Кризата в резултат на пандемията от коронавирус неизбежно насочи фокуса към политиките и работата с различни рискови групи. В т. ч. влизат децата, които отпадат от училище или нямат възможност да се включат ефективно в дистанционното образование, както и възрастните и хората с увреждания, които имат всекидневна нужда от подкрепа независимо от пандемията. Настоящата ситуация не само постави нови предизвикателства пред образованието и социалните дейности, но и освети механизмите, които работят и тези, които не са достатъчни или просто не съществуват.
В училищното образование имаме един от малкото примери за реално сътрудничество между институциите и работа на терен в опит да се реши определен проблем. Приетият през 2018 г. механизъм за съвместна работа на институциите по обхващане и включване в образователната система звучи административно тежък, но всъщност е сравнително прост. В една лека кола се качват представители на различни институции - например учител, социален работник, служител на общината и младежки медиатор, които посещават отсъстващите деца и констатират обективните причини за липсата им (цялото семейство е в чужбина) или работят с тях, ако има социални/икономически пречки пред връщането им в училище. В общи линии това работи, като на много места в страната се постига на практика пълен обхват.
В условията на пандемия обаче ситуацията се промени. Вече няма смисъл дете да бъде връщано физически в училище, тъй като самото училище е (потенциално) затворено така или иначе. Да, дистанционното обучение работи по принцип, но работи ли за тези рискови деца? Покритие на 9 от 10 деца в дистанционното обучение не е решение. Целият механизъм за връщане в училище беше създаден именно заради това 1 от 10 деца, което го няма в училище.
По време на пандемията имаше всякакви неформални решения, в т. ч. учители разпечатваха материали и ги носеха на хартия на деца, които нямат достъп до виртуалните класни стаи. Но това не е механизъм, а и не само липсата на таблети е проблемът. Ако има рискови ученици в традиционното образование, ще ги има и във виртуалното. Затова, ако приемем опасността следващата учебна година да бъде (частично) неприсъствена и виртуална, механизмът за обхващане трябва да бъде преформатиран в механизъм за достъп и индивидуална работа с рисковите деца по време на пандемия.
Социалните услуги също се превърнаха в основна политика по време на извънредното положение. Грижата за възрастните и хората с увреждания беше подкрепена финансово на различни етапи: патронажната грижа - по време на карантината, а сега се обявиха и допълнителни средства за личните асистенти. Подходът спрямо различните рискови групи обаче е изключително фрагментиран и са базира на различни проектни плащания, което не е устойчиво. Реално, спрямо възрастните хора в момента няма адекватна и всеобхватна политика.
Новият Закон за личната помощ (2019 г.) може да има най-различни проблеми, но той в общия случай (потенциално) гарантира, че лице с увреждане има право да ползва лична помощ, тоест да има асистент. Това е в закон и се финансира от държавния бюджет - не зависи от липсата на ресурс в общините или от даден проект.
В момента подкрепата за възрастните не е регламентирана всеобхватно по никакъв начин. Има домашен социален патронаж, който е местна дейност, тоест работа на общините, но там ресурсът е силно ограничен. Има патронажна грижа - разбирай почасови мобилни здравно-социални услуги в домашна среда, която се предоставя от общините, но се финансира през Министерството на труда и социалната политика по проект с европейски средства. Вече има и нов компонент на патронажната грижа - за най-застрашените от коронавируса, който е отново по проект и се разви като надграждане в предлаганите услуги, в отговор на пандемията. Тези проекти са с ограничен брой потребители, имат краен срок и са зависими от европейските средства.
От седмичния бюлетин на ИПИ, със съкращения
Коментари
Регистрирай се, за да коментираш