Завладяващата актриса Йоана Буковска е завършила Френската гимназия в София. Още като ученичка тя започва да играе в детско-юношеската театрална студия към театър „Сълза и смях”, с ръководители Бончо Урумов и Венцеслав Кисьов. През 1996 г. е приета в НАТФИЗ, в класа на проф. Снежина Танковска и доц. Андрей Баташов. Актрисата с котешки очи печели първата си награда за „главна женска роля“ едва 17-годишна, когато е отличена за превъплъщението си в спектакъла „Ромео и Жулиета“. Най-голяма известност й носи участието в сериала „Дунав мост“ през 1999 г. Следват десетки филмови и театрални роли, а израстването й като актриса проличава  ярко в образа на Виолета Захариева, в сериала „Откраднат живот“, за който през 2018-та, тя печели отличието „Любима актриса на зрителите“ на филмовите награди на NOVA TV. Йоана печели още много престижни награди, сред които за „главна женска роля“ на 12-тия Международен филмов фестивал в Бердянск, Украйна, за ролята й във филма на Дочо Боджаков „Моето мъничко нищо”. Йоана е носителка и на „Аскеер“ за „Поддържаща женска роля“, като Хелена в "Есенна соната". В момента, красивата актриса, заедно със свои колеги прави актьорска школа за деца. Тя самата има две деца – близнаците Вера и Любо, които вече са в шести клас.

- Йоана, турнето на новия спектакъл „Измяна“, в който си партнираш с Димо Алексиев продължава и на 18-ти ноември е планирано да го играете в Бургас. Как се приема тази постановка от зрителите?
- „Измяна” е прекрасна пиеса на Харолд Пинтър, който е сред английските съвременни класици. Тя е по-различна с това, че като текст е по-близка до киноструктурата, отколкото до театралната драматургия. Една зрителка в Шумен беше толкова повлияна от формата на „Измяна“, че след представлението възкликна: „На такава прожекция досега не съм ходила!“ Друга изненада в пиесата е, че когато кажеш „измяна“, хората си мислят, че става въпрос само за изневяра, но тук измяната е на много нива - между двама приятели, между съпруга и съпруг, между любовници... Харолд Пинтър е като английския Чехов - влизаш в салона да гледаш „Измяна“ един, а излизаш променен, това важи както за актьорите, така и за публиката. 

- Какви отзиви получаваш от колеги за ролята ти в „Измяна“?
- Зарадва ме коментарът на режисьора Асен Шопов: „Сега разбрах, защо те обичам толкова много като режисьор, който е работил с теб - ти имаш дарбата да превръщаш сюжетите на представленията си в житейска философия“. Вярно е. От десет години избирам вече само роли, в които всеки може да припознае себе си, или своите близки, или приятели. А това е възможно само в подобен дълбок и променящ те театър, като в „Измяна“, където си партнираме с Димо Алексиев, Милен Каракамушев и Вълчо Янев. Силен актьорски състав, с който Георги Михалков „изсвири“ тази история през своите режисьорски виждания. Това вече е трета постановка, която правя с Ямболския театър, където се чувствам у дома си, под опеката им, под името на Невена Коканова. Благодарение на тях, с „Измяна“ обикаляме цяла България и хората откриват актьорския талант на Димо, а не го свързват само с „Игри на волята“. Той вкарва свежа театрална публика, която го опознава като актьор в различна светлина и се докосва до истински театър.

- За съжаление, в момента Димо попадна във фокуса на медийния интерес, покрай задържането му заради шофиране в нетрезво състояние. Подкрепяш ли го в тази деликатна ситуация и ще се отрази ли на съвместната ви работа?
- Димо, доколкото го познавам, е изключително свободолюбив човек, своеобразен съвременен бохем, живеещ според собствен кодекс от правила и норми. Това не оправдава поведението му, разбира се, ако то е застрашило живота и сигурността на други хора. Но в подобна ситуация, всеки възрастен човек е наясно какви рискове поема и до какви последици ще доведе нарушаването на обществените правила и закони. Да, той е публична личност и с неговото име и лице са обвързани като имидж и предавания, и постановки, и аз силно се надявам последиците от поведението му да не възпрепятстват програмата на турнето ни с "Измяна", но засега е твърде рано да се обсъжда това. И в заключение само мога да  го подкрепя с аргумента, че макар той да е известна личност, нищо човешко не му е чуждо. А на всички, които побързаха да го разпънат на кръст във враждуващи помежду си медии, ще им припомня Библията и Христос, който е казал: " Който от вас е безгрешен и не е пристъпвал законите никога, нека пръв да хвърли камъка върху му!"

