Труд
Автор:
Тодор Токин
В Ню Йорк президентът Илияна Йотова постави въпроса за правата на българите в Северна Македония на изключително високо международно равнище - пред върховния комисар на ООН по правата на човека Фолкер Тюрк. Според проф. Спас Ташев това ясно извежда проблема извън рамките на обичайното противопоставяне София-Скопие и го поставя там, където трябва да бъде - в полето на универсалните права на човека. С професора разговаряме и за новата му книга „Спорът за македонските българи в следвоенна Европа“, за малко познати събития отпреди 70 и повече години. Тогава македонските българи се опитват да кажат пред Европа нещо много просто: не искаме властта или някой отвън да определя вместо нас какви сме.
- Вашият коментар за връщането на тленните останки на цар Самуил в България, професор Ташев?
- Древните извори са категорични за това кой е Самуил и над коя държава властва. Един от най-впечатляващите паметници е Ватиканският препис на среднобългарския превод на Хрониката на Константин Манаси от XIV век. Над миниатюрата, изобразяваща разгрома на Самуиловата войска и ослепяването на българските воини, средновековният книжовник е написал: „ВАСИЛИЕ ЦРЬ РАЗБИ САМОИЛА ЦРЬ БЛЪГАРЬСКАГО И ОСЛЂПИ IЕ ХИЛИАДЪ БЛЪГАРЪ. „На съвременен български: „Цар Василий разби Самуил, царя на българите, и ослепи 15 хиляди българи.“ Не са необходими сложни тълкувания. Самуил е цар на българите. Войниците му са българи. Държавата му е България. А църквата със седалище в Охрид е продължението на Българската патриаршия, преместила своя център на запад заедно с политическия център на Българското царство. Тази миниатюра е добре известна. Публикувана е многократно и в България, и в Република Северна Македония. Има обаче една съществена разлика - в редица скопски публикации надписът е представян размазан или практически нечетим. А точно надписът казва онова, което някой очевидно не желае да бъде прочетено:
„САМОИЛА ЦРЬ БЛЪГАРЬСКАГО“ „15 ХИЛИАДЪ БЛЪГАРЪ“
Времето на подобни номера отмина. Историческите извори вече са достъпни за всеки и никой не може да промени написаното в тях, като просто го направи нечетливо. На 3 октомври цар Самуил се завръща в България. Нека го посрещнем така, както подобава на владетел, посветил живота си на защитата на Българското царство и българския народ. Добре дошъл у дома, царю Самуиле! Поклон пред българския цар и неговите воини!
- Новата Ви книга „Спорът за македонските българи в следвоенна Европа“ разглежда събития отпреди повече от 70 години. Какво ново може да се каже по този въпрос?
- Парадоксът е, че точно тази страница не е изследвана. За първи път предмет на цялостен научен анализ са отношенията между Македонските патриотични организации - МПО, намиращи се под идейното ръководство на Иван Михайлов, и Федералния съюз на европейските националности - ФСЕН, създаден през 1949 г. В съществуващата литература този епизод само е споменаван, без да бъде изследван конфликтът за идентичността на населението в Македония. При реконструиране на събитията от 1954-1956 г. виждаме в удивително чист вид механизми, които действат и днес - сблъсъка между правото на самоопределение и геополитиката, ролята на международните организации, лобизма и опитите чрез европейски институции да бъде легитимирана определена версия за идентичността на населението.
- Използвате и неизвестни досега документи от личния архив на Иван Михайлов. Как стигнахте до тях?
- Тук съм длъжен да изразя специалната си благодарност към г-жа Вида Боева-Попова от Охрид, която в продължение на 27 години е не само личен и политически сътрудник, но и съратник на Иван Михайлов, негово доверено лице и пазител на архива му. Тя ми предостави документи, свидетелства и пълно течение на издавания в Рим многоезичен вестник „Macedonia“ („Македония“), който липсваше в Националната библиотека. След дигитализирането му, с нейно съгласие, дарих това издание на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“. Сред използваните архивни материали са записки за срещата между Иван Михайлов и американския историк и бивш ръководител на Балканската секция на американското Управление на стратегическите служби Джеймс Кларк в Австрия през 1948 г., дневници на Менча Кърничева, лични бележки на Михайлов, негова по-късна кореспонденция и други материали.
- Какво ни казват тези документи?
- Един от най-интересните разговори е именно този с Джеймс Кларк. Той директно пита Михайлов дали „неотстъпчиво“ държи на българщината в Македония. В записките е отразен отговорът по същество така: ние сме за независима Македония, но сме българи. Тоест политическата формула за бъдещето на Македония и националната идентичност на населението са две различни неща. Това е много важно и за днешния дебат. Македонското освободително движение не казва: „Македония трябва да стане част от България“. Напротив - защитава независима Македония, но отказва политическата идея за държавност да бъде заплатена с отказ от българската идентичност.
