От всеки политик не става върховен главнокомандващ

Вместо да дискутираме, в повечето случаи преднамерено, дали един генерал става за президент, по-добре е да видим дали един политик става за върховен главнокомандващ. Примерът е изтичащият петгодишен мандат на Росен Плевнелиев. Сегашният върховен главнокомандващ ще остави въоръжените сили с минус 7000 военнослужещи. Доскоро бяха около 5000 според експерти, вече са доста повече.

Остава чувството, че през последните години друг е бил върховен главнокомандващ. Вярно е, че Министерският съвет отговаря за отбраната, но конституцията не е дала на премиера да командва въоръжените сили и да подписна укази за назначаване и освобождаване на висшия команден състав. Тази отговорност пада върху президента, който, за да я носи както трябва, би следвало да намери общ език с правителството. Което и да е то.

Росен Плевнелиев работи с три редовни и две служебни правителства. С нито едно от тях не можа да се договори за вдигане на военните заплати, например. Не посмя да върне нито един държавен бюджет по тази причина. И изобщо по финансирането на отбраната и въоръжените сили. В този смисъл не бива да се чудим защо вакантните места в армията стават все повече. Само Сухопътните войски са с 3000 души под щата. През първата половина на годината са напуснали над 500. Няма кандидати за обявените войнишки места. Не само за войници, но и за курсанти. Офицерите също оредяват. Президентът подписва предложения на правителството за освобождаване на генерали и адмирали, без да има готовност за назначаване на кадри на техните места. В не един случай за отговорни командни длъжности положението се закърпваше с т.нар. и.д.-та, т.е. изпълняващи длъжността.

Петте президентски години на Росен Плевнелиев са белязани и с нестабилност сред хората в отбраната. Честите и резки промени на режима за пенсиониране доведоха не само до напрежение, но и до напускане на стотици офицери, особено от средния ешелон. Той не съзря опасността от въвеждането на възраст за придобиване право на пенсия от военнослужещите. Дори я подкрепяше. При правителството на Пламен Орешарски с министър на отбраната Ангел Найденов бе дадена глътка въздух, като нещата бяха върнати постарому. Преди година обаче парламентът възстанови напрежението и отново заваляха рапорти за напускане на офицери. Нямаше сигнал за тревога от „Дондуков“ 2. И още. Къде беше президентът, когато финансовият министър Владислав Горанов се опита да вземе от 20-те заплати и отпуските на военните? Къде е сега върховният главнокомандващ, когато правителството отказа чрез промени в Закона за отбраната и въоръжените сили да намери механизъм за повишаване доходите на военнослужещите, което накара ръководството на МО и началникът на отбраната да го ударят на молба към депутатите?

Впрочем в нито едно от 12-те заседания на Консултативния съвет за национална сигурност, който се председателства от президента, не бе разискван въпросът за привлекателността на военната служба и социалния статус на военнослужещите. Не е било необходимо? Имало е много по-важни въпроси? Може и така да се каже, макар че недостигът, и то в хиляди, на войници, сержанти и офицери едва ли е по-малко тревожно явление. Или нарочно поддържаме по-малък числен състав, за да пести държавата от военни заплати? Може и така да е, след като няма реакция. Дори и да е обсъждан този изключително важен въпрос, резултат няма.

През последните пет години съдбата на техниката беше като тази на хората. Едва в края на мандата на Росен Плевнелиев се случи нещо по-добро. (А логиката е такива сериозни процеси да се задвижват най-късно до средата на мандата.) Парламентът даде ход на проектите за превъоръжаване на ВВС и ВМС на 2 юни т.г. За изтребителите това беше третият опит от 2011 г. насам. Сериозно закъснение, което едва ли би могло да бъде отречено. Сухопътните войски бяха забравени. За тях няма нови бойни машини, както и хора, разбира се. Има риск да се превърнат в обикновена пехота. В интерес на истината, обещания имаше. Но какви? Най-учудващото бе на 6 май 2013 г. След военния парад президентът и върховен главнокомандващ заяви, че след три месеца новото правителство и новият парламент трябва да финализират сделката за новите изтребители. Дори уточни, че до месец процедурата по предварително проучване на възможностите за купуване на нови бойни самолети трябва да бъде приключена и с това да бъде избран конкретен вариант - нови или употребявани самолети. Той беше сметнал, че държавата има ресурс да купи до 10 самолета. Този месец продължи повече от три години, за съжаление.

Да не забравяме, че в тези пет години президентът позволи въоръжените ни сили да бъдат в продължение на година в стратегическо безвремие. През 2015 г. те изпълняваха задачи без утвърдена от Народното събрание програма за развитие на техните отбранителни способности и без приет от правителството план за нейното изпълнение. (Макар че екипът на служебния министър на отбраната Велизар Шаламанов се беше постарал да остави наследство в това отношение.) Безвремие, което не беше се случвало. То не можеше да не забави още повече развитието на армията, включително проектите за модернизация. Поне с една година останаха назад промените в законите, които трябваше да решат болния проблем с мотивацията на военнослужещите и попълването на доброволния резерв, чиято численост все още е едно добро пожелание. (В интерес на истината, за други промени се бързаше.) Не подлежи на коментар подготовката на населението за защитата на отечеството.

Добре е кандидатите за държавен глава да прочетат Закона за отбраната и въоръжените сили, където е записано, че ръководството на отбраната на Република България се осъществява от Народното събрание, президента на републиката, Министерския съвет и министъра на отбраната. И да влязат в предизборната кампания не само с разбиране на проблемите, но и с подходи за тяхното решаване. Защото ако след пет години следващият президент остави войската с още 7000 души по-малко, ще се наложи да я закрием.

Най-вероятно дебатът дали от всеки политик става върховен главнокомандващ, а от всеки генерал президент, ще ни занимава през следващите 2-3 месеца. Още повече че генералите започнаха да навлизат в политиката. А политиците като че ли имат основание да се притесняват, защото да си върховен главнокомандващ не е достатъчно само да правиш изявления, че България е лоялен член на НАТО и да апелираш за 2 процента от БВП за отбрана. Налага се да работиш за развитие на отбранителните способности на страната. И то непосредствено с правителството и началника на отбраната, който по закон е подчинен на президента при осъществяване на правомощията му на върховен главнокомандващ на въоръжените сили. Т.е. ако президентът е малко или много представителна фигура, то за върховния главнокомандващ това е недопустимо.

Коментари

Задължително поле