Победата - всички я искат, но не всеки я получава

Илюстрация: Иван Кутузов - Кути

Обикновено руската армия печели съответната война, а западните политици си разпределят военния успех

Когато над Райхстага се издига знамето на СССР, съюзниците все още ги няма

Азбучна истина е, че понятието „победа” е водеща функция в дейността на всеки индивид и всяко общество в исторически и съвременен план. Тя осмисля и мотивира движението напред и нагоре във физическото и интелектуално израстване във времето и пространството. Не всеки разбира, че през целия си живот освен с околния свят, води битки и със себе си, за да победи. Тя се води, за да докаже най-вече на себе си, че умее, може и преодолява житейските предизвикателства в широк спектър - работа, пари, обществен престиж.

Победата почти винаги е кауза, която обединява и конфронтира. Тя е крайна цел, чиито резултати никога не удовлетворяват всички участници в процеса. Има победители и победени, въпросът е в коя група попада индивидът или групата.

Обществата така се развиват, че във вътрешен план винаги има недоволство и опозиция, а в международен - открити фронтове навсякъде и почти във всичко. Това предопределя и проблемните зони за сигурност в техните географски и времеви проекции. Актът на победата винаги е свързан с процеса на войната. Известна е сентенцията „Не е важно да спечелиш битката, а войната”, независимо в коя област на обществения живот и в кое историческо време се извършва.

Човечеството почти винаги живее в интересни времена. Те обаче имат своята специфика, която бележи процесът на промяната. В съвременния свят военните конфликти и обществената конфронтация преминава през непозната досега в глобални размери битка срещу коронавируса. За първи път битката за здравето на хората се превърна в политически инструмент, който възстанови до голяма степен държавността в цивилизования свят, изолира хората и ги постави на стрес тест изпитание за формата на бъдещото съществуване на човечеството. Победата ще бъде постигната, въпросът е кой ще я спечели - обществата или транснационалните компании, преследващи пари и разширяващи се възможности за глобален контрол.

Икономическата глобализация и политическата фрагментация ще продължат да бъдат съвременната визия на света днес и утре. Това обаче, което продължава да бъде устойчив сегмент от политическата фразеология и дейност, е непрекъснатата битка за историята. Тя е субективна по своята същност и достатъчно устойчива през родовата памет. Историята обаче отново се превръща в ефективен идеологически инструмент, когато политиците и медиите започват да интерпретират и утвърждават фалшиви спомени и тези. С това се нарушава друг политически принцип „Победителите не ги съдят”.

След края на Втората световна война биполярният свят създаде две истории за военните битки, дипломатическите и най-вече политическите резултати от нея. В навечерието на 75-годишнината от победата над хитлерофашизма отново ще има политически инсинуации и агресивно безсилие да се обърне истината за събитията, изпълнени с трагизъм, подвизи и многобройни жертви. Факт е, че в сегашния свят се прави опит да се възстанови моралноценностната система в посока на световно единство в борбата срещу коронавируса. Едва ли има индивиди, които да поставят под съмнение идеята, че единството ще доведе до победата над коварния вирус.

Тези призиви обаче едва ли трябва да се прилагат към съвременните интерпретации за последната световна война. Проблемът е в отговора на основния въпрос - кой победи във войната - Съветският съюз с помощта на Великобритания и САЩ или Вашингтон и Лондон с минималното участие на Москва? Решението на този изцяло политически проблем е в друг известен принцип от началото на XX век - преди да се обединим трябва да се разграничим.

Това на практика означава ориентирът да са фактите, а не фалшивата им интерпретация. Какво апологетите на контролираната история подменят и променят? Разбира се, началото, краят и резултатите от победата.

Идеологическата и политическата конфронтация започва с виновника за този глобален конфликт. Виновни са фашистка Германия и Съветският съюз, които с подписването на пакта „Рибентроп - Молотов” на 23 август 1939 г. поставят началото ва войната. Категорично се игнорират фактите, свързани с договора за ненападение, който Германия сключва с Полша през януари 1935 г. Освен това пътят на изток за Третия Райх и фашистка Италия е одобрен от Великобритания и Франция на Мюнхенската конференция, проведена на 29-30 септември 1938 г. Много е лесно и безнаказано, от позицията на времето да се прилагат морални правила и оценки за събитията от 30-те години на XX век. Удобно се забравят и законите на войната и на дипломацията, а заключенията се правят въпреки фактите. Изводите се налагат върху основата на подбрани, извадени от контекста събития, удобни за фалшифицирането на истината за този период.

Основната цел на създателите на контролираната история обаче е свързана не само с безапелационното посочване на виновниците за Втората световна война (Третия райх и СССР), но и със също така категоричния отговор на въпроса КОЙ ПОБЕДИ? Целият този процес на утвърждаване на точно предопределен модел преминава през интересни премълчавания и интерпретации. Все още няма удобен отговор за събитията, свързани със странната война на линията „Мажино” 1940 г., както бързите и лесни военни успехи на нацистка Германия в скандинавските страни. За сметка на това нападението на Третия райх срещу СССР на 22 юни 1941 г. е доказателство за това как през 30-те години Западът тласка Хитлер на Изток. Това, обаче е неизгодна за фалшификаторите на историческата истина.

Трудно може да бъде елиминиран още един преиначаван факт за „решаващата” роля на англо-американските съюзници за победата през 1945 г. Няма как да бъде пренебрегнат фактът, че САЩ и Великобритания откриват втория фронт и осъществяват десанта на Нормандия на 6 юни 1944 г. едва след военните победи на Червената армия, с които тя освобождава съветската територия и започва да настъпва бързо на запад. Неприятна за съюзниците истина са доказващите се възможности на СССР самостоятелно да се справи с армиите на Хитлер. Освен това те трябва да преглътнат и военния си неуспех в Арденската операция през декември 1944 - януари 1945 г., преодолян след победите на Москва на източния фронт. Срещата на съюзническите армии на река Елба е среща на воюващите срещу Хитлер. Военната победа, обаче идва след превземането на Берлин от части на Червената армия, а над Райхстага се издига знамето на СССР. Войските на съюзниците все още ги няма. Освен това удобно се забравя, че отново СССР завършва Втората световна война с победата си над Япония (третия участник в оста Берлин-Рим-Токио). Също така се повтаря една фалшива теза, че Хирошима и Нагазаки са бомбардирани от съветски, а не както е истината, от американски самолети. Неудобните истини се преиначават, а военните победи се присвояват.

За първи път през последните векове Западът (в случая Великобритания и САЩ) е принуден да се съобразява с военните успехи на Русия. Обикновено руската армия печели съответната война, а западните политици си разпределят военната победа. Всяка победа има своята висока цена. Това, което продължава да бъде енигма за западния свят, е мистерията с руския дух. Както от времето на Наполеон, така и в източния поход на Хитлер руският народ отстоява своята свобода и, прекосявайки Европа, убедително доказва, че той печели започнатите обикновено от други държави или съюзи войни.

Така че, колкото и да се стараят апологетите на контролираната история да утвърждават много спорната теза за убедителните военни и политически действия на Вашингтон и Лондон, няма как да наложат лъжата. Все още има живи участници във Втората световна война, пред чийто подвиг всички се прекланят. Важно е, че родовата памет продължава да е устойчива и надеждата за отстояване и запазване на истинската история за войната все още е силна.

Коментари

Задължително поле