„Белите влакове“ на Америка – ужасът на СССР

Военна надпревара

Железниците превозват тонове уран и плутоний за сглобяването на бомби

Секретният ядрен проект е остро критикуван от обществото 

Студената война е труден период за голяма част от света. Западът се страхува от ядрен удар от Съветския съюз и капиталистическите страни изграждат своите ядрени арсенали. Това включва и Съединените щати, чието правителство решава да транспортира оръжията с така наречените „бели влакове“.

Страхувайки се от СССР, правителството на САЩ се съсредоточава върху изграждането на собствен арсенал. Оръжията са произведени в завода „Pantex“ в Амарило, Тексас, бивша база за боеприпаси от Втората световна война. Това е комплекс от 10 000 акра с десетки сгради и по-голямата част от населението на града работи там, сглобявайки и разглобявайки бомби.

Влакове и камиони пристигат в завода ежедневно. Те доставят детонатори от Колорадо, плутоний от Вашингтон и Джорджия, неутронни генератори от Флорида и уран от Тенеси. С пристигането на материалите работници, облечени в сини гащеризони, предпазни ботуши с гумени върхове и дебели ръкавици, работят по двойки, за да сглобят оръжията. След като ядреният материал е прикрепен към взривните вещества, те са отвеждани в отсеци, където работниците добавят компонентите за изстрелване.

Безопасни и сигурни

Завода „Pantex“ в Амарило е бивша база за боеприпаси от Втората световна война.

Министерството на енергетиката решава, че най-добрият начин за транспортиране на ядрени оръжия в страната е използването на „бели влакове“. Това са „безопасни, сигурни вагони“ или SSR, проектирани да издържат на атака. Те се състоят от бронирани вагони, разделени от „вишки“, в които въоръжени снайперисти стоят в готовност да защитят влака. Някои охранители носят обикновени пушки, докато други, са въоръжени с автоматични картечници и ръчни гранатомети.

От 50-те години на миналия век правителството на САЩ наема „куриери“ за ядрен материал. Този екип от федерални агенти, повечето от които бивши военни, е натоварен със задачата да транспортира 6800 ядрени бойни глави на Америка и да извършва огромни ядрени доставки по железопътните релси и магистралите на Щатите. Американските ядрени съоръжения са разпръснати из цялата страна върху повече от 2,4 милиона акра федерална собственост, под надзора на Министерството на енергетиката. Някои места са за сглобяване, други за активни оръжия, трети за химикали или за механични части. На практика това означава, че ядрените материали трябва да се местят много и често.

Белите влакове се движат бавно, не повече от 35 мили в час, и се управляват от екипаж от седем души. Въпреки че се използват много маршрути, има два основни. Първият тръгва от Амарило и стига до Бангор, Вашингтон, където оръжията са доставяни до подводническа база в Пюджет Саунд. Вторият е от Амарило до Чарлстън, Южна Каролина, където се доставят на подводници на мисии в Атлантическия океан.

Протести и арести

В началото на 80-те години американците изразяват загриженост относно транспортирането на ядрени материали в страната. Една двойка - Джим и Шели Дъглас, решават да предприемат действия срещу „белите влакове“ с група за ядрена съпротива, наречена Ground Zero Nonviolent Action Center. Дъглас и техните сътрудници бързо картографират вероятния маршрут на влаковете от Амарило до Вашингтон.

След това се свързват с бунтовнически и религиозни групи, за да разпространят информацията в местните вестници и организират ненасилствени протести по протежение на железопътната линия. Митингите са проведени в 300 населени места.

Министерството на енергетиката (DOE) смята, че протестите представляват риск за операцията. Те не само им изграждат лоша репутация в пресата, но и доказват, че има опасност някой от влаковете да бъде отвлечен. DOE също така не харесва, че вниманието се привлича към нещо, което трябва да остане класифицирано.

За да реши проблема, правителството се опитва да промени маршрута на влаковете, но протестиращите не се отказват. След това измислят нови правила, които да забранят споделянето на информация за маршрута, но и това не дава желания ефект. В крайна сметка решават, че е най-добре да боядисат влаковете в различни цветове – червено, зелено, синьо и сиво – но превозните средства все още са лесни за проследяване.

Ситуацията ескалира през 1985 г., когато семейство Дъглас и други протестиращи са арестувани и обвинени в заговор и незаконно проникване, след като присъстват на протестен митинг. Съдебните заседатели във Вашингтон обаче се произнасят с оправдателни присъди по делата, а окръгът обявява, че вече няма да арестува никого, който протестира или блокира белите влакове.

Камионите ги заменят

Малко след митингите във Вашингтон, Министерството на енергетиката решава да използва само „транспортьори за сигурност“ за превозване на ядрени материали в Щатите. Политиците смятат, че камионите ще бъдат по-малко забележими, защото могат да достигнат до ядрени обекти, без да се налага да се движат по железопътни линии. Белите влакове са изведени от експлоатация, а оборудването, чувствително към сигурност, е демонтирано и изпратено на депа или музеи в цялата страна.

През 1986 г. президентът Роналд Рейгън одобрява инициатива, известна като „Железопътен гарнизон „Миротворец“, която позволява изстрелването на междуконтинентални балистични ракети от вагони. Двадесет и пет влака, всеки с по две ракети, са паркирани във военни бази в цялата страна. Ако Съветският съюз нападне Съединените щати, те могат да бъдат транспортирани през железопътната мрежа на страната, откъдето ракетите да бъдат изстреляни.

Белите влакове тихо се движат по американските железопътни линии в продължение на 30 години, свръхсекретен проект с безупречна история. И все пак днес всеки от тях седи на сметище или в музей. След разпадането на Съветският съюз през 1991 г., Съединените щати извеждат от експлоатация по-голямата част от ядрения си арсенал и прекратяват скъпите и експериментални проекти, включително изграждането на железопътния гарнизон „Миротворец“.