Иларион Макариополски и Българската Екзархия

Диоцез на Българската Екзархия, 1870-1913 г.

Издаденият преди 150 години Ферман за учредяването на независима църква би останал на книга, ако не бяха многохилядните акции на възрожденското ни гражданско общество

След „Българският Великден“ -3 април 1860 г., няма връщане назад!

Точно преди 150 години - на 28 февруари 1870 г. нашите предци постигат един от най-величавите триумфи в нашата история - учредяването на Българската Екзархия. Победа е извоювана с цената на десетилетни борби и свидни жертви, но и с невероятна гражданска енергия. Преди началото на църковно-националното движение светът почти е забравил за българите, които остават анонимни в масата на така наречения „рум-миллет“. Настъпва часът, в който нашите прадеди решително предявяват своите права и достойнство. Човекът, който има най-значимата персонална заслуга за създаването на Екзархията и националното ни пробуждане, е Стоян Михайловски, останал в историята със своите имена на монах и епископ - Иларион Макариополски (1812-1875). Разбира се, Иларион има забележителни предходници в лицето на Паисий и Софроний, като е по-млад съратник на Неофит Хилендарец/Бозвели... И все пак, именно Иларион Макариополски се изправя като първия „неформален“, но общопризнат водач на всички българи - от Добруджа, Мизия и Поморавието, през Тракия и Македония, до самия Цариград (Истанбул).

Иларион Макариополски произлиза от градското съсловие, което е носител на стопанския подем, на напредъка в образованието и културата. Родом от будния градец Елена, той е имал възможност да бъде „тежък търговец“ и предприемач. Отдаден на вярата и любовта към ближния, младият българин поема друг път. Стремящ се през целия си живот не само към духовно, но и към интелектуалното усъвършенстване. Иларион - и като монах, и като духовен водач - полага системни грижи за българското училище и е един от ярките ни народни будители. Макар и за кратко, не е чужд на революционните замисли. Като ученик в Атина заедно с Георги Раковски (бъдещият идеолог на националната революция!) е в основата на „Македонското дружество“ (1841 г.), чиято цел е освобождението на България. Като предтеча на дякона Левски, Иларион обикаля “... всичките по-главни градове на Северна България... до Пирот...“ Предвид въстанията в Северозапада през 30-40-те години на XIX век, този замисъл не е случаен. Кървавата разправа на азиатската деспотия с въстанията, особено с Нишкото, формира у Иларион убеждението, че по-успешният път е онзи на духовното израстване, просвещението и борбата с граждански средства.

Близкото сътрудничество на Иларион с другия емблематичен водач, полузабравеният днес Неофит Хилендарец / Бозвели, е определящо за осмислянето на националната кауза в средата на ХIХ век. През 1844 г. Неофит и Иларион се превръщат в „говорители“ на българската колония в Цариград. Бунтарската енергия на Бозвели е въплътена от Иларион в умела дипломация. В подаденото до Високата Порта заявление се казва, че на българите „... трябва да им се даде особита (обособена) църква в Цариград, като може да ся отдели народът български...“; „... да им даде право на българите да си печатат газета (вестник) по язикът си...“, „... да се заменят гръцките владици с български...“, „... трябва Портата да би позволила да ся направят български училища...“ И, което е извънредно важно, за пръв път е издигнато искане за политическо представителство, което „... да предлага на Портата желанието на народът...“

Неофит и Иларион са подложени на гонение от Цариградската патриаршия и са затворени на Света гора Атонска. Четири години по-късно, останал сам след смъртта на Бозвели (1848 г.), Иларион е още по-убеден в правотата на святата кауза. Първата победа е ръкополагането му за епископ, след като се налага патриаршията да отстъпи пред натиска на българите. Замислено като „заблуждаваща“ маневра (новият владика е без епархия!), това действие на фанариотите има неподозиран за тях ефект! Иларион е избран за председател на цариградската българска община, която обединява хората, дошли от Македония, Тракия, Мизия и Добруджа. В техните очи той вече е духовен глава не само на десетките хиляди българи в османската столица, но и на цялата нация.

