Всичко хубаво и интересно на този свят или е било забранено някога или ще го забранят, твърдят препатили оптимисти. Може и да са прави! Дори футболът – играта, любима на милиони хора, в миналото е била забранявана. И то не къде да е, а в България, в град Фердинанд – днешна Монтана.

Е, забраната продължила само няколко месеца и въпреки наложеното му ембарго, футболът възкръснал и набрал такава скорост, че вече чества 95 години от появата си в града край река Огоста. По онова време обаче дискусията дали младите трябва да гонят топката по ливадите вдигнала на нож граждани, учители и родители и подпалила сериозен обществен скандал.

Атаката срещу футбола във Фердинанд, по онова време околийски център, с около 5000 жители, започнала през 1924 г. Според спомените на съвременници играта с ритането на топка се появила в града малко преди това - през 1921 г. Много младежи бързо станали върли привърженици на коженото кълбо и започнали да си устройват мачове по улички и квартали. Откроилите се в махленските срещи играчи се обединили и сформирали и първите клубове.

Как точно възникнал футболът във Фердинанд разказва през 1962 г. в окръжния вестник „Септемврийско слово” един от първите играчи - Иротей Давидов.

„Топката започна да печели все повече привърженици, а най-добра почва тя намери в училището… Гледам на поляната, сега заета от средното политехническо училище, няколко момчета ритат топка... Това много ме заинтересува, запознах се с тях. Дадох им пет лева и започнах и аз да ритам!”, спомня си Давидов.

Напливът на мераклии да играят футбол довел през 1922 г. до образуването на две дружества във Фердинанд, които в знак на патриотизъм били наречени „Ботев” и „Левски”. Започналите след Първата световна война национално разделение и класови борби обаче белязали и футболните клубове, които получили ярка социална окраска.

В „Ботев” се включили предимно синовете на по-заможни местни търговци и чиновници, а в „Левски“ ритали момчетата от бедни семейства, разказва Давидов. Но и за богати , и за бедни стадион нямало - младежите гонели топката във върбалаците край река Огоста, а екипите им били приспособени от подръчни материали.

Фланелките на „Левски” били червени с бяла черта, но униформени гащета липсвали и момчетата тичали по долни гащи. Вместо бутонки пък обували плетени терлици или ритали боси. Хъсът за овладяване на футболното майсторство и победа обаче били толкова силни, че мачовете се превръщали в люти битки, които често завършвали с потрошени ръце, крака и глави. Това не плашело играчите, но родители и учители били стреснати и бързо се настроили против новата спортна мода.

В онези години – на трудно въздигане на страната след загубите от три войни, национална катастрофа и кървави бунтове, младите хора били смятани за безценния капитал на Отечеството и всички се стремели да полагат сериозни грижи за възпитанието и израстването им.

След Ньойския договор България била почти лишена от войска и ловните и спортни дружества се превърнали в школи за физическо и психическо каляване на младежите. И изведнъж – пристигналата от странство игра с топка завъртяла главите на момчетата и те доброволно се блъскали и ритали почти до осакатяване, недоволствали стражите на обществения морал. Обезпокоени, управници във Фердинанд предприели строги мерки за опазване здравето на момчетата.

Проблемът с футбола бил обсъден и осъден от училищните настоятелства, а на 1 септември 1924 г. общинският съветник Косто Кацарски поискал в местния парламент временно да се забрани футболната игра. „от която повечето младежи разстройват здравето си, а некои даже счупват краката и ръцете си”.

В общият фронт срещу футбола накрая се включил и тогавашният кмет на Фердинандската община Тодор Грънчаров. Макар и само с образование до четвърто отделение Грънчаров се бил издигнал с труд, предприемчивост и природна интелигентност. Бил привърженик на Прогресивно-либаралната партия, общински съветник, околийски управител на Враца и Фердинанд и управлявал града и района вече 13 години. На 9 октомври 1924 г. Грънчаров издал заповед № 307, с която разпоредил: „Като взех предвид че много ученици от тукашните училища, а така също и младежи прекомерно играят играта „Футбол” с което значително разстройват здравето си, обстоятелство, констатирано от самите учители и лекари, ето защо въз основание протоколите на училищното настоятелство и на общинския съвет ЗАПОВЯДВАМ от днес до второ нареждане в района на град Фердинанд играта футбол на учениците от тукашните училища, така също и на младежи от града и другаде се забранява!”.

За да няма опити за погазване на думата му, кметът разпоредил и глоби за нарушителите. Родителите на младежи, заловени да играят футбол, трябвало да плащат по 250 лева, а момчетата да се разгонват от общинските агенти и полицията. Имало ли е заловени и санкционирани нарушители, архивите мълчат.

Забраната на футбола, превзел вече цяла Европа и България, обаче подпалила сериозно недоволство на младите хора във Фердинанд, които показали и готовност за съпротива срещу анатемосването на любимата им игра.

Явно, за да не си навлича допълнително проблеми в тежката и без друго социална и политическа обстановка в ония години властта решила тихомълком да даде заден ход и забраната бързо паднала.

Ежеседмичните футболни срещи във върбалаците край Огоста продължили, а местната управа дори дала на младежите място за стадион, понеже дотогава те ритали край блатата, където стопаните изкарвали свинете си и имало опасност от разпространение на зарази. Отменената заповед за забрана на футбола спасила някогашния Фердинанд, днешна Монтана, от клеймото да стане единственото място в света, обявило футбола извън закона. Нещо повече –отворили сърцата и душите си за спорта, хората край Огоста за няколко десетилетия превърнали града си в спортен център на цяла Северозападна България. А футболният отбор на Фердинанд, Михайловград и Монтана извървял пътя от блатата край Огоста до Професионалната футболна лига и дал на България и Европа играчи като Боян Гергов, Стефан Найденов, Иван Ангелов - Парчето и Стилян Петров. Тази година в Монтана отбелязват 95 години от началото на футбола в града, а държавата отпусна 1 млн. лева за модернизиране на стадион „Огоста”.

Опитът на Тодор Грънчаров да забрани кожената топка бързо бил забравен и той останал в историята на града като един от най-успешните и дълго управлявали кметове – цели 15 години. По негово време Фердинанд се свързал с ж.п. линия със София, открила се гимназия, започнало електрифицирането и изграждането на ВиК мрежа. „Опитът на Тодор Грънчаров да забрани футбола показва, че и добрите управници допускат грешки, но могат бързо да ги осъзнаят и да направят крачка назад. Това не помрачава заслугите на този достоен българин за изграждането и модернизиранато на града ни в началото на 20 век. Затова скоро в Монтана ще има паметник на Тодор Грънчаров. Вярвам, че и футболните фенове не са против!”, заяви кметът на областния град Златко Живков – сам бивш футболист и запален привърженик на голямата игра.