За "синята кръв" и младостта на Теодор Светослав Тертер

През 1285 г. Теодор Светослав официално е обявен за съвладетел на своя баща Георги I Тертер и получава царска титла

Бракът на Теодор Светослав с Ефросина, внучката на богатия търговец Пандолеон, не е „по сметка“, а преди всичко политически

През август 2022 г. се навършват 700 години от смъртта на забележителния български цар Теодор Светослав (1300-1322), наричан нерядко и Светослав Тертер. Както беше отбелязано в предишния „епизод“ от тази поредица, за този наш владетел са написани научно-популярни книги и исторически романи от Иван Вазов, Цончо Родев, проф. Божидар Димитров, Павел Павлов, Веселин Игнатов... Естествено, Теодор Светослав е един от „главните герои“ в научната монография на доц. Красимир Кръстев „Българското царство при династията на Тертеревци“ (Пловдив, 2013 г.).  Въпреки това, името на даровития държавник не се радва на онази популярност, която безспорно заслужава. 

Теодор Светослав е роден около 1265–1270 г. в семейството на „великия воевода“, бъдещ деспот и цар Георги I Тертер, потомък на куманската династия Тертероба, и Мария, по всяка вероятност дъщеря на деспот Яков Светослав и неизвестната по име негова съпруга, която е внучка на цар Иван Асен II. Наистина, свидетелствата за кръвната връзка на бъдещият цар с Асеневци са косвени, но достатъчно интригуващи. Както пише византийският историк Георги Пахимер, Теодор Светослав „… по майка беше българин, а баща му беше от куманите…“ В случая имаме не само етническа характеристика, а указание за принадлежност към българския (Асеневци), съответно и към куманския владетелски родове, както е в маниера на средновековните автори. Аргумент, макар и косвен, е и името „Светослав“ – ако днес то е достатъчно популярно у нас, през Средновековието не е така. С други думи, второто си име синът на Георги Тертер е получил в чест на дядо си Яков Светослав, който пък е потомък на киевските князе, т.е. на династията Рюриковичи.

Дубровнишкия летописец от XVI в. Яков Лукарич, ползвал недостигнали до нас източници, твърди, че българските царе Теодор Светослав и Михаил III Шишман Асен (1323-1330) са братовчеди. Когато става въпрос за подобно родство, обикновено се имат предвид първи братовчеди. От друга страна, присъждането на титлата „деспот“ задължително изисква близко родство.

Проф. Иван Божилов търсеше това родство по линия на майката на Михаил Шишман, за която нямаме никакви данни. Много по-правдоподобно е обаче да имаме родство по бащина линия. Както изглежда, Георги I Тертер и видинският господар Шишман, и двамата от кумански произход, са били близки роднини, защо не и братя?! Ще припомним, че в „Бориловия Синодик“ Шишман изрично е представен като „благоверен цар“ (!), а не като „деспот“ или „княз“, както твърдят повечето изследователи. Това на свой ред това показва, че владетелят на Видин е обявен (или пък след 1292 г. се е самообявил?) за съвладетел на законния цар Георги I Тертер – категоричен акт на несъгласие с прогонването му от узурпатора Смилец (1292-1298).

За първи път името на Светослав се споменава през 1279 г. във връзка с развода на баща му. Както стана дума в предишната ни статия, Иван Асен III (1279-1280) или по-скоро неговият покровител император Михаил VIII Палеолог заставят Тертер да се разведе със съпругата си Мария и да я изпрати заедно с първородния им син като заложник във Византия. При това не в Константинопол, а в Никея, за да бъдат контактите с тях още по-трудни и дори невъзможни. 

Заложничеството на царския син не е пречка той да бъде сгоден за дъщерята на тесалийския севастократор Йоан Ангел, като принцесата е изпратена в Търново – акт, който показва, че Георги Тертер е действал възможно най-скоро да върне сина си в българската столица. Проектираният брак пропада, но българският цар не се отказва от плановете си за своя наследник.

