Паметта срещу пропагандния хор

Илюстрация Иван Кутузов - Кути

75 години след края на Втората световна война, поуките от нея все още не са прочетени

Носталгици не проумяват защо Чърчил влиза в съюз със Сталин

И тази годишнина стана повод за разгръщане на поредната масирана пропагандна кампания за най-грубо фалшифициране на най-новата европейска и световна история. Най-важната цел на кръстоносния пропаганден поход срещу историческата истина е максимално да се принизи мястото на Съветския съюз във Втората световна война. Това може да бъде постигнато само с безпрецедентно остра и злъчна пропаганда, базирана върху най-грубо фалшифициране на събития, дори и такива с участието на съветската армия, които са от решаващо значение за изхода на войната. Впрочем, крайните полски националисти и русофоби дадоха тон и очертаха профила на антируския пропаганден хор, твърдейки, че СССР е започнал Втората световна война. Този акт на полските управляващи съвсем не е изолиран, а е част от антируските изяви на някои западни правителства и лидери.

Наистина, скандално е да се отбелязват знакови събития от Втората световна война, като например, 75-годишнината от десанта на съюзниците и откриването на втория фронт в Европа, без да присъства представител на руската държава. Може някои персони да не изпитват симпатии към днешна Русия, или да изпитват неприязън към нейния президент Путин, но да пренасят днешните си русофобски чувства към онези генерации от войната, на които дължат съществуването си, е недопустимо.

Според досегашната пропагандна практика, антируските изяви ще се провеждат по няколко направления. Първо, ще продължи да се акцентира върху причините, довели до разгрома на Вермахта на съветска територия, като максимално се омаловажава героизмът на съветската армия и се подчертават тежките климатични условия, лютата зима и крайно неблагоприятната инфраструктура като основни фактори, поради които Германия е загубила войната. Очевидно, емоциите и чувствата са нарушили нормалния мисловен процес на авторите на тези абсурдни тези. Нима не виждат, че при същите крайно тежки теренни и климатични условия воюва не само германската, но и руската армия.

Истината е съвършено друга. Германската, т. е. нацистката върхушка, разглезена от лесните победи в Европа, авантюристично хвърля армията си в страна, за която няма реална представа - за нейните теренно-климатични условия и за качествата на нейната армия, разчитайки, че за 2-3 месеца СССР ще капитулира. Тази самонадеяност на германския ръководен политически и военен елит е причина Вермахтът да влезе в съветска територия като на разходка с лятната си униформа и наистина да плати за това безумие с живота на хиляди германски войници при настъпването на зимата.

Друг несериозен „аргумент“, омаловажаващ реалния принос на съветската армия за разгрома на нацистка Германия, е била грубата намеса на Хитлер в работата на Генералния щаб на Вермахта при планирането и провеждането на решителни стратегически операции, която била и причина те да бъдат загубени. Освен, че е спорна, подобна теза в значителна степен се опровергава от многобройни документи, мемоарна литература и особено от филмовите кадри, документирали работата на Генералния щаб, където активно участие в обсъждане на военните операции вземат почти всички представители на висшето военно командване. Очевидно, прехвърлянето на отговорността за поражението на Германия във войната върху Хитлер е опит да се оправдае висшият военен и политически елит за лошо планираната военна авантюра срещу СССР.

Според многовековния военен опит, нападащата страна е длъжна да разполага с точна информация за боеспособността на противника, за ресурсните и икономическите възможности, за териториалните и климатичните условия и дори за приблизително реална представа за хода и продължителността на бойните действия, както и за края и изхода на войната. Изясняването на всички тези обстоятелства е пряко задължение на висшето военно командване и неговите разузнавателни служби, а не на Хитлер. Генералите, очевидно, не бяха прочели историческата литература за „похода“ на Наполеон до Москва.

