„Тиранинът“ Фока е изобличаван безпощадно от византийските историци, но съвременната наука признава някои негови достижения

Юстин II има амбицията да продължи делата на своите предци, но не притежава характера, знанията и качествата на Юстиниан Велики

В два от предишните епизоди на тази поредица разказахме за римските и византийските императори, пряко свързани с нашите земи от гледна точка на родни места и доминираща етнокултурна среда. Сред тях са Максимин Тракиец, Галерий, Максимин Дая, Констанций Хлор и съпругата му Елена, Константин Велики, Маркиан, Лъв I Бес, Юстин I, Юстиниан I Велики, императрица Теодора... От тракийско потекло е и знаменитият Юстинианов военачалник Велизарий, родом от Германия, дн. Сапарева баня. С тези видни личности очертаната линия не свършва, напротив - може да бъде проследена до началото на VII в.

Юстиниан и Теодора, подобно на своите предшественици Юстин I и Евтимия, също нямат свои деца. След известни перипетии императорският трон е наследен от Юстин II (565-578), племенник на Юстнинан Велики. При това той се жени за София, племенница на Теодора. По същото време империята изживява изключително тежки години и неимоверно нараснала външна заплаха. Финансовите проблеми се дължат както на мащабните Юстинианови войни и строежи, така и на последиците от голямата чумна пандемия в средата на столетието. Така или иначе, Юстин притежава подготовка на държавник и амбицията да продължи делата на своите предци, но не притежава характера, знанията и качествата на своя вуйчо Юстиниан... Империята е принудена да води войни на няколко фронта, което създава каскада от проблеми пред новия император. Без съмнение много опасен е новият съсед - Аварския каганат с център в Панония (дн. Унгария), могъщата в онази епоха „степна империя“ в центъра на Европа, чиято военна активност размества геополитическите пластове и води до опасни катаклизми. На северозапад сериозни проблеми на управниците в Константинопол създава германският народ на лангобардите, които през 568 г. напускат Панония и нахлуват в Италия. Ромейската съпротива се оказва слаба и неефективна, въпреки че империята запазва Рим, Равена, Неапол и част от Апенинския полуостров. Военното отслабване на „Източния Рим“ веднага е използвано и от вестготите, които постепенно ликвидират ромейската власт в Испания. Най-тежкият проблем обаче е подновената война със Сасанидска Персия за контрола над страните в региона на Кавказ, Месопотамия и Сирия. Войната е спряна с неизгоден за империята мир, натоварен с тежки финансови задължения. Уви, Юстин II не издържа психически и към 574 г. изпада в тежка депресия. Под натиска на властната София, която като характер явно е имала сериозни прилики с леля си Теодора, императорът на практика се оттегля от активна политическа дейност. Юстин назначава военачалника Тиберий, също тракиец, а и „фаворит“ на императрицата, за цезар и свой съуправител. През 578 г. тежко болният император окончателно предава на властта на Тиберий и малко след това умира.

Останал в историята като Тиберий II Константин (578-582), поредният тракиец на византийския престол се сблъсква с продължаващата каскада от външни заплахи. Аварското господство на север от Дунав провокира масови нашествия на славяните, които започват да се заселват на Балканите. На всичкото отгоре, налага се императорът да отблъсква любовната страст на София, която очевидно вече не споделя... Изпълнена с гняв, някогашната му покровителка плете интриги и заговори! Отровен при неясни обстоятелства, малко преди смъртта Тиберий предава властта на тогавашния цезар Маврикий (582-602). С него „тракийската“ линия е прекъсната - новият владетел е арменец от Кападокия, а и неговата ангажираност с тежкия персийски фронт дава отражение върху съдбата на балканските провинции на империята, където се преминава задълго към отбрана от нашествията на авари и славяни. Вярно е, че в периода 592-601 г. именно този император предприема най-мащабната контраофанзива срещу северните „варвари“, но тя се оказва закъсняла и, въпреки някои впечатляващи успехи, в крайна сметка се проваля... Нещо повече, води до бунт на дунавската армия, в хода на който на престола идва поредният (и последен...) тракиец - „узурпаторът“ и „тиранинът“ Фока (602-610).