- А какво е личното ти отношение към измяната и изневярата и как се прощава подобно предателство? Това е една от темите в „Измяна“…
- Във всеки период от живота, човек ще отговори различно на този въпрос. Измяната има различни аспекти и проявления на много нива – физическата измяна се смята за най-непростима, но това някой да ти изменя ментално или емоционално - като си мисли за някой друг, или храни симпатии към някого, на когото просто пише sms-и, е не по-малко болезнено. Измяната винаги може да се прости, зависи хората на какъв етап са от житейския си опит. 

- На теб случвало ли ти се е да прощаваш „измяна“ в една връзка?
- Случвало ми се е, разбира се. На всички ни се е случвало, нали. И затова е от темите, за които изкуството трябва да говори . Прошката е трудното нещо, на което всички се учим цял живот. Един от основните уроци на човека е да се научи да прощава всичките си разочарования - между партньори, между родител и дете, между колеги, между приятели… Когато хора, които си допуснал до себе си много близо и те те предадат, отнема време да разбереш, че те също имат нужда да бъдат лекувани от своите рани и предателства, за да не нараняват… Само тогава ще съумееш да простиш. Прощаването е свързано с порастването и помъдряването.

- На 25-ти октомври беше премиерата на „Есенна соната“ – спектакъл, към който се завръщаш след 20 години, но в различна роля. Според теб, в какво се крие силата на въздействието на тази пиеса?
- На 25-ти беше премиерата за София, а на 15-ти септември представлението се роди в Плевен. Постановката е на Плевенския театър, дебют на режисьорката Детелина Станева, която макар и да е млада, има изключително мъдър и проникновен поглед за живота. Днес малко хора се осмеляват да посегнат към „Есенна соната“ на Бергман. Това е труден текст и плаши, но ако се потопиш в него, не те оставя безучастен и неминуемо се променяш. Когато ми се случи за първи път - през януари 2001-ва, под режисурата на Младен Киселов, в ролята на Хелена, тази пиеса запали в мен стремежа да търся такива роли. Забавен факт е, че когато се явих на кастинг при Младен, беше и за ролята на Хелена, и на Ева, но тогава ми казаха, че съм малка за Ева. Тогава си бях направила едни наричания за ролите покрай кастинга и много се зачудих, понеже се падна, че ще играя и двете!

- И ето, че сега това се случи!
- Да, тогава ми се стори че е някаква грешка, защото ме избра за Хелена. Но във времевата линия се оказа, че е трябвало само да изчакам едни 20-тина години, за да ми се случи и Ева - така че нямаше никаква грешка. Приятно е да се върна към този текст. Влязох екстремно в репетиционния процес, защото на ролята е била друга актриса, която обаче е напуснала театъра. Така че, направих ролята за три седмици и колкото и да звучи нескромно се получи прекрасен резултат, а реакцията на публиката по нищо не се различава с тази на зрителите преди 20 години.

- В „Есенна соната“ се разглеждат сложните взаимоотношения между майка и дъщеря. Откриваш ли себе си и отношенията ти с твоята майка в тази постановка?
- Тази история на Бергман звучи толкова универсално, колкото и останалите му сюжети. Приятното е, че и много мъже се разпознават в тези отношения. Майка и дъщеря е сложна връзка, която обуславя каква майка и жена ще бъдеш - доколко тези отношения са те счупили, или окрилили. Моята майка си отиде преди 14 години, но нещата, случили се в детството ми, оставят отпечатък за цял живот. Детските травми са много силни и после колкото и да се опитваме да бъдем съвършени родители, ние също правим своите грешки. Хубаво е да преоткриваш живота през децата си и да се стараеш да не ги пречупваш, опитвайки се да ги подчиниш на своята воля. Факт е, че днес има разлика в поведенческите модели на майката, между поколението на майка ми и моето. Сега децата ги възприемаме като по-равноправни и равнопоставени на възрастните личности, отколкото в моето детство.

- Ти носиш ли някаква травма от твоето детство?
- И аз имам травми от детството, разбира се. Неща, които никога няма да причиня на моите деца - например да ги набия, както аз съм била бита от майка си. Това може само да пречупи доверието ти в най-близките ти и насажда чувство на страх и вина - не води до нищо градивно.

- Как преодоля тази травма?
- С ролите си! Те ме карат да анализирам, да виждам по-далеч от субективното възприятие и да осъзнавам, че не съм изолиран случай в голямата картина на социума. Актьорството е невероятна възможност да разказваш и да лекуваш душите на хората, докато споделяш общовалидни проблеми от детството си. Има кармични връзки и цикли, предавани от поколение на поколение и някой трябва да опита да разкъса връзката чрез коренно различно поведение - това е моят извод. Постановката „Есенна соната“ беше моят учител за това още преди 20 години и сега проверявам през децата си доколко това осъзнаване работи. Тогава още Младен Киселов ми е дал основа колко основополагаща е връзката между майка и дъщеря, чрез отношенията между Шарлота и Ева.

