Правото излезе от джендър - конвенцията

Тълкувателната декларация е лъжа

Премиерът Борисов послуша управляващите патриоти и депутатите му отложиха ратификацията на Истанбулската конвенция, чиито спорни текстове предизвикаха улични протестни демонстрации, църковни закани за „анатема“ и всенародна смяна на приказките за маса: вместо да се пита докога с тия дупки по пътищата, с тия рушвети за катаджии, скъпи лекарства, ниски пенсии и заплати, народът взе да философства - джендърите гейове ли са, ще има ли нужници за третия пол в училищата и ще дават ли на хомосексуалните двойки детски надбавки. Помощникът на премиера – Цветан Цветанов обясни, че конвенцията ще се приеме до края на европредседателството – най-късно през юни значи, а „в тези седмици ще проведем дебат с академичната общност, експерти и НПО, за да разясним всичко“ – сиреч, че става дума за защита на жените от домашното насилие и за нищо друго.

Хубаво. Добре замислено - особено това с академичната общност, тъй като от разясненията на телевизионни експерти и НПO-та, наспорил ги Бог, един перничанин така се ядосал, че халосал жена си с дистанционното.

Дано само г-н Цветанов да има по-голям успех от нас журналистите, които тъй и не сполучихме да склоним спецовете по конституционно и международно публично право, светилата на българските правни науки, като например професор Евгени Танчев, проф. Снежана Начева, проф. Атанас Семов, проф. Благой Видин, проф. Пенчо Пенев, проф. Огнян Герджиков и други да се ангажират официално с коментар за тази работа. Изключението е едно-единствено – проф. Пламен Киров. Само той – чест му прави – откликна на голямото обществено любопитство към международния договор, в който под защита е поставен слабия пол, но не само женския, а и друг един – „социален“.

И така, академичната юридическа общност, досега поне, предпочита да пази мълчание. Неофициалните разговори с нейни представители обаче ги издават като единомишленици – както откъм експертната страна на проблема с Истанбулската конвенция, така и откъм избора им да не вземат участие в все по-изострящия се дебат за него.

Проблемът е неприлично политизиран, казват те, ако не и съзнателно отклонен от експертизата. Сериозните юристи виждат това и повечето от тях избират да мълчат – знаят, че всеки, който се изкаже, ще бъде употребен - въвлечен в политическата игра, чиито страсти целят всичко друго, но не и да се утвърди една добра спогодба по набор от общоприети правила, норми, критерии и обичаи. То е ясно – с нееднозначната Истанбулска конвенция някой цели да заслужи потупване по рамото от някоя партийна централа или посланик, друг – да спечели електорат, като се заиграва с благородните му чувства и традиционното му негодувание, а трети гледа към парите, защото ратификацията ще позволи отпускане на обществени средства към определени организации.

Общественото мнение тук напира да се изяви, то се вълнува от традиционните и нетрадиционните любовни съжителства – за него те са разбираеми, за разлика от европредседателството примерно, към което то остана равнодушно и безучастно.

По закона за международните договори подписването на конвенциите е работа на изпълнителната власт, а ратифицирането - на законодателната, поясняват правниците. Относно конвенцията, наречена Истанбулска, тая работа е свършена, с извинение, като кучето на нивата. Когато правителството я е подписало през април 2016 година, то е било длъжно да изготви сериозна оценка на въздействието й, каквато се изисква по Закона за нормативните актове - да напише какви законодателни промени ще се наложат, ако влезе в сила някога. Това не е сторено – и този пропуск, уви, е обичаен за нашето законодателство.

За да влезе в сила, Истанбулската конвенция трябва да се ратифицира. Както повечето международни договори, тя е съставена на английски и френски език. Нашето външно министерство е длъжно да я преведе с оглед предстоящото й обсъждане и публикуване. На преводача му е лесно, когато текстът на подобните договори съответства на българското право. Но когато не съответства, както е в случая, той прави преразказ. И ето - някой е превел термина "gender" ("джендър") като „пол“ (няколко пъти) и като „социален пол“ веднъж. Това според правистите е лош превод – може да е от невежество, но може и да е от друго нещо. Както е известно, министерствата, които правят преводи на официални документи, дават обществени поръчки на частни фирми, а те наемат преводачи. Бог знае под чие влияние е бил преводачът – на някое НПО, на партия, на чужда държава...