- Тогава защо се стига до конфликт с една европейска организация, създадена именно да защитава малцинствата?
- Това е може би най-интересният резултат от изследването. Първоначално конфликт няма. През 1954 г. лица от МПО стават членове на ФСЕН именно като представители на македонските българи. На 16 октомври същата година Изпълнителният комитет на ФСЕН приема специална резолюция за нарушаването на правата на българите и румънците в Македония и препоръчва въпросът да бъде разгледан от ООН и Съвета на Европа. На 6 ноември тази резолюция действително е изпратена до ООН, Съвета на Европа и редица европейски правителства. Следователно през 1954 г. е потвърдено съществуването на българска народностна група в Македония и това намира отражение в официалния език на европейското малцинствено движение. Само две години по-късно ръководството на ФСЕН заявява, че не може да разглежда МПО като представител на българско малцинство в Югославия, а евентуално като представител на „македонска народностна група“. Така настъпва разривът.
- Как се стига до такава бърза промяна?
- Този въпрос ме интересуваше най-много. Генералният секретар на ФСЕН Пол Скадегард посещава Югославия. Движението му там е контролирано и той не получава възможност свободно да изследва положението на хората с българска идентичност. Постепенно обаче ФСЕН започва да се съобразява не толкова със собствените си принципи, колкото с новата геополитическа реалност. МПО отправя много тежко обвинение към твърдението на Скадегард, че Тито не бивало да бъде дразнен с въпроса за българското малцинство, защото това можело да го отдалечи от Запада и да го приближи до Москва. Този факт много точно показва причината за настъпилата промяна: геополитиката започва да надделява над принципа на свободното самоопределение.
- В книгата определяте проблема и като вътрешномакедонски конфликт. Какво означава това?
- Това според мен е един от най-важните изводи. Днес македонският въпрос често се представя опростено като спор между две държави - България и Република Северна Македония. Историческите документи показват нещо по-сложно. След Втората световна война се сблъскват два идентификационни проекта в самото македонско пространство. Единият приема новата македонска национална идентичност, институционализирана в Югославия. Другият - представен от Иван Михайлов, ВМРО и македонската емиграция около МПО - продължава да се самоопределя като български и едновременно с това да защитава политическата идея за независима Македония. Следователно спорът не може да бъде сведен до формулата „България срещу Македония“. Съществува и конфликт между хора, произхождащи от самата Македония, за правото им различно да определят собствената си идентичност.
- Но Европа не би ли трябвало именно тук да даде решение чрез принципа на свободното самоопределение?
- Теоретично - да. Историческият случай, който изследвам, показва колко трудно става това на практика. ФСЕН наследява традиция, според която националностите са „трайни национално-културни общности“, чиито права не могат да бъдат заличени чрез промяна на граници и режими. Самоопределението трябва да принадлежи на самите хора, а не да бъде задавано от държавната администрация. Но когато този принцип се сблъсква с геополитически интерес, започват компромисите. Именно затова една мисъл на Иван Михайлов, цитирана в книгата, звучи толкова съвременно: политическите формули трябва да служат на народностите, а не народностите да бъдат жертвани заради политическите формули.
- Виждате ли паралел със случващото се днес в европейските институции?
- Историкът трябва да бъде внимателен с преките аналогии. Пол Скадегард и днешният докладчик на Европейския парламент за Северна Македония Томас Вайц действат в различни епохи и условия. Но механизмът заслужава сравнение. През 50-те години една европейска организация първоначално приема българите в Македония като самостоятелен субект, а след засилване на контактите с Югославия постепенно променя терминологията си. Днес отново виждаме колко голямо значение имат лобирането, контактите с европейски представители и борбата коя интерпретация ще попадне в европейските документи. През 2025 г. самият премиер Християн Мицкоски публично говореше за организирана кампания в Брюксел около доклада на Вайц; запитан за това, Вайц отрече да е бил повлиян и заяви, че работата му се основава на факти. Затова не бих поставил знак за равенство между Скадегард и Вайц. По-важният въпрос е друг: може ли активният политически лобизъм да промени начина, по който европейските институции формулират един идентичностен проблем? Историята от 1954-1956 г. показва, че този въпрос съвсем не е теоретичен.
- Само преди дни премиерът Християн Мицкоски предложи бъдещите разговори с България да се водят с участието на представител на Европейския съюз. Външният министър Тимчо Муцунски отиде още по-далеч и заговори за „фундаментална липса на доверие“. Как изглеждат тези изявления през призмата на Вашето изследване?