Фока произлиза от Мизия, като прави скромна кариера в армията, защитаваща северната граница. Към 601-602 г. той е центурион, т. е. стотник, но очевидно се радва на немалка популярност сред обикновените войници. Женен е за Леонтия, която предвид сравнително ниския ранг на Фока, вероятно също произлиза от средите на обикновеното население в днешна Северна България. След като завзема престола, новата императорска двойка води тържественото шествие по улиците на Константинопол. От брака си двамата съпрузи имат дъщеря на име Доменция, която е омъжена за военачалника Приск.

Бронзов бюст на император Фока - Британски музей.

Управлението на Фока е критикувано безпощадно още от византийските историци, в което определено има и съзнателна тенденция към възвеличаването на свалилия го от престола император Ираклий (610-641) и неговата династия. Наистина, доскорошният центурион, дошъл на власт след стихийния бунт на дунавската армия, до голяма степен по волята на случайността, води политика на системен терор над константинополската висша аристокрация и всички свои явни и потенциални противници. Детронирания Маврикий е екзекутиран с цялото си семейство, при това с показна жестокост... За да привлече столичното население, а и онова в провинцията, новият владетел изпада в краен популизъм - някои негови решения са взети под влияние на тълпата и скандиранията на т. нар. „циркови партии“ на Хиподрома, щедро се раздават пари за благотворителност, което още повече руши и без това силно разклатената финансова стабилност на държавата.

Съвременната византология поне донякъде смекчава отрицателната оценка за политиката на „тиранина“ - така например, макар и на висока цена, той установява траен мир с аварите, засилва византийските позиции в Италия, включително подобрява отношенията с папския Рим, но за сметка на претенциите на Константинополската „вселенска“ патриаршия. Не е в състояние обаче да наложи властта си в Северна Африка, където ромейските владения са организирани в т. нар. Картагенски екзархат. Именно там екзархът Ираклий Стари, личен приятел на Маврикий, обявява неподчинение и на практика отцепва провинцията от държавата. С това е поставено началото на нов бунт на армията, този път на юг. На преден план излиза Ираклий Млади, синът на картагенския екзарх и следващ ромейски император. Фока не е в състояние да овладее ситуацията, нещо повече - засилва терора, вкл. в армията, което обаче има точно обратен ефект. Изключително тежък е ударът върху сенаторските фамилии, част от които имат своите корени в „Стария Рим“ отпреди преместването на столицата в Изтока. По този начин връзката между „Новия Рим“ и древната римска имперска традиция изтънява още повече.

Бунтът в Картаген започва през 608 г., а войските на Ираклий без съпротива овладяват Египет, на практика най-богатата провинция на Източната Римска империя. Следват Сирия и останалите земи в Близкия Изток. Армията, командвана от Никита, племенник на екзарха Ираклий Стари, и флотът начело със сина му Ираклий Млади, бъдещият император, се отправят към Константинопол. В столицата избухват безредици, а Фока проявява необяснимо малодушие и не е в състояние да организира съпротива. В края на краища, императорът е предаден от собствената си гвардия, командвана зет му Приск... Разправата със сваления василевс не е по-малко жестока - Фока е обезглавен лично от Ираклий, а заедно с него са избити и неговите приближени.

Когато става дума за Фока, ще споменем и една любопитна, но все пак немаловажна подробност - той е първият източно-римски (византийски) император, който е изобразяван с брада, каквато очевидно е носел постоянно. От времето на Константин Велики до Маврикий почти всички императори са без брада - изключение прави „отстъпника“ от християнството Юлиян Апостат (361-363). Дали точно външния вид на Фока променя мъжката „мода“ в империята си остава под въпрос, но фактът си е факт...