Румен Петков: Върху ИК за извършени стотици промени и всички те са в противоречие с изискванията на Съвета на Европа и Венецианската комисия

Локацията е най-важна за луксозните имоти Новите купувачи са млади хора на добри позиции

Откриха колата на изчезналия българин на Санторини

500 лв. глоба за запален контейнер за смет

Повдигнаха обвинение на 19-годишния Алекс Иванов за убийството в Кюстендил

Започна монтажът на парковата мебел в градината „Кристал“

Инспектори на ИАРА спипаха бракониери, извадили от водите на Дунав 200-килограмова моруна (СНИМКИ и ВИДЕО)

Любо Киров и JEREMY? влизат „В час по интелектуална собственост“

„Хонда“ затваря завода си във Великобритания до 2021 г. 3500 души остават без работа

Автомобили тровят Пирин

„Галъп“: 60% от българите одобряват международната политика на Европейския съюз

Шефовете нямат право да глобяват работници при нарушаване на трудовата дисциплина

С цветя и песни Монтана се поклони пред Апостола на Свободата

До 1500 лв. помощ от фонд „Ин витро“ в Шумен

Младеж ще се труди в полза на обществото 400 часа заради притежание на антични монети

Петър Мутафчиев: За културната криза у нас

Анкета на „Труд” показа, че българинът не знае

Кой е авторът на националния химн

Помним имената на чалга певиците, а сме забравили Цветан Радославов

Иван Вазов е бил министър на просвещението, но не е написал "Мила родино".
Иван Вазов е бил министър на просвещението, но не е написал „Мила родино“.

Изумителен резултат извади на светло анкета по столичните улици. „Кой е авторът на националния химн?“ беше въпросът на „Труд“. От 50 запитани дванадесет отговориха с Иван Вазов, петима посочиха Петко Славейков, един се опита да налучка с Младен Исаев. Останалите откровено признаха, че не са информирани!

В държавната символика химнът е до знамето, което също е тайна за средностатистическия българин. Преди време един кмет го окачи пред общината с обратен ред на трикольора. Така се прави по време на война.

Цветан Радославов
Цветан Радославов

Създател на „Мила родино“ е забравеният Цветан Радославов. Родом от Свищов, той е връстник и приятел на Алеко Константинов. Щастливеца му посвещава знаменития фейлетон „Бай Ганьо прави избори“.

Цветан Радославов завършва класическа гимназия във Виена и записва история. През 1885 г. избухва Сръбско-българската война, студентите в странство са свикани под знамената. С неколцина другари Цветан потегля по Дунава към родината.

На кораба обаче се чува сръбска реч. Прибират се и онези, които след ден-два ще застанат от другата страна на фронта. Като минават Железни врата, сърбите запяват някаква патриотична песен. Българите няма с какво да им отвърнат. Не иде да се подхване „Шуми Марица“, защото с нея наши доброволци се бият в Сръбско-турската война през 1876 г.

Цветан излиза на палубата с цигулка в ръка. Погледът му шари по хоризонта. Там някъде е България, взира се момъкът. Лъкът докосва струните, а думите идат една подир друга: „Мила родино, ти си земен рай…“

Потребностите на общата култура изисква да се знае авторът на песента, която всички пеем. Помним имената на чалга певиците с по едно име, а сме забравили двете на Цветан Радославов.

Българинът пропада в тази духовна пропаст не от днес или вчера. Корените на култураната нищета търси бележитият историк проф. Петър Мутафчиев. Неговата статия е публикувана през 1935 г. в сп. „Просвета“.

С бира и кебапчета мургавото братство се приобщава към културните ценности

Обикновеният грамотен българин не може сносно да напише дори няколко реда

Когато един чужденец учи езика на дадена страна, обикновено му препоръчват да чете нейния периодически печат

Ако някой би поискал да си изясни смисъла на живота ни от Освобождението насам, особено през времето на последните десетилетия, останал би слисан от странностите, с които тоя живот е изпълнен. Като че ли основната и най-съществена черта в него е отсъствието на всякаква логика.

