въпреки че авторът не е привърженик на „новата вяра“... Важното за тях е, че Йосиф Флавий е почти съвременник на Исус Христос и разгръща широка панорама на живота в Светата земя през най-ранната християнска епоха. Нещо повече, стига се до легендата, че самият Йосиф е приел християнството и дори е станал епископ.

Трудът на Йосиф Флавий е преведен на латински, сирийски и еврейски, но най-широко се разпространява на гръцки. Т. нар. славянски превод запазва достойнствата на оригинала, като представлява творческа преработка. Запазен е в руски преписи от XV-XVIII век, а през XVII век се появява и негов сръбски вариант. Книжовният паметник е изследван от известните руски учени Василий Истрин, Никита Мешчерски и др., а най-новото му критично издание в два тома е на Анна Пичхадзе и колектив (2004 г.). Налага се теорията, че преводът е извършен в руските земи през XII-XIII век: „Лексикалните, словообразователните и граматичните особености на славянския превод на „История на Юдейската война“ не оставят никакво съмнение в това, че паметникът е създаден в Русия. Той се откроява сред ранните древноруски текстове с изобилието и честотата на източнославянски езикови елементи...“

Естествено, при своето присъствие в средновековната руска среда, подобно на други книжовни паметници, преводът на „История на Юдейската война“ търпи известна русификация. И все пак, въпреки че е запазен в късни преписи, преводът съдържа внушителни „маркери“ на старобългарския език и литературно творчество. Изобилстват думите с конкретно българско, а не руско съдържание и звучене: „боен“, „бъдрота“ (бодрост), „властелин“, „далече“, „далечен“, „двоумовати“ (двоумя се), „дъска“, „златокрилат“, „нетърпим“, „неугасим“, „пещера“, „съборище“ и стотици други, които почти без промяна присъстват и в съвременния ни език. Сериозно е и присъствието на гърцизмите: „аер“, „аерин“ („въздух“, „въздушен“), „игемон“ („хегемон“), „камила“ (на руски „верблюд“), „салпинк“ („тръба“) и др. Предвид тесните контакти на старобългарската литература с византийската, въобще между българи и „ромеи“, тези думи са били ясни за българския читател, поради което са останали непреведени. Затова пък в своите коментари модерните руски изследователи се налага да ги обясняват. Дори и един кратък преглед в показалците на споменатото двутомно издание показва, че твърдението за „изобилието и честотата“ на източнославянски езикови елементи в превода е неточно - на практика доминиращи са българските думи и понятия.

Добавките на преводача също са свидетелство за старобългарския произход на паметника. В описанието на балканските народи под властта на Древния Рим има едно интересно пояснение: „Даките, наричани българи, край Истър живеещи...“ В гръцкия текст е само „даки“, но за българския читател явно такова пояснение е било важно. Дунав е оставен с византийското си име „Истър“, известно в средновековна България, но не и в руските земи. Споменати са и печенезите, които при цар Симеон са североизточни съседи и съюзници на България. Изключително важна е средата на самия текст. Във Вилнюския ръкопис преводът на „Историята...“ на Йосиф Флавий е заедно с онези на преславския преводач Григорий Презвитер, със старобългарските преводи на хрониките на Георги Амартол и Йоан Малала (и двата от времето на цар Симеон Велики!), с откъси от „Шестоднева“ на Йоан Екзарх. Както стана дума, паметникът напомня творческия почерк на Йоан Екзарх, включително при внасянето на авторски добавки към основния текст.

Преводът на „Юдейската война“ се вписва в характеристиките на т. нар. „Македонски Ренесанс“ (по името на византийската династия, произлизаща от тогавашната „Македония“ - Одринска Тракия) и българския „Златен век“, а не на староруската култура от XII-XIII век. Интересът към творчеството на Йосиф Флавий хармонира с привързаността на цар Симеон към „писанията на древните“, за която съобщава неговият съвременник патриарх Николай Мистик. Както знаем, преславските книжовници сравняват Симеон с библейския цар Давид и древния египетски владетел Птолемей Сотер - създателят на прочутата Александрийска библиотека. Интересът към древната история е в съзвучие и с паметници като двата „Симеонови сборника“ (известни отново по староруски преписи от 1073 и 1076 г.), „Шестоднев“ и „Небеса“ на Йоан Екзарх, „За буквите“ на Черноризец Храбър, сборникът „Златоструй“ и т. н. Сам по себе си този интерес е съзвучен много повече на културните вкусове във Велики Преслав, отколкото на духовния климат в руските княжески дворове или манастири през XII-ХIII век.

В цитираното издание на „Историята на Юдейската война“ от 2004 г., а и в по-нови изследвания, руските учени изтъкват паралели, заемки от лексиката, дори сюжетни елементи, използвани в средновековната руска литература от ХII-ХIII век. Естествено, подобни заемки са нещо напълно нормално, но не могат да бъдат аргумент против българския произход на превода. Той, така или иначе, е по-ранен от посочените средновековни руски творби. С други думи, това се дължи не на някакъв „ранен“ староруски превод, а на пренесен в Киев съществуващ старобългарски (преславски) превод от X век - така, както е и с други паметници на старата българска литература.

Трудът на Йосиф Флавий, както и неговите преводи, са предназначени за елитарна публика. Такава във Византия е имало на практика главно в Константинопол - в средите на дворцовата аристокрация, в прочутата Магнаурска школа и други, по принцип малобройни „ядра“ на интелектуалния живот. Аналогично е било положението и в България. Ако използваме образното определение на проф. Иван Божилов, на фона на обичайните за епохата културни явления се откроява елитарната „Преславска цивилизация“, а столицата Велики Преслав се превръща в нашия „домашен“ Цариград! Днешните знания за културното развитие на средновековните руски центрове през XII-XIII век не дават основание да се мисли, че в Киевска Рус и наследилите я княжества е имало точно такъв по тип елит. Разбира се, в средновековната руска култура има сходни явления - те обаче се отнасят към XV-XVI век, когато се проявява влиянието на европейския Ренесанс.

Нека завършим с няколко реда от стихотворната „Похвала на цар Симеон“, сътворена от неизвестен преславски поет: 

Великият между царете цар Симеон, 
изпълнен с жажда и желание пресилно (...) 
той, мощният владетел, - да открие 
познанията, скрити в дълбината 
на тези труднодостъпни книги (...),
с които, своите палати преизпълнил, 
той си създаде вечна памет...

Коментари

Задължително поле