В българското право и в българския език значението на думата „пол“ е ясно. По нашите закони, като се роди дете, то се записва: „пол – мъжки/женски“. Нашето право до конституционно ниво не познава друг вид пол, в него сексуалната ориентация не е отбелязана. В него „пол“ е нещо различно от „джендър“ – и точно в този смисъл преводът е неточен и некоректен. И вместо някой да каже – стоп, лош превод, друг ще направим! – следва политическа пропаганда, партиен натиск, с една дума – скандал.

„Ако целта на конвенцията е само да бъде предотвратено насилието от мъжете над жените, понятието „sex” – биологичен пол върши работа. Що ще тоя „gender” в нея тогава? – пита професор Киров и не само той. Това е един от многото въпроси без отговор.

„Ще направим една тълкувателна декларация към Истанбулската конвенция, за да успокои онези, които имат притеснение“, заявява министърът на правосъдието Цецка Цачева на обществена дискусия в аулата на СУ, която, кой знае защо, двама от присъствалите учени – професор и академик определят с една и съща дума: „Ужас!“.

Професор Пламен Киров е категоричен: „Тази декларация няма никакво правно значение! Говоренето за нея е лъжа! С нея България известява другите държави, че ние тълкуваме термина „джендър“ така и така. Но това тълкувание обвързва само нашата страна. То не променя нашите задължения, нито текста на конвенцията. Дори и да го занесем в Съвета на Европа, то не обвързва ратифициралите конвенцията държави да я спазват съгласно с него. А и член 78 от конвенцията не допуска „резерви“ по отношение на чл. 3 и чл. 4 , които касаят именно „социалния пол“ (тъй наречения „трети“- б.а.). Ето, Полша даде пример - ратифицира Истанбулската конвенция с резерви, но те определено не й се признават от съвета.“

Тълкувателната декларация, рекламирана и от шефа на парламентарната правна комисия, може да послужи практически само на Хекимян – да я прочете по БиТиВи, смятат и други юристи от ранга на професор Киров. Тя отсъства от Виенската конвенция за международните договори, тя е инструмент на обичайното право. При това безсилен инструмент. Как например г-жа Цачева ще обясни какво е „джендър“? Ще обясни, че под „пол“ ние разбираме „джендър“? Но как, като нищо подобно не пише в документа?

Истанбулската конвенция е подписана преди 2 години с изричната уговорка, че ратифицирането предстои. Значи – тъй или инак - то е наложително?

Не, уверяват топ юристите. Спокойно можем да го бавим с години. Франция не само подписа, но и създаде “Конституцията за Европа”, но не я ратифицира и тя никога не влезе в сила – нищо, че България – ами как? - беше между първите, която състави за нея ратификационна грамота. Защо да бързаме, дами и господа? Дори и да сме обещали нещо на някого в Холандия в замяна на подкрепа за Шенген ( че нали пристига през февруари холандският премиер), ние имаме убедителен аргумент, че трябва да се отметнем временно. В църквата се канят да анатемосат политиците, които ще гласуват „това нещо, което застрашава християнската цивилизация и вещае морален разпад“. И имамите в джамиите в тоя дух се обаждат.

Дали светите отци преувеличават?

Да, смятат правните ни светила. Религиозната доктрина приема съжителството между мъже за грях. Традиционният български морал диктува, че това не е норма, а изключение, което носи по-скоро страдание, отколкото радост. По-младите българи са по-толерантни, те зачитат различията – социални, културни, религиозни, сексуални. Но има и друго - у нас шофьорите се обиждат взаимно с „педал!“, ако някой натисне рязко спирачка или се пререди на светофар.

Понятието "джендър", преведено като „пол“ няма как да остане незабелязано в конвенцията. Поназнайваме за джендър – учението и джендър - обучението, при което малките още в детската градина трябва да се учат „да преодоляват половите стереотипи“ и че „половата идентичност не анатомия, а личен избор“, и че може даже да се прескача от един пол в друг. И да, смущаваме се, когато ни обясняват, че „социалният пол“ показва само утвърдените в нашия свят роли на мъжа и жената. Нека различните хора да ни прощават, казват повечето българи. Това е.

