Васил Левски - революционният водач и политик с качествата на държавник

Навършват се 153 години от гибелта на Васил Левски (1840-1873), най-обичаният наш национален герой

Левски постига хармонията между традиционните български и християнски ценности с модерните демократични идеи

В историческата наука, публицистиката и художествената литература Левски е човекът, който организира и ръководи българското революционно движение, но не е “политик” в обичайния смисъл на думата. Апостолът на свободата е преди всичко човек на делото, неуловим конспиратор... Това е вярно, но само по себе си е политика! Въпреки обезценяването на понятието “политик” в днешното всекидневно говорене, при това не само в България, водачът на националната революция преди всичко е политик. Проследявайки живота на Апостола, няма как да не се убедим в неговия огромен потенциал - огненото сърце на бунтаря и “работохолизма” на организатора се съчетават с харизмата на идеолога и хладния разум на политическия анализатор. Не на последно място е и неговата убеденост в правотата на делото и желязна воля - в своята биография на Апостола Захарий Стоянов заявява: “Смело можем да предположим, че ако на Левски на мястото беше който и да е, то неговият кураж и надеждите му щяха да се разбият още в началото на неравната борба...” 

Левски не е разполагал с време и условия, за да изложи своите възгледи в обемисти трактати и вестникарски статии. И все пак, не Раковски, не Иван Касабов, не Каравелов, а именно Левски стига до радикалната идея центърът на освободителното движение да бъде в самата България - не просто “преместен”, а изграден из основи с помощта на стотици и хиляди съмишленици. Със своя интелект Левски проумява, че създаваните по градове и села комитети не са “революционни кръжоци” и логистични ядра за подкрепата на чети от “хъшове”, дошли отвън, а живата тъкан на революцията. Комитетската мрежа трябва да се превърне в конспиративна “държава в държавата”. Повечето от “войводите” и “учените глави” на първо време не са в състояние да осмислят идеята и мащабите на изгражданата от Левски и неговите съмишленици вътрешна организация. Донякъде е парадоксално, че поетичната интуиция на Вазов най-точно осмисля непоколебимата убеденост на Левски - в освободителната борба трябва да участва цялото общество, включително „... богатий с парите, учений с умът...”, „... всяка възраст, класа, пол, занятие...” Изграждайки комитетската мрежа в Мизия, Тракия и Македония, Левски създава ... “революционерна партия”, както се е казвало тогава - и от български вестникари, и от западни консули в Османската империя. След Освобождението именно тази “партия” е в основата на почти целия ни политически живот.

Левски произлиза от т. нар. средна класа, почти цялата му среда се състои от представители на занаятчийските, търговските и предприемаческите кръгове, интелигенцията от учители, свещеници, художници, представители на модерните тогава професии (лекари, аптекари, телеграфисти и пр.). “Обикалянето” по градове и села, още от времето, когато “слугува” на вуйчо си Василий, среща Левски с възможно най-широките обществени слоеве. Този социален опит му дава решително предимство пред “учените глави”, прословутите “вехти” войводи, “кабинетните” революционери. Не на последно място е неговата свръхчувствителност към всяка форма на несправедливост - и по отношение на отделния човек, и към българското общество, а и към цялото човечество. Затова Левски е солидарен с несгодите на “милия български род”, но и на обикновените мюсюлмани, на страдащите от царския режим поданици на Руската империя, на угнетените народи по широкия свят.

Левски посвещава живота си на високата цел ние, българите, да бъдем равни с “другите европейски народи”. Той обаче не е заслепен от гръмките думи и либерални послания и е достатъчно критичен към недъзите на западната цивилизация. Онова, което провокира най-силно него и съратниците му, е лицемерието, с което “Великите сили” се отнасят към българския политически въпрос. В някои изказвания на Левски могат да се открият и елементи на стопански протекционизъм, какъвто в свободна България виждаме при управлението на неговия по-млад съмишленик Стефан Стамболов.

 Много е писано за идеологическия “профил” на Левски - убеден демократ, но и строг ръководител, вярващ монах, който обаче е отявлен републиканец! Човек, който успява да съчетае традиционните български и християнски ценности с модерните европейски идеи. Изследователите виждат негови “учители” в лицето на Георги Раковски, Иван Касабов и Любен Каравелов, но своите първи уроци по хуманизъм Левски получава от своите учители в Карлово и особено в Стара Загора. Идеите за “свобода, равенство, братство” са кредо на просветените представители на българското учителство, на най-изявените представители на възрожденската интелигенция.

Нерядко републиканските убеждения на Левски се превръщат в основа за спекулации за политическа употреба - както от “леви”, така и от “десни”... Привързаността на Апостола към принципа на “вишегласието” (демокрацията) и “народното управление” (републиката) не би трябвало да бъдат тълкувани само като безкритично копиране на политическия модел в тогавашна Европа. Идеята за “чиста република” е повлияна и от християнската апостолска традиция, която е много близка на самия Левски. Затова според него свободната българска държава трябва да бъде управлявана според справедливи и “свети” закони, което ще направи възможно братското съжителство с мюсюлмани, евреи и други народностни и верски групи.

Един от най-важните акценти в политическата идеология и революционната стратегия на Левски е този за независимостта на българската революция от външни фактори. Българският Апостол решително отхвърля попадането на освободителното движение под опеката на Сърбия, Русия и на когото и да било! Това не означава “самодостатъчност” и отказ от съюзници. Напротив, Левски е радетел за подобно сътрудничество, но при пълно зачитане на суверенните права на българите. Реалната заплаха за откъсването на изконни наши земи от страна на Сърбия, Гърция, Румъния и дори Черна гора е посочена от Левски пред извънредната комисия в София като една от причините за изграждането на комитетите в България- обстоятелство, почти неизвестно на широката публика.

Особени вълнения предизвиква отношението на Апостола към Русия. За разлика от други, Левски не си прави никакви илюзии към руските имперски интереси. Затова прави остри изказвания към политиката на митичния “Дядо Иван”, донесла реки от нещастия на българския народ през XIX в. И все пак той не изключва Русия от кръга на българските съюзници срещу Османската империя. Когато българските национални интереси се “пресичат” с руските, това трябва да бъде приложено на дело в името на освобождението. Основополагащата теза на Апостола за независимостта на българското освободително движение дава основание на проф. Николай Генчев да стигне до следния извод: “Левски отлично е разбирал, че проблемът за българската свобода не може да бъде разглеждан и решен извън сложните международни отношения в Ориента. Но заедно с това, за разлика от повечето наивни политици на Българското Възраждане, Левски е схващал, че решен без българите, този въпрос ще служи единствено на интересите на голямата политика да сметка на българските исторически права. И историята потвърди неговия анализ...”

Святата личност на Левски е повече от необходим повод за размисъл - за миналото, но и за бъдещето на България. За съдбата на Републиката, която трябва да се превърне в “храм на истинната и правата свобода...” И чийто път е начертан преди много години от Левски - човекът, който не само на думи би трябвало да е образец за българския политически и културен елит. Ако не днес, поне в недалечното бъдеще.