В памет на отец проф. Радко Поптодоров (1924-2021)

Архиепископ, от 1204 г. патриарх Василий е начело на българската църква в продължение на близо половин век

Идеята за постигането на международно признание от страна на папския Рим най-вероятно е на църковния глава на българите

В историята на българската православна църква през XII-XIV в. изпъкват имената на бележити духовни водачи, като безспорно най-известен е патриарх Евтимий (1375-1394). Наскоро в нашата поредица разказахме за патриарх Йоаким I (1234-1246), чието име все по-убедително се завръща в пантеона на българската история.

По ред причини обаче „в сянка“ остава архиепископ/патриарх Василий, първостроител на Търновската патриаршия и духовен глава на българите в продължение на близо половин век! Срещу тази несправедливост възрази наскоро напусналият ни църковен историк проф. Радко Поптодоров.

Книгата на проф. Радко Поптодоров, 2012 г.

При възстановяването българската държава въстаническите водачи Петър и Асен отхвърлят не само политическата, но и духовната власт на Византия. За разлика от Петър Делян (1040-1041) и Георги Войтех (1071-1072), братята Асеневци започват освободителното въстание с възобновяването на самостоятелната българска църква. Очевидно те нямат доверие на повизантийчената Охридска архиепископия „... на цяла България...“ и не разчитат тя да короняса български цар - нещо, невъзможно и по геополитически причини.

Обикновено се приема, че през 1186 г. българите отхвърлят църковната власт на Константинополската патриаршия. От съвременника архиепископ Димитър Хоматиан научаваме, че преди въстанието Търново е в диоцеза на Охрид! Петър и Асен заставят поканените за освещаването на църквата „Св. Димитър» трима епископи да ръкоположат близкият до тях монах Василий за български архиепископ. Един от поканените владици е епископът на Видин, който се отмята, поради което е наказан със смърт...

Василий е съмишленик на братята Петър, Асен и Калоян, вероятно техен доверен съветник и духовен наставник. Дори да звучи парадоксално, че той оглавява църквата при петима царе - Петър, Асен, Калоян, Борил и Иван Асен. Някои изследователи се съмняват във възможността една и съща личност да е начело на църквата за толкова продължителен период. Изказвани са мнения, че Василий е починал преди 1211 г., наследен от друг архиепископ със същото име или пък от загадъчния Висарион, който обаче е търновски патриарх в средата на XIII в. Трябва да се отбележи, че не липсват случаи за заемането на най-високия пост в църковната йерархия от сравнително млади хора. Така например папа Инокентий III, пряк съвременник на Василий, е избран за римски папа на 27-годишна възраст. Такъв, както изглежда, е и случаят с избора на Василий за архиепископ.

Василий е строител на възобновената българска църква в в условията на драматични събития. Неговата „непоклатимост“ на църковния престол би била невъзможна, ако той е бил слаба личност и марионетка в ръцете на всемогъщата царска власт. В писмо до папа Инокентий III цар Калоян нарича Василий “... велик човек на моето царство...“ - не толкова обичаен трафарет, колкото израз на уважение към личността на духовния глава. Калоян е имал син, изпратен в Рим (съдбата му е неизвестна), който вероятно се е казвал Василий (другата възможност е да е носел името „Витлеем“, което не звучи приемливо), т. е. е кръщелник на архиепископа.

Както допуска проф. Радко Поптодоров, напълно възможно е идеята за търсене на международно признание на българската държава и нейната църква от папския Рим да е на архиепископ Василий, а не на царете Петър, Асен и Калоян. В писмо до Инокентий III от 1202 г. цар Калоян заявява: “... моите блаженопочивши братя още отдавна да бяха искали да изпратят пратеници до Ваша Светост, те все пак не са могли да достигнат до вас поради многото наши неприятели...“ Същото пише и самият Василий в свое писмо до папата: “... и нашите господари, императорите, и ние искахме от много години да изпратим пратеници до вас, но не можахме...“

Ще припомним, че при преговорите си с германския император Фридрих I Барбароса по време на Третия кръстоносен поход през 1189-1190 г. цар Петър иска от него „... короната на Гръцкото царство...“, т. е. византийската корона - в духа на политическата идеология на цар Симеон Велики! В конкретния случай тази идея е свързана с отношенията между Константинопол и Рим. Петър и Асен, съответно и архиепископ Василий, изразяват готовност да признаят върховенството на Рим и старшинството на германския император. Ще припомним поведението на византийския принц Алексий (IV) Ангел при контактите му с водачите на Четвъртия кръстоносен поход през 1202-1203 г., отново с германско посредничество - претендентът за византийската корона обещава, че ромеите ще признаят духовното първенство на папата.
Василий участва активно в преговорите с Рим, въпреки че основната кореспонденция е между папа Инокентий III и цар Калоян. През 1203 г. архиепископът потегля за Рим, за да се представи лично на папата.

Византийските власти в Драч обаче му попречват да се качи на кораба, с който е трябвало да отпътува за Италия. Покрай този инцидент научаваме, че Василий е придружаван от „коместабъл Сергий“ (тогавашния протостратор, началникът на конницата) и свита от царската гвардия.

При сключването на църковно-политическия съюз (уния) с Рим на 7 ноември 1204 г. Василий е обявен за „примас на България и Влахия“, но цар Калоян го нарича „патриарх“. Папата не възразява предвид римските разбирания за устройството на Христовата църква. Така или иначе, Василий е смятан от нашите предци за патриарх.

Както изглежда, не всички български владици признават унията - в папските документи са споменати митрополитите на Велики Преслав и Велбъжд (Кюстендил), както и епископите на Браничево, Видин, Ловеч, Скопие и Призрен. Българските епархии в началото на ХIII в. със сигурност са били повече, като в списъците не виждаме традиционни средища като Средец (София), Дръстър (Силистра) и др. Очевидно Василий и цар Калоян са принудени да приемат наличието на църковна опозиция. При Иван Асен II към 1232-1233 г. престарелият Василий се оттегля на Света гора - решение, продиктувано и от неговата лоялност към унията с Рим, която българският цар решава да отмени по политически причини.

Така или иначе, Василий е личност с доказани заслуги за българската църква, народ и държава. Неговата активност е очевидна и по отношение на земите в Македония, където той ръкополага български епископи, както и на север от Дунав до Карпатите. Несъмнени са и неговите заслуги за издигането на авторитета на новата политическа и духовна столица Търново с нейния сакрален пантеон - светите мощи на Иван Рилски, Михаил Воин, Иларион Мъгленски, Гаврил Лесновски, Петка Търновска, Филотея и др. Още нещо, именно при Василий е построена катедралната църква на Търновската патриаршия - храмът „Св. Възнесение Господне“ на Царевец. Василий е бил образован човек, но за съжаление, като изключим едно кратко писмо до папа Инокентий III, други негови текстове не са запазени.

Неизвестно кога връзките с Рим, ако си позволим днешния брутален политически „сленг“, водят до „изчегъртването“ на Василий от списъка на българските патриарси... Редно е да признаем обаче, че първостроителят на Търновската патриаршия запазва нейната православна същност. Това е признато от тогавашни византийски богослови, както и от такъв борец за православието, какъвто е патриарх Евтимий. Както основателно посочва проф. Радко Поптодоров, именно архиепископ/патриарх Василий „... е истинският, реалният строител на Търновската патриаршия...“, а името му трябва да заеме своето достойно място в пантеона на нашата история.