В крайна сметка, през 1283 г. Георги Тертер отпраща в Константинопол новата си съпруга Кира Мария Асенина, сестрата на Иван Асен III, и връща първата си жена Мария. Теодор Светослав  остава заложник, но вече в столицата Константинопол. Освобождаването му се дължи както на дипломатическите усилия на баща му, така и на енергичния патриарх Йоаким III (по ирония на съдбата той е екзекутиран от Теодор Светослав петнайсетина години по-късно…). Патриархът лично посещава византийската столица и се завръща в Търново с освободения царски син. По същото време е в ход нов проект на „брачната дипломация“ – този път с дъщерята на „великия стратопедарх“ Теодор Синадин. Той също не е реализиран, но както с основание приема доц. Петър Николов-Зиков, въпросната ромейска девойка е Кераца Петрица, майката на цар Иван Александър! Тя по-късно е дадена за съпруга на деспот Срацимир, брат на цар Михаил III Шишман Асен. 

Завръщайки се в Търново през 1285 г. Теодор Светослав официално е обявен за съвладетел на своя баща и получава царска титла. Отсечена е серия монети с образите на двамата. Както обърна внимание проф. Б. Димитров, образът на Светослав върху монетата е не на дете, а на зрял мъж. Скоро съдбата устройва нов „сюрприз“ – царският син и „съ-цар“ е изпратен в двора на могъщия татарски хан Ногай! В съществуващите трудове, посветени на тази епоха от българската история, въпросното заложничество се възприема в крайно негативен смисъл… Още повече, че приблизително по същото време сестрата на Светослав, неизвестна по име, е дадена за съпруга на Ногаевия син Чака. 

Подобен прочит на събитията е обясним предвид утежнената зависимост на България от северната „суперсила“, каквато без съмнение е татарската „Златна Орда“. И все пак, ситуацията не бива да се драматизира прекомерно. Подобни случаи е имало и по-рано в нашата история – кан Кубрат в неговата младост, бъдещият цар Симеон Велики, макар и като „студент“ в Магнаурската школа, Петровите синове и по-късни владетели Борис и Роман, младият Калоян след примирието в Ловеч през 1188 г. Има право историкът Лъчезар Кръстев, че в такова заложничество при владетелите на „Златна Орда“ са изпращани и руски князе, сръбският престолонаследник Стефан Дечански и други видни личности от държавите, попаднали в сферата на влияние на татарската империя. Още нещо, това пребиваване е третирано като „служба“, т.е. като изпълнение на /псевдо/съюзнически задължения, и е продължавало само няколко години. В такъв случай представата, че Теодор Светослав е бил „заложник на Ногай“ цели 15 години, както най-често се твърди, е невярна. Според нас той е в двора на татарския хан за не повече от три-четири години, след което управлява част от българските земи в Добруджа – разбира се, с „благословията“ на Ногай, но като „де юре“ самостоятелен владетел. За съжаление, данните ни за този период са крайно оскъдни, което прави интерпретацията на събитията несигурна и нерядко спорна. 

Симптоматичен случай за неразбирането на някои от „тънкостите“ на тогавашната политика е бракът на Теодор Светослав с Ефросина, внучката на богатия търговец Пандолеон. Този донякъде необичаен брак е представен от Георги Пахимер  по наивен, но и тенденциозен начин – Светослав бил „с царска кръв“, но „беден“ (!), докато „търговката“ не била знатна, но за сметка на това много богата! В същност бракът не е „по сметка“ (най-малкото не само такъв!), а преди всичко е политически. Гръцкият търговец, живял в Крим или пък в богатия дунавски град Вичина (при дн. Нуфъру, Северна Добруджа), е бил личен приятел на Ногай. Починалият към времето на брака „Манкус“ (Мангуш), бащата на Ефросина, очевидно е роднина на самия хан. От тази гледна точка Ефросина е от „третото съсловие“ само по майка, докато по бащина линия принадлежи към висшата аристокрация на „Златната Орда“. Не на последно място, кръстница на „внучката на търговеца Пандолеон“ е Ефросина, византийската съпруга на Ногай и сестра на император Андроник II Палеолог! По този начин, получавайки ръката на Ефросина, Теодор Светослав си осигурява не само прословутите „много пари“ от нейната зестра, но и политическата подкрепа или благосклонен неутралитет на татарския хан и византийския император. Скоро съдбата позволява на българския принц да си върне бащиния престол. Освен съдбата обаче, решително условие е неговото израстване като волева личност, която освен своята „синя кръв“, развива необходимите качества на политик и държавник.