За съвременните популизми и техните лидери

Те предлагат решения лесни за разбиране, но невъзможни за прилагане

Това е антиполитика, в която политическите ценности, програми и хората нямат никакво значение, това което има значение е единствено и само властта

Популизъм, популистки, популизми, струва ми се няма ден в българския ефир без подобни категоризации. Всички - и отляво и отдясно, и от няма ляво - няма дясно - обявяват съперника си в популизъм. Съзнават ли обаче значението и вредата на популизма или просто думата е станала референтна за празни обещания без никакви последствия? 

Популизмът днес застрашава демокрацията не само у нас, той я руши, поставя я в постоянна отбранителна роля, като я превръща в система на лъжите, фалшивите новини и конспирациите. 

Безспорно популизмът във всичките му форми, било то умерени или радикални, е изпитание за демокрацията. В общи линии все по-често ставаме свидетели на битка между демократичните елити от една страна, които с всички сили бранят принципите на либералната демокрация и особено яростно човешките права,  и популистките елити от друга, които са обединени около това да разрушат стария консенсус и да предложат нов порядък, по-затворен, дори националистки. Подобно разграничение вероятно изглежда пресилено и претенциозно, защото визира предимно най-радикалните гласове на популизма от крайно дясното до крайно лявото, но именно най-гръмогласните популисти създават тенденциите в поведението и говоренето, с други думи оформят дневния ред на политиката. Популизмът се настани трайно, не си представям дори политика без популизъм, защото не си представям свят без телевизия и интернет, но това не означава, че трябва да го оставяме да се развихря, да стига до крайност. Нека сме наясно, че популизмът руши политиката и я превръща в антиполитика, където политическите ценности и програми, изобщо хората нямат никакво значение, това което има значение е единствено и само властта. 

Как да разпознаем популизма?

Какво наричаме популизъм? Най-общо казано всичко онова, което се противопоставя на принципите на либералната демокрация – върховенство на закона, политически плурализъм и права на човека. През 1981 г. Маргарет Канован пише „Популизмът“, където го описва като анти-елитистка идеология и политическа стратегия, която цели да усили разлома между „чистите хора“ и „корумпирания елит“. Според нея „хората“ могат да бъдат разглеждани в три дискурсивни рамки: нация, аутсайдери/маргинали и обикновени хора.

Разказът за хората, като „нация“ е враждебен към мигрантите и етническите малцинства. На свой ред популистката риторика на „аутсайдера“ изразява тревоги, свързани със социалните различия, най-често финансовите. И накрая, езикът на „обикновените хора“ резонира с визии за прост, нормален всекидневен живот. Популизмът като политическа стратегия атакува институционалните слабости и дефектите на политическата система. Като цяло популистките движения редуват или комбинират своите подходи, като спрямо ситуационния анализ, моментната снимка на обществото, избират да атакуват институции и/или елита. Популистите обаче в даден момент стават елит, като влизат в парламента или като оглавяват високи държавни позиции. В повечето случаи обаче те продължават да подържат антиелитарния дискурс, за да се откроят и делигитимират опонентите.

Ключово при разбирането на популизма е, че той винаги е народен, дошъл „отдолу“ и винаги е насочен срещу елитизма. Обикновено популизмът цели да изплаши, да всее страх, тъй като страха е едно от основните човешки чувства. Неговата публика традиционно е по-слабо образована, публика която не познава „другия“, въобще публика със стеснен хоризонт. Поради тази причина централни за популизма теми са против статуквото, Европа и глобализацията и всичко което произтича от това. С други думи, популизмът се противопоставя на демократичния консенсус, основан на базови правила между политическите партиите. Неговата обичайна аудитория, както пише Цветан Тодоров, не принадлежи на най-бедната класа, а към тази, която се страхува, че ще се доближи до нея и по този начин ще се присъедини към групата на отхвърлените, изключените, победените.

Този вид популизъм обаче е лесно разпознаваем, улавя се с просто око. Има обаче и друг вид популизъм, по-благ и някак си по-усмихнат, който с лекота всички политици практикуват. 
Всъщност популизмът, който разбира се не може да живее без своите популистки лидери, се храни от разочарованията и тревогите, от страховете и съмненията, като прави всичко възможно да ги усили, да ги превърне в норма, в реалност. Често неговите приемници създават нереалистични очаквания, които въобще не възнамеряват да оправдаят. Популистите предлагат решения лесни за разбиране, но невъзможни за прилагане. Понякога, да не кажа винаги, логиката на тези решения е измамна. Популистите засилват едни чувства за сметка на други и обикновено не се интересуват от това, че разделенията в обществата стават все по-големи и невъзможни за управление. 

