Петков, питай ги в Скопие колко пъти поругаха Мара Бунева

Трошиха паметната плоча с чукове, изпикаха се върху нея

Когато пада под куршумите на българката, Велимир Прелич е овенчана с мрачна слава

През 1928 година насред Скопие Мара Бунева застреля българомразеца Велимир Прелич. После обърна дулото на револвера към себе си. Има паметна плоча на моста над Вардар, която македонистите сърбофили периодично поругават.

Няма статистика колко пъти са издевателствали. Трошиха я с чукове, заливаха я с боя. През 2014 г. няколко юначаги дори се изпикаха отгоре.

Добре ще е при визитата си Кирил Петков да се информира по въпроса. Случаят с Мара Бунева е рецидив, който няма аналог в световната история.

Когато пада под куршумите на българката, Велимир Прелич е овенчан с мрачна слава. Родом от Сеница, Новопазарски санджак, той е завършил гимназия в Скопие и право в Белград. Бил е околийски и окръжен управител. През 1924 г. е назначен за юрисконсулт в Скопското велико жупанство.

„Прелич познавал много добре положението и хората в Македония и нанасял страшни удари на Македонския революционен комитет“, портретува го белградският вестник „Време“.

Много са злодеянията на правника, но таланта си на инквизитор разгръща с пълна сила по време на Скопския студентски процес. Само защото са с българско национално самосъзнание, 20 следствени са подложени на средновековни изтезания. Иван Михайлов свидетелства:

„По негова заповед е стягана главата на Чучков, разтягани мускулите на Борис Андреев с въже, закопаван е до шия Нецев в гроб в турските гробища Гази-Баба, изваждан е Чкатров пред отворен гроб с насочени върху него револвери, чупени са ръцете на Чучков с дъсчици между пръстите (от което отичат ръцете), проплювал е кръв Петър Хаджипанзов и пр. и пр., а да не говорим за Гюзелев, който е смазан от бой, воден край Вардара, за да го хвърлят в него...“

На 10 декември 1927 г. студентите са осъдени на каторга. ВМРО обаче също произнася присъда. За главния инквизитор - смърт! Оттук насетне дните на Прелич са преброени, защото неговото възмездие е с име на жена. За екзекутор революционерите посочват Мара Бунева.

Родена през 1901 г. в Тетово, тя е завършила прогимназия и стопанско училище. В македонското движение я посвещава брат u Борис Бунев. След Първата световна война Мара няколко пъти минава границата с конспиративни задачи.

В Скопие тя отваря шивашко ателие, за да проникне във висшето сръбско общество. По същите съображения наема квартира у видния търговец Хаджи Ристич, който е съсед на Велимир Прелич. Жена му дори си поръчва дрехи при Бунева.

„Моля ти се братче, изпрати ми телеграфически 1500 динара. Те ми са нужни да изплатя някои дългове, които не желая да останат неизплатени“, пише Мара на Борис в навечерието на покушението. Наясно е със себе си, чака само удобен момент да изпълни присъдата.

Веднъж Бунева се вмъква в комшийския двор, за да устрои засада. Братът на Прелич обаче я забелязва. „Што желите, госпогя Маро?“, пита я той. Българката отвръща, че търси загубена кокошка.

Друг път Мара научава, че в един локал са се събрали висши сръбски чиновници. Черпели се генерал Томич, жупаните Видович, Маткович и други първенци. В компанията бил и Велимир Прелич.

Бунева грабва револвера, зарежда го и тръгва към заведението. Влиза вътре с ръка в дамската чанта, където стиска оръжието. Оказва се, че е закъсняла, онези вече са се разотишли.

„Разгневена, тя хвърли пистолета и ми каза да го укрия, като излезе на улицата, за да се фотографира с желание да остане за вечен спомен тоя u гняв“, пише в дневника си нейната сестра Надя.

Бунева крои да изпълни присъдата и на Йордановден при ритуалното хвърляне на кръста във Вардар. Този опит също се осуетява, макар че в крайна сметка тъкмо голямата река става свидетел на разигралата се драма.

Мара Бунева е имала историческо мислене - искала е да повтори стореното от Шарлота Корде. Френската екзекуторка ликвидира Жан-Пол Марат на 13 юли 1793 година. Българката избира същото фатално число.

По обяд на 13 януари 1928 г. Велимир Прелич излиза от жупанството и тръгва към дома си. На улица „Войвода Путник“ пред печатница „Стара Сърбия“ го застига Мара Бунева. В ръката u лъсва нов девет­милиметров маузер.

Точно от метър, клетвеното разстояние на македонските революционери, стреля един път, после още един път и за всеки случай - още един път. Прелич се просва по очи на паважа.

Бунева хуква към близкия мост над Вардар. След нея се спускат телохранителят на юриста и случаен стражар. Тя се опитва да скочи в реката, но в същия миг потерята я хваща. Тогава обръща дулото и прострелва гърдите си.

След години телохранителят албанец признава: „Тая жена беше мужка жена, ама беше и инсафлия (човечна) - защото можеше и мене да убие.“

Още живи, Прелич и Бунева са откарани във военната болница. Алармиран е Белград, откъдето с аероплан пристига дворцовият лекар генерал Костич.

„Защо убихте Прелича, госпогя Мара?“, пита той. „Умрял ли е Прелич?“, отвръща тя на въпроса с въпрос.

Когато докторът ѝ казва, че още диша, българката отронва: „Обичам своето отечество и умирам за него.“ После издъхва.

„Ево ти жена!“, възкликва изуменият генерал.

Петков, питай ги ония там ще пикаят ли още върху Мара Бунева. Ще си развързват ли гащите, когато ги пуснем в Европа?

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Анализи