Казал би човек, че сме живели, за да творим парадокси, да доказваме, че сме способни да извратим или да стигнем тъкмо до опакото на всичко онова, което навсякъде и у всички представя цел на всяко естествено и здраво развитие.

Тоя факт в една или друга степен се набелязва у нас решително всъде. Нигде обаче той не изпъква с такава сила и нигде значението му не е тъй голямо, както в областта на образованието и изобщо на духовното ни битие.

Жертви за народната си просвета ние, общо взето, никога не сме скъпели. За това в делото на народното образование минавахме за народ, който далеко е опреднил съседите си. И не само при един случай с гордост сме сочили, че по общия брой на училищата си и по процента на грамотността сме почти достигнали равнището на големите културни народи. Още по-значителен изглежда напредъкът ни в ръста на средното образование. Тук вече по относителното число на своите училища – поне до преди година и половина – ние едва имахме равни на себе си. И рядко някой народ може да се похвали с едно – съответно на числеността си – тъй голямо количество „интелигентни“ със завършено средно или висше образование, каквото вече имаме ние.

Всичко това обаче е само едната страна на въпроса, парадната му външност. Всъщност, всеобщата ни грамотност, за която тъй самодоволно обичаме да говорим, представя истинско недоразумение. Най-малко за три четвърти от всички грамотни хора у нас простото писане си остава най-сложното измежду всички изкуства. Тия, които през време на войните са имали възможността да преглеждат войнишката кореспонденция, знаят, че обикновеният грамотен българин не може сносно да напише дори няколко реда.

А неграмотността у нас съвсем не е явление специфично за тия, които дължат образованието си само на първоначалното училище. В известен смисъл нещо съвсем обикновено е тя сред питомците и на средното. Разбира се, тук не е дума за неустановения, а в някои случаи и съвсем непоследователен официален правопис, който след няколкократните си промени поставя при некои случаи в затруднения и най-опитни книжовници. Средният тип образован българин не е в състояние да „съчини“ правилно, без груби граматически, езикови или стилни грешки, нито една страница.

За това, въпреки грамадното количество „интелигентни“, с каквито вече е претоварен животът ни, толкова малко са българите, които могат да мислят правилно и да излагат на книга мислите си. Когато един чужденец учи езика на дадена страна, обикновено му препоръчват да чете нейния периодически печат.

Това е не само, защото в него се пише просто и ясно, както хората обикновено си говорят, но още и защото главното изискване, на което навсякъде един публицист трябва да отговаря, е – да пише стилно и граматически издържано. Само у нас на това условие никой не държи. И всеки, който е общувал с чужденци, навярно не еднаж е слушал оплаквания от българския език на нашата преса. Тя не само че не съдейства да се развие и затвърди, но обикновено похабява чувството за правилна реч.

Това, което е в пресата, в още по-големи размери e в държавните и обществените ни учреждения. Те открай време си остават най-удобният и спокоен приют на безграмотността. Обикновеният нашенски чиновник – голям или малък – продължава да бъде олицетворение на човек, който не само че не знае граматиката на своя език, но няма и най-елементарен усет за него. Поради това нигде тоя език не се обезобразява тъй, както в благословените български канцеларии. Не напразно най-забавните страници на хумористическия ни печат са тия, в които се поднасят образци от словесното творчество на нашето чиновничество.

А езиковата култура е най-елементарното качество на образования човек. И който нея не притежава, е лишен от първото условие за всяко по-нататъшно развитие; както – и училищна система, която не смогва нея да насади у питомците си, сама дава доказателства за своята негодност.

Но това тържествено шествие на полуграмотността у нас не е нещо, което съществува изолирано и само за себе си. То е само частичен и външен израз на друго явление, по-съществено и с по-голямо значение: необикновения ръст на така наречената полуинтелигенция. Особените условия, всред които светът се озова след голямата война, предизвикаха появата на тая социална категория почти във всички страни. Но докато там тя е нещо ново, у нас – поради причини чисто нашенски, тя не е липсвала никога през целия период на свободното ни съществуване.