- Мислила ли си да напишеш своя автобиографична книга и как би я озаглавила?
- Готова е моята книга - трябва само да събера всичките си интервюта от последните 25 години! Сигурно ще я озаглавя „Животът е най-добрият сценарист на абсурда“.

- А какви уроци научи от работата ти по твоя моноспектакъл „Променяне“, създаден по автобиографичната книга на Лив Улман?
- Урокът бе съществен, че животът е постоянно променяне и всички ние се промeняме непрекъснато - няма крайна точка на застой или покой. Най-голямата  ни илюзия е сигурността, а най-голямата пречка е страхът - да не се осмелиш да направиш това, което си чувствал и искал, съобразявайки се с нечий стереотип. Ева от „Есенна соната“ казва: „Само страхът и псевдо-разумът могат да вярват в някакви граници - няма граници: нито за мислите, нито за чувствата! Тревогата задава ограниченията!” А аз мисля, че когато се страхуваш от нещо, ти рано или късно го материализираш! Ти се страхуваш, че не си способен да се справиш с даден проблем, но когато го преодолееш, излизаш по-уверен в себе си и разбираш, че няма защо да се страхуваш - просто трябва да се пробва. Пожелавам си все по-често напоследък: Хората да се научим да желаем толкова силно, колкото можем да се страхуваме! Както са ни учили  от векове - да се страхуваме с цялото си сърце – ако можем така да желаем - тогава ще започнат да се сбъдват нашите желания, а не страхове. Това е моето верую. Животът е пътешествие с много слънце и радост, но нещата, които те променят за добро са онези, трудните, които ни плашат най-много…

- Как те промени „Променяне“?
- Основно ме промени с това, че ме принуди да стана абсолютно самостоятелна, или както аз се наричах: човекът - театър, който организира от-до това представление. Не само защото е моноспектакъл. Говоря за програмирането му с организатори по градове, планирането му в работен календар със заетостта на екипа ми, отпечатване изпращане и разлепване на плакати, отпечатване на стотици билети на касовия ми апарат, организиране на каси и продажбите им, оформяне на договори, изплащане на разходи, командировъчни и хонорари, администриране и отчитане към НОИ и НАП, собствено счетоводство, което движа с наета фирма… За съжаление, за една година не успях да намеря мениджър, който да върши всичко това вместо мен и затова сега го замразявам, защото другите ми работни ангажименти изискват цялата тази енергия като актриса в 9 представления, които играя за момента, а не като мениджър само на едно… „Променяне“ имаше своя пълнокръвен живот, изиграх го 35 пъти от премиерата му като проект на “Пловдив 2019 - Европейска столица на културата”, и всеки, който го е гледал оттогава, няма как да го забрави. На турнето ми в Скандинавия 2019 разбрах, че в Европа тогава нямаше театрален спектакъл от такова естество - с изработено АR -приложение за телефон и 3D мапинг на световно ниво.

- Над какви нови роли работиш в момента?
- Сега, със Стефан Спасов започнах репетиции на представлението „Имало едно време в старо село накрай света” към Добричкия театър. С Владо Петков ще работим по още една нова френска пиеса, след като направихме политическата сатира „Капан за тъпаци“. В нея играем заедно с Божидар Попчев, който е колега от моя клас в НАТФИЗ. Преди 7-8 години, авторът й Жан Пиер Мартинез, визирайки събития във Франция, все едно е описал настоящата ситуация и политическо статукво в България и покрай изборите може би неслучайно нямахме много представления. (Смее се.)

- Ноември е месецът на народните будители. Според теб, успяваме ли да пазим паметта за тях жива?
- Наскоро направихме по моя идея две пилотни серии за писателите-будители, изучавани  в училищата на България, безплатни за сайтовете на МОН и Столична община– „По следите на…в София“. Двата пилотни епизода се казват “4-те изстрела” за „По следите на Яворов в София”, и „Рицарят на българския дух” за „По следите на Иван Вазов в София”. Приех това като моя съвременна мисия към паметта на будителите. Щастлива съм, че извадих тези пилотни серии и успях да патентовам идеята, защото се опитаха да я откраднат, но вече е запазена марка на NO BLINK!, с които реализирахме сериите.

- В какво вярваш?
- Вярвам, че докато сме тук и сега, имаме какво да свършим и то е за добруването на всички, не само за нас самите.