- Тъкмо тук историческият материал ни помага да видим съвременния проблем от друг ъгъл. Мицкоски заяви готовност да разговаря с България за Плана за действие за правата на малцинствата и общностите, но поиска на масата да присъства и представител на ЕС. Впоследствие Муцунски обясни това искане с „фундаментална липса на доверие“ между София и Скопие. Властта в Скопие за пореден път се опитва да говори за двустранен спор. Но един от основните изводи в моята книга е, че македонският въпрос не може да бъде сведен до конфликт между България и Северна Македония. Исторически той е и вътрешномакедонски конфликт между хора с различно национално самоопределение. През 50-те години МПО защитава пред европейските институции не някакви териториални претенции на България, а правото на хора, произхождащи от Македония, да заявяват собствената си българска идентичност. Това става при пълна незаинтересованост от страна на комунистическа България. Ако приложим този принцип към настоящето, възниква един неудобен въпрос: на кого всъщност няма доверие властта в Скопие? Българите, чиито права трябва да бъдат гарантирани от Плана за действие, са граждани на самата Република Северна Македония. Следователно същността на проблема не се свежда до отношения между две държави. Основно става дума за отношението на една държава към част от собствените ù граждани. За мен това е много по-сериозният въпрос. В една европейска демокрация не би трябвало дори да възниква подозрението, че гражданинът е политически ненадежден заради своето национално самоопределение. Още по-малко българската идентичност може да бъде разглеждана като основание човек да бъде възприеман като заплаха за държавата. Европа е изградена върху точно обратния принцип - държавата трябва да гарантира свободата на идентичността, а не да определя коя идентичност е политически удобна и коя подозрителна.
- В същото време в Ню Йорк президентът Илияна Йотова постави пред върховния комисар на ООН по правата на човека Фолкер Тюрк случая на Ива Михайлова и по-общо въпроса за отношението към българите в Северна Македония. Виждате ли промяна в българския подход?
- Виждам нещо много важно. Въпросът за правата на българите в Северна Македония беше поставен пред върховния комисар на ООН по правата на човека на изключително високо международно равнище. Президентът Йотова говори не само за конкретния случай на Ива Михайлова, но и за системен институционален натиск и дискриминационно отношение, основани на етнически произход. Това ясно извежда проблема извън рамките на обичайното противопоставяне София-Скопие и го поставя там, където според мен трябва да бъде - в полето на универсалните права на човека. За мен има и една особена историческа приемственост. Както показвам в настоящата книга, още на 16 октомври 1954 г. Изпълнителният комитет на ФСЕН приема резолюция за нарушаването на правата на българите и арумъните в Македония, а на 6 ноември документът е изпратен до ООН, Съвета на Европа и европейски правителства. Седем десетилетия по-късно въпросът за правата на хората с българска идентичност в Македония отново стига до Организацията на обединените нации. И тук мога да разкрия нещо за следващата си изследователска работа. Вече работя върху нова монография, посветена именно на предприеманите в близкото минало акции пред ООН в защита на преследваните българи в Македония. Това също е неизвестна страница за широката българска общественост. Оказва се, че проблемът е поставян пред световната организация и преди десетилетия, при съвсем различна международна обстановка и с други участници. Затова срещата на президента Йотова с Фолкер Тюрк има за мен и допълнително значение. Историята показва, че когато защитата на човешките права бъде оставена единствено в рамката на двустранния спор, много лесно тя може да бъде представена като междудържавен конфликт. Когато обаче конкретните случаи бъдат поставени пред международните институции за защита на правата на човека, въпросът става много по-ясен: може ли един европейски гражданин да бъде поставян в неблагоприятно положение заради начина, по който определя собствената си национална идентичност? Това е въпросът, на който Европа и международната общност трябва да дадат принципен отговор.
- Какъв тогава е най-актуалният извод от книгата?
- Че европейският принцип има смисъл само когато се прилага еднакво към всички. Не може едни хора да имат право свободно да определят своята идентичност, а други да бъдат преследвани, само защото тяхното самоопределение не се вписва в удобната политическа формула. Преди седем десетилетия македонските българи се опитват да кажат пред Европа нещо много просто: не искаме властта или някой отвън да определя вместо нас какви сме. Именно това превръща историята на отношенията между МПО и ФСЕН от малко познат епизод на Студената война в тема с непосредствено съвременно звучене.
Нашият гост
Спас Ташев е завършил международно икономическо сътрудничество в УНСС и основен курс по дипломация в Дипломатическия институт при МВнР. Професор, доктор на историческите науки. Специализира в областта на международните миграции, задграничните български общности и демографската и миграционна сигурност. Бил е зам.-председател на Държавната агенция за българите в чужбина и основател и пръв директор на Културно-информационния център на Република България в Скопие. Ръководител е на департамент “Демография” в ИИНЧ-БАН, а също така преподава в Катедра “Национална сигурност и публична администрация” при Правно-историческия факултет на ЮЗУ “Неофит Рилски”, Благоевград. Съпредседател е на Сдружението на потомците на бежанците и преселниците от територията на Северна Македония и приятели.