Освобождението ни завари в много отношения съвсем неподготвени, за да заживеем, както трябва. Държава и общество за устройството и отправлението на многобройните си и разнообразни служби чувстваха нуждата от цяла армия малко или много квалифицирани работници. Потребни бяха хора за разните клонове на държавното и обществено строителство, дейци в стопански и културни институти, школувани специалисти в различните свободни професии или технически служби. Трансформирането на народното ни стопанство, поради новите условия на производството и размяната, и поради настъпилата сложност в социалните отношения, изискваше и от обикновения жител на града и селото знания, от каквито в миналото рядко някой чувстваше особена потреба.

Пред тоя, тъй остро усетен, недостиг от образование и от „учени“ хора, държавата не можеше да остане безучастна: тя бе най-рано и най-силно засегната от него. Притури се още и съзнанието, че като народ във всяко отношение сме твърде закъснели и че на всяка цена трябва да догоним тия, които с ни изпредили.

Всичко това превърна грижите за екстензивния ръст на училищната просвета, особено тия за средното и висше образование, в основен стимул на културната ни политика. Колкото недостатъчно подготвени и да се явяваха питомците на нашите училища, и тия, които се изпращаха да добият набързо образованието си в чужди учебни заведения, те все пак се явяваха по-годни от другите, които не бяха минали никаква школа.

Увлечени в това направление обаче, ние отивахме към все по-големи крайности. Защото и след като нуждата на държава и общество от масов приток на интелигентски кадри вече значително намаля, процесът на тяхното създаване не само че не бе ограничен, но се и засили. Паралелно с това, вместо да бъдат повишени, намаляваха и изискванията, на които трябва да отговаря образованият човек.

Безспорен, но многозначителен факт е непрестанният стремеж у нас от десетилетия насам да се облекчи учението, да се направи то възможно по-просто, следователно – достъпно и за най-посредствените. „Модерни“ педагогически веяния се надпреварваха, за да се поставят в услуга на това движение, при което всеки можеше да получи формално признание за образован човек.

Така, заживяло още от самото си начало при условия твърде неблагоприятни за работа, българското училище все повече падаше, вместо да се издига и да засиля въздействието си върху своите питомци. И всяко ново поколение от тия последните излизаше от него по-малко подготвено. Вместо да превъзхождат духовно своите бащи, децата се явяваха по-негодни от тях.

(Със съкращения.)

Коментирайте от Фейсбук

Коментари (2)

  1. Съгласно член 168 на конституцията приета през 1991-ва година, химн е песента „Мила родино“. През 1964-та година е приет химн на основата на песента „Мила родино“, като първата половина на текста и мелодията са премахнати. През 1965-та година след анкета, предприятието „Балкан тон+ издаде грамофонна плоча с любими български песни. На първо място вместо песента „Мила родино“ звучеше новият български химн. През 1991-ва година са премахнати измислените от предишните властници куплети. Химна наричат „Горда стара планина“! За поколението след 50-те години на 20-ти век, песента „Мила родино е непозната. Нейните пълни текст и мелодия не крият!

  2. През 90-те години „Труд“имаха специална страница-„Камъните падат“посветена само на новини от чалгата.Истинските стойностни наши изпълнители от поп музиката,рока,операта,мнозина,от които вече не са живи бяха избутани в страни.Никой не им обръщаше внимание и младото поколение си мислеше,че това,което чете във въпросния вестник е „лицето на нашата култура“!?Когато умря Николай Гяуров-12-13 годишни деца около мене коментираха,че си е отишъл Иво Гюров!?Кой беше тоя?Помните ли?Просто името на световнопризнатия наш бас им бе тотално непознато.Но пък бяха чували за някой си със сходна фамилия!?

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.