Сред поддържането на масираната антируска пропаганда се откроява твърдението за решаващото значение на помощта, която съюзниците и особено САЩ оказват на съветската страна през войната. Ценността на тази помощ е безспорна. Американците, въпреки загубата на стотици кораби, потопени от германските подводници, продължават до края на войната да снабдяват с оръжие, храни и медикаменти съюзниците си Англия и СССР. Но ако за англичаните тя има решително значение за тяхното оцеляване, то за съветската страна тя дава тласък за ускоряване разгрома на нацистка Германия. Реалното развитие на събитията на Източния фронт свидетелства, че още към края на 1942 г. съдбата на завоевателите е решена. Въпросът е бил не дали войната е загубена за нацистите, а кога ще настъпи нейният край. Първият сигнал за тази увереност дава развенчаването на мита за „непобедимата“ германска армия през декември 1941 пред Москва, където са спрени елитните германски дивизии и с блестяща контраатака са отблъснати на 200-300 км от съветската столица. А разгромът на 330-хилядната германска армия при Сталинград обръща хода на войната. Дори огромните усилия на германското командване да вземе инициативата на фронта с планираната и проведена битка при Курск, където се сблъскват над 5000 танка на двете воюващи страни, се проваля напълно.

До лятото на 1944 г. съветската армия провежда няколко добре организирани и изпълнени масирани военни удара, в резултат на които германците са изтласкани от съветска територия и театърът на продължаващата война се премества на територията на съседните държави.

Трябва да се подчертае, че през трите години (1941-1944), когато се провеждат безпрецедентни по мащаби военни операции, съветската армия е сама, без каквато и да било подкрепа в жива сила. Същевременно, срещу себе си тя има, освен невероятно боеспособната германска армия, още три многобройни армии на сателитите - Италия, Румъния и Унгария, както и доброволци от цяла Европа, включително и над 1 милион поляци.

Откриването на втория фронт срещу Германия на 6 май 1944 г. е несъмнено една мощна подкрепа в усилията за ускоряване разгрома на нацистите. Обективността и безпристрастният подход към събитията от Втората световна война налагат откровено да се признае, че тази помощ идва със сериозно закъснение. Това дава възможност на германците да продължат яростната съпротива срещу съветската армия, както и да нараснат жертвите и страданията на окупираните от Германия народи.

Твърде примитивната и глуповата подмяна на историческата истина за Втората световна война се опровергава от огромен фактологически материал и от най-авторитетни съвременници на това събитие, сред които лидерите и военачалниците на съюзните държави. Тук е мястото да си припомним някои мисли за Втората световна война на хората, участвали в нея: „Храбростта и агресивният боен дух на съветските войници предизвикват възхищение в американската армия“ - Джордж Маршал, началник щаб на армията на САЩ от 1939 до 1945 г. „Мащабът и великолепието на съветският героизъм го прави най-великото военно постижение в цялата човешка история“ - Дъглас Макартър, главнокомадващ американската армия в югозападния тихо-океански регион. „Историята не познава по-голяма проява на кураж от тази, показана от народа на Съветска Русия“ - Хенри Л. Стимсън, военен министър на САЩ през периода 1940-1945. Дори грузинецът Й. В. Сталин в първата си следвоенна реч признава, че победата над нацистка Германия се дължи преди всичко на героизма и саможертвата на руския народ.

Впечатляващи са някои съвременни анализи на германски военни историци, според които войната между Германия и СССР е един грандиозен равностоен сблъсък, в който победи по-храбрата и по-мобилизираната армия. Това е съветската армия, защото тя защитаваше отечеството си. Тази историческа истина не може да бъде отречена. Както не може да бъде оспорвана решителната роля на Съединените щати за разгрома на Япония.

Сред антихитлеристките сили се откроява ролята и приносът на Великобритания. На упоритите опити на Хитлер да постигне примирие с Лондон, английското правителство е категорично - война до победа и безусловен разгром на нацизма. Историческият компромис, който прави най-яркият антикомунист У. Чърчил, влизайки в съюз с вожда на огромната комунистическа държава - СССР, е ход, който е без аналог в световната история. Ход, който някои носталгици по миналото не могат да проумеят.

Не трябва да се пренебрегва и още по-малко да се забравя приносът на всички европейски народи, макар и в различна степен, в борбата против фашизма. А историята свидетелства, че тази антифашистка съпротива се води при невероятно трудни и опасни условия, когато целият континент е под контрола на нацистите.

Коментари

Задължително поле