Геополитика на покорството

Русия е уникална в това, че колонизира без визия. Усвоява чрез огън и изтребление

В центъра на руската държавност, не стои идеята за съграждане на свободно общество, а изграждането на машина за контрол – централизирана, насилствена и самодостатъчна в своята агресия

Руската политическа култура се крепи на два стълба, които я определят от векове: самодържавие вътре и плячкосване навън. Това не са случайни отклонения в историческото развитие, а дълбоки и структуриращи принципи, заложени още от времето на московското княжество, укрепнали през имперската епоха и възродени днес под формата на неоевразийска геополитическа стратегия. Вътре – авторитарна власт, социален контрол и сакрализиран култ към подчинението на личността на държавата. Навън – овладяване, присвояване, деструкция.

Геополитическата мисъл на Русия традиционно не се гради на идеите за баланс, мир и споделена сигурност. Тя е преди всичко концепция за пространствено завладяване и изсмукване на ресурси с цел оцеляване на имперския център. В своята история тя почти никога не е била източник на иновации, а винаги – проводник на асимилация чрез принуда. Векове наред, в центъра на руската държавност, не стои идеята за съграждане на свободно общество, а изграждането на машина за контрол – централизирана, насилствена и самодостатъчна в своята агресия.

В това отношение историята на руската експанзия и колонизация в Азия е показателна. Преди две години писах за това обстойно в „Труд“ - статията „Русия - последната колониална империя“. Списъкът с техните завоевателни войни в периода XV-XIX век е много дълъг. Изучава се със съответния великоруски и империалистически ентусиазъм и внушения още в читанките по руска история.

Подчинени са огромни територии, на изтребление са подложени цели народи и етноси. За любителите на кратките форми – списъкът с руските колониални войни го има в табличен вид в руската Уикипедия. Този процес е разглеждан в цялата руска историография от ХIX век. В класическите трудове на Сергей Соловьов (1820-1879) и особено - в шестте тома на „Курс русской истории" на Василий Ключевски, в духа на тогавашната епоха, zeitgeist, те обосновават завоевателната и колонизаторска политика на Русия като „само-колониализация", защото Русия не посягала на отвъдморски земи, а бидейки континентална сила, имала „изконно право“ върху земите в нейно съседство.

Знаете ли обаче кое е специфичното, на което искам да обърна внимание тук? Покореняването на земи и народи от Русия не е проекция на някакво цивилизационно превъзходство и пренасяне на градивни модели, а на отчаяна нужда от външен ресурс, защото вътрешният потенциал липсва. Руската колониална политика в Азия не ражда класа, способна да осмисли бъдещето. Не ражда пазар. Не ражда културно развитие. Тя продуцира административно подчинение, политически терор и икономически застой. Русия не е Испания в Латинска Америка, не е Англия в Индия, не е дори Франция в Алжир – колкото и противоречиви да са тези примери, те съдържат поне идея за трансфер на политически институции, цивилизационни модели, технологии в колониите. Русия е уникална в това, че колонизира без визия. Усвоява чрез огън и изтребление. Опустошава покорената земя и усвоява онези локални ресурси, които са лесно достъпни и не изискват особен обществен капацитет. А когато лесно достъпният локален ресурс се изчерпи, не инвестират за да се усвоява онова, което изисква повече инвестиции, технологии, организация, а се обръщат в нова посока. Ясно потвърждение на тази нагласа е обстоятелството, че въпреки гигантските мащаби на завладените територии и огромните богатства, които те крият, Русия никога в историята не е успявала да ги усвоява и оползотворява, така че да създаде проспериращо общество. Вижте само какво правят пустинните арабски общности с по един нефтен кладенец и тогава се замислете защо Русия е хронично бедна и изостанала, въпреки териториите и  ресурсите, които владее.

Тази неспособност за цивилизационно усвояване на територията не е исторически инцидент, а фундаментален белег на руската политическа култура. От Екатерина Велика до Путин, за Русия просперитетът не се гради вътре, а се завзема и привнася отвън.

След краха на Съветския съюз, Москва не загуби амбиции, постепенно премина към стратегия на ерозия и подкопаване на европейския цивилизационен модел на свобода и демокрация. Извън агресията срещу Украйна, през последните две десетилетия Русия се опитва да възстанови покорството на Източна Европа пред Кремъл чрез икономически зависимости, енергийно обвързване, културно и духовно влияние, дезинформация и политически инженеринг. Концепцията за "евразийска дъга" – която свързва Унгария, Сърбия, Северна Македония и търси достъп до България – не е абстрактна. Тя е геостратегически проект, който цели символно покоряване и прекъсване на връзката между периферията на ЕС и неговото ядро. Да създаде пояс от държави с двойствена лоялност, с устойчиви зависимости от Кремъл и с капацитет да блокират европейската солидарност отвътре. Част от тази стратегия е и експлоатацията на темата с единната европейска валута. Това е геополитика, която не търси партньорство, а покорство. За нея България е ключова не защото е слаба, а защото е разположена на кръстопът. Русия иска да я превърне в буфер – между Евразия и Свободния свят. Това не може да се случи чрез военна интервенция, а чрез проникване в обществените елити, с контрол на стратегически сектори, с овладяване на публичния дискурс и подкопаване на общественото доверие в европейската цивилизация и демократичните институции. Целта е една: да се заличи представата за България като пълноценна част от обединена и свободна Европа и да се възстанови идеята за България като покорен сателит на руското самодържавие.

Българският интерес в този сблъсък е ясен – да укрепим своята икономическа, енергийна и отбранителна автономия чрез още по-дълбока интеграция в европейските и трансатлантически структури. Да изградим устойчиви образователни и демократични защити срещу евразийската пропаганда и подривна политика. Но най-вече - да се откажем от „политиката на балансиране“, която всъщност е политика на конюнктурна капитулация пред по-силния натиск. Да отстояваме суверенитет не чрез самоизолация, а чрез съюзническа активност в рамките на ЕС и НАТО.

Русия няма и никога не е имала визия за бъдещето, като свобода, демокрация и просперитет, защото самата тя не вярва в такова развитие. Руското общество не е общество на съзиданието и иновацията, а на депресивната носталгия, самозатварянето и опустошението. Затова и нейният проект – било то „руски свят“, „евразийска дъга“ или „многополюсен ред“ – е проект за деструкция. България трябва ясно да осъзнае това. Историята ни предлага изобилие от доказателства - да не ги разчетем, би било не само грешка, а историческо предателство.

Защото Русия не иска просто влияние и мирно сътрудничество – тя иска ново геополитическо подреждане на континента, което да реставрира стари зони на влияние на руското самодържавие. Българското общество днес – и особено интелигенцията, бизнесът, всички тези, които създават и градят - не трябва да допускат България да бъде превръщана в буферна зона. Защото трябва да бъде бастион и бариера. Не враждебна, но категорична в своя избор. Срещу сянката на Евразия трябва да се изправи светлината на осъзнатата европейска идентичност – не просто защото е полезна, а защото е нашата. Такава, каквато ни я завеща Апостола на българската свобода Васил Левски – да бъдем "равни с другите европейски народи", да бъдем "демократска република", а не "деспотско-тиранска система".