След „Българският Великден“ (3 април 1860 г.) няма връщане назад! Изхвърляйки името на гръцкия патриарх от църковната служба, епископ Иларион отрича не само порочната фанариотска система, но се опълчва срещу историческата несправедливост - лишаването на българите от своя църква. След Великденската акция редица български градове гонят гръцките владици и признават епископ Иларион за свой духовен глава. В горнилото на „страстите български“, ако припомним образния израз на проф. Тончо Жечев, „некоронованият патриарх“ преживява още много горчиви премеждия, арести, заточения... Дълбоко вярващ, Иларион е непоколебим, дори и когато е отлъчен от патриаршията, при това в разрез с каноните... Верен на православието, но и на идеята за национално единство, той отхвърля предложението да подкрепи унията с Рим.

И до днес като че ли не сме оценили ролята на Иларион Макариополски като един от създателите на раждащото се гражданско общество. Ферманът за учредяването на Българската Екзархия би останал на книга, ако не бяха многохилядните акции - ако използваме днешните понятия, митинги, демонстрации и прояви на гражданско неподчинение. Да припомним само оня възглас: „Кръвта си проливаме и владиците си не даваме!“, с който цариградските българи посрещат турската полиция при поредния арест на Иларион и неговите събратя Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски през 1861 г. Борбата за самостоятелна църква е и борба за демократични свободи. В тази борба изпъкват имената на видни обществени фигури: д-р Стоян Чомаков, Гаврил Кръстевич, Петко Рачев Славейков, Тодор Бурмов, Тодор Икономов, Драган Цанков... Българската колония в Цариград израства като представителство на целия народ пред Османската империя, но и в международната политика. Именно обществената енергия по естествен път, в израз на автентичната воля на самите българи очертава диоцеза на Екзархията - изконните български земи Добруджа, Мизия, Поморавието, Тракия и Македония. За съвременниците духовното освобождение проправя пътя за възобновяването на българската държавност. Затова именно картата на Екзархията е основата на онези от Цариградската конференция от края на 1876 г. и Сан-Стефанския мирен договор от 19 февруари / 3 март 1878 г.

Политическите реалности лишават Иларион Макариополски от възможността да бъде избран за духовен глава на Българската Екзархия, въпреки че е имал най-значимите заслуги за нейното създаване. И Портата, и руската дипломация виждат в негово лице прекалено силна фигура, която би застрашила интересите им. Верен на канона и императива за национално единство, Иларион е лоялен към екзарх Антим I. Избран за митрополит на Търново, през септември 1872 г. той потегля през Варна и Русе към старата столица. Навсякъде многохилядни множества посрещат своя обичан водач. Една неизкусна песен, написана от даскал Бачо Киро, образно пресъздава неповторимата атмосфера на онова време: „Радвай се, мили народе, // народен пастир сега ти дойде...“ И този истински народен пастир хвърля всичките си сили за издигането на образователното дело и църквата, като продължава да участва най-активно в ръководството на Екзархията в Цариград. За жалост, на 4 юни 1875 г. ненадейна болест сломява митрополит Иларион. Вестта за смъртта му отеква из цялата българска земя, която скърби за „... този, който пръв ни повика в народен живот...“ Думите са на „дядо“ Петко Славейков и отразяват всеобщото преклонение пред големия духовен водач.

Иларион Макариополски, митрополит Търновски, поборникът и страдалецът за вяра и народност, не е канонизиран от Българската православна църква. Напротив, чуват се гласове на звани и незвани „капацитети“, че Екзархията едва ли не е била нещо нередно и опасно... Самопровъзгласилите се „съдници“ на станалото на 28 февруари 1870 г., на практика стават единомишленици с гонителите на Бозвели, Иларион, братя Миладинови и на всичко българско! Те обаче не могат да отнемат ореола на Иларион Макариополски като радетел за нашето духовно, а оттам политическо освобождение. Неговият живот, бурен и пълнокръвен, събира в себе си най-същностни явления в българското общество, нашият път от Екзархията към Свободата.

Коментари

Задължително поле