 # новибгпопулисти

Вижте „новите“ днес - „Има такъв народ“, „Изправи се! Ние идваме“ и „Продължаваме промяната“. Брандирани като нови, почтени, извън системата, носители на промяната, с отявлен анти-дискурс на отрицание на всичко преди тях, вживяни в роля на спасители, носещи самото познание за добро управление и щастлив народ. Ето и по тези внушения ще ги познаете популистите. Да, те не са от тези крайните, националистките и радикалните, вероятно по типология са по-скоро умерени, но по-малко разрушителни ли са за демократичния консенсус?

Лидерът на ИТН Слави Т. Трифонов е популист, преди да стане политик. Та той с неговото шоу възпитаваше в бунт срещу системата поколения наред, като внушаваше, че елитът не е в парламента, елитът е народа. Фредерик Бегбеде в една от последните си книги описва съвременната демокрация като демокрация на развлечението, където един президент е по-маловажен от един шут, защото трябва да понася всекидневно окарикатуряване, докато шутът не подлежи на критика – следователно той е тиран. Е, лидерът на ИТН се сблъска челно с това, като от присмиващ се, стана за смях. Иронията, шегата, сарказмът, карикатурата дори, свободата да осмиваш политиците, са сред мощните оръжия на популизма. Политическият успех на шоумена-популист почива на разбирането, че не може да направи нищо по-лошо от скучните лица на статуквото. 

Друга особена черта на популизма е неговата непредвидимост. Веднъж популистките лидери са вляво, веднъж вдясно,. Като цяло именно популизма въвежда понятието „няма ляво, няма дясно“, има „добро и лошо управление“. Това правят не само от ИТН, но и ИНИ и ПП. Този похват е необходим, защото не те вкарва в рамки, в политически програми и платформи, не те принуждава да защитаваш политически ценности, не те поставя и в неудобната роля да не изпълняваш предизборни обещания, защото единствената цел на популизма е да обговаря, а често и да създава кризи, които няма никакво намерение да реши.

„Изправи се! Ние идваме“ са особена коалиция от нови и стари лица, които още в генезиса на своето създаване, макар и индиректно се обявиха за популисти, като в името си, с което си осигуриха място в предишните два парламента, намериха място за мобилизиращия призив „Мутри вън“, който най-яростно противопоставя народа на политиците. Най-новият играч на терена „Продължаваме промяната“ пък ни предложи поредната политическа иновация, като не просто отрече лявото и дясното, а предложи „десни инструменти за леви цели“, където няма „идеология, а почтени хора“. 

По някакъв начин изброените три субекта са готови да си партнират, разбира се, тук се включва и Демократична България (ДБ не е обект на този анализ, тъй като фокусът е върху най-новите политически проекти), но по какво си приличат те, как въобще се съотнасят помежду си? Програма, ценности, профил на избирателите? На базата на какво си въобразяват, че могат да предложат по-успешен модел от досегашния? С какво са по-добри от партиите на статуквото, аз бих казала - с традиционните партии. С това, че нямат опит, следователно и история, с това че не зачитат традиционните рамки на политическото, като политическите ценности например, с това че не зачитат институциите, да не говорим за Конституцията.

Или пък защото ангажирането с политиката не става преди консумацията на властта, а точно обратното- едва когато властта може да бъде консумирана, може да последва политическо обвързване – това направиха двамата бивши министри Кирил Петков и Асен Василев. Вероятно ще кажете, че стремежът им за демонтиране на „модела ГЕРБ“, протестът срещу системата и прочее е достатъчен аргумент. Но дори да приемем, че дългогодишното управление на ГЕРБ е създало редица пороци и дори отслабило демокрацията, то така ли с реваншизъм, празни приказки и личен афект се сменят лошите практики? 

Качеството на демокрацията зависи от много неща, но нейн основен стълб е устойчивостта и ефективността на политическите партии. Няма дългосрочен обществен ангажимент в субекти, които наричат себе си проект, а не партия, няма дългосрочност и при ярки явления, които почиват на моментна слава, от която се възползват. Трябва да сме наясно, че колкото повече партиите се ръководят от емоции и отявлен, стремеж за власт, дори на всяка цена, толкова повече ще скъсват връзката с избирателите. Колкото повече тази връзка се къса, толкова повече популизъм се ражда. 

Популизмът се появява именно с процеса по деидеологизация и разпад на политическите партии и въпреки, че е повече от ясно, че той е станал редови, превърнал се е в норма за политиците, стремежът по неговото овладяване не е напразен. 

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Анализи