На военните в Европа им е време да пораснат

Покриване на отбранителните разходи в рамките на „каноничните“ 2% от БВП няма по никакъв начин да подобри общия баланс на силите

Трансатлантическото партньорство между САЩ и Европа е ключовият елемент в глобалната стратегия на Вашингтон за над половин век. И се намира в дълбоко затруднение. По време на президентската кампания през 2016 г. Доналд Тръмп неколкократно отбеляза, че НАТО е остаряла организация, обвини съюзниците в Европа, че „не плащат дела си“, и заяви, че САЩ трябва да са готови „да оставят тези страни да се отбраняват сами“. Без учудване избирането му предизвика тревога в Европа, а непредсказуемото му поведение оттогава само засилва европейските тревоги. Как могат американските партньори отвъд океана да имат доверие в най-важния си съюзник, когато президентът на САЩ битува в паралелна реалност, подхранвана от мрачните конспиративни теории на съветниците му? Бихте ли имали доверие в президент, който предпочита да се уповава върху съмнителни украински политици, осъдени измамници и личния си адвокат, за да борави с чувствителни дипломатически въпроси, вместо утвърдените държавнически механизми.
Министърът на отбраната Джеймс Матис и вицепрезидентът Майк Пенс прекараха цялата минала седмица в опити да успокоят съюзниците на САЩ по време на международната конференция по сигурността в Мюнхен, но постигнаха едва частичен успех. Всеки от тях направи силни про-НАТО изявления, но посланията им не бяха завоалирани. В частност Матис предупреди партньорите си от НАТО, че САЩ могат да намалят ангажимента си към Европа, ако съюзниците им от алианса не увеличат отбранителните си разходи до 2% от БВП.

Тази постоянна тревога за европейските отбранителни разходи е разбираема, но отива много встрани от основния въпрос. Защо? Фундаменталният проблем не е липсата на адекватни отбранителни капацитети или липсата на мобилизационни ресурси. Единствената „действителна и ясна“ заплаха за Европа в момента е възходът на Русия (макар и този риск да не е толкова реален, колкото тръбят някои) и европейските членове на НАТО разполагат с достатъчно възможности, за да се справят с това предизвикателство самостоятелно. Като извадим САЩ и Канада от уравнението, европейските членове на алианса пак остават с близо четири пъти над населението на Русия, а обединеният им БВП е 12 пъти по-висок. Нещо повече, въпреки предполагаемите „неадектавни“ равнища на разходи всяка година обединената сума, която европейците дават за отбрана на година, е пет пъти по-висока от тази, която инвестира Русия.

С други думи, проблемът не е обемът пари, които европейските държави отделят за националната си сигурност, а в ефективното им похарчване и липсата на координация в областта на отбраната. Въпреки множеството опити „Общата политика за сигурност и отбрана на ЕС“ остава само в сферата на пожеланията. Което само по себе си не е учудващо, предвид факта, че тази политика спада към инициативите на ЕС, който все още е обединение от национални държави, а не интегрирана общност. Инвестирането на допълнителни евро (или крони, или злоти) няма да реши проблема.

В кратце, ситуацията предполага, че дори и НАТО да се справи с исканията на САЩ за покриване на отбранителните разходи в рамките на „каноничните“ 2% от БВП, това няма по никакъв начин да подобри общия баланс на силите, докато парите не се харчат по-ефективно. Фокусирането върху „отбранителни разходи като процент от БВП“ е само заблуда.

Усилията на САЩ да притиснат Европа към увеличаване на разходите със заплахи за намаляване на ангажимента си са по дефиниция противоречиви. Когато министърът на отбраната Матис каза на европейските си партньори, че САЩ могат да ограничат подкрепата си за тях, той имаше предвид, че това ще се случи, ако те не започнат да харчат повече пари. Което задължително предполага, че ако те достигнат целта от 2%, Вашингтон „ще остане вътре“. Оригиналната рецепта, в която Европа „да прави достатъчното“ за задоволството на Чичо Сам, докато Вашингтон остава неговият единствен защитник, съюзник и последен изход.

От стратегическа гледна точка подтикването на Европа към поемане на допълнителна отговорност има значение единствено ако подобен ход ще облекчи нуждите от ресурси, които САЩ трябва да отделят за Стария континент, за сметка на заплахите от Азия. А като вземем предвид огромния военен дисбаланс между военния потенциал на Европа и този на потенциалните й врагове, подобно уравнение би било лесно за разрешаване.

За сметка на традиционната „кабуки“* пиеса, в която американците заплашват да направят по-малко, но всъщност не възнамеряват да постъпят така, САЩ и Европа трябва да разработят дългосрочен план, който ограничава (поне на теория) в определени граници трайния ангажимент на Вашингтон на Стария континент. Както вече сме казвали – докато няма потенциален хегемон в Европа – и Русия не отговаря на тези критерии – не е необходимо САЩ да държат инициативата в отбраната й.

Две са основните съвременни предизвикателства, които стоят пред Атлантическия алианс – на първо място е липсата на стратегическа обосновка за съществуването – СССР вече не съществува с края на студената война. Трудно е да се обоснове скъпо американско военно присъствие в Европа при тези обстоятелства. На второ място е дисфункционалността на Европа, сама по себе си, в светлината на финансовата криза от септември 2008 г., проблемите на еврозоната и Брекзит. Центробежните сили в Европа правят все по-малко вероятно държавите членки да създадат ефективни общи отбранителни сили, дори и отделни държави да положат конкретни усилия.

* Традиционен японски театрален стил, известен с еднотипното изражение на персонажите.

(**Със съкращения)

Коментирайте от Фейсбук

Коментари (1)

  1. Може да е време, но военен с акъл звучи противоречиво. Последните събития у нас го доказват.

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.