А топ юристите смущават ли се? Да, въпреки, че това понятие съществува в правото на други държави. Историята на българското право показва, че то е реплика на западноевропейското – ние възприемаме правни модели главно от Германия, Швейцария и Италия. Автентични български правни решения почти няма. Рано или късно ще възприемем и това, за което става дума в конвенцията, смятат правници. Когато България се готвеше за членство в ЕС, тя пое около 2000 акта на европейското право. Въпросът е готови ли сме да приемем тази чуждица – "социалния пол", точно сега? Очевидно не. Искате доказателства? Вижте ги в социалните мрежи.

Знаем, че в света още от края на 20-и век се оформя нарастваща тенденция за узаконяване на гражданския брак и за еднополови двойки. Това признаване им дава права, недостъпни за безбрачните: на болнични, на решение за медицински интервенции спрямо партньора, на обезщетения след смъртта му, на законно пребиваване в страната му, на здравна застраховка и за него, на прехвърляне на имущество между двамата без данък, на осиновяване и тъй нататък.

Да, някои от тия права могат да бъдат подсигурени и чрез други правни средства, но това предполага трудности за нехетеросексуалните влюбени, които не могат един без друг. И така, еднополови бракове се сключват вече законно в Германия, Белгия, Нидерландия, Испания, Франция, Канада, Южна Африка, Норвегия, Швеция, Португалия, Исландия, Аржентина, Дания, Бразилия, Нова Зеландия, Уругвай, Великобритания, САЩ, Люксембург, Колумбия, Фанландия, Малта, Австралия.

В нашата конституция понятието за брак е описано като доброволен съюз между мъж и жена. И нашите юристи не изключват с ратификацията на Истанбулската конвенция да ни бъде оказано въздействие, меко казано, за промяна.

За да влезе в сила въпросната конвенция, се изискват само 10 ратификации – нисък праг, който според нашите прависти издава нечие желание за бързина. Тя вече ги е събрала ( и отгоре даже) и е одобрена от Европарламента, така че вече е съюзен акт, разсъждава професор по право. Дали ще я ратифицираме и ние, особено значение няма. Защото правото на ЕС има последици у нас. Ако французин се ожени за германец и двамата дойдат да живеят в България, ние сме длъжни да ги признаем за семейни, защото те са сключили еднополов брак в държава, която го признава, а има свободно движение на хора, нали така? Излиза, че голямото говорене за конвенцията напразно мобилизира някакви конвулсии на общественото мнение и то не твърде красиви?

Сега, ако двама български мъже се оженят във Франция, там ще имат валиден брак, а тук по-скоро не - коментира друг професор, специалист по международно публично право. – Те трябва да идат в Германия, за да им се признае валиден брак с всички произтичащи от това права. Но ратифицираме ли конвенцията, няма да е така. Най-малкото, което ще се случи, е че съдилищата вече няма да могат да отказват еднополовите бракове.

Накратко: законодателството срещу домашното насилие на жените можем да си го напишем и без тази конвенция, единодушни са авторитетите ни в правото.

А с конвенцията какво правим? Ние тук не можем да отучим учениците да бият учителите и пациентите лекарите, пък камо ли да накараме перничанина, съобразявайки се с конвенцията, да не удря жена си и да я пита има ли щение и тя, преди да си разкопчеe гащите.

 

Казус: Три пола в акта за раждане?

Неясният договор е лош договор, казват по адрес на Истанбулската конвенция. Уважаваните ни прависти са на друго мнение. Конвенцията не е лоша. Целите й са благородни – тя е срещу домашното насилие и за толерантност към различните. Да, приложена към нашето право, конвенцията е двусмислена най-малко, но ако питате някой холандски юрист, той ще ви каже, че в нея няма нищо неясно. Това е, защото в Холандия всяка майка може да поиска в съда да не се посочва пола на детето й в акта за раждане. Там съдебното решение ще звучи така: „Да, разбира се, че е право на детето ви само да си определи пола, като порасне.“ В нашето право това е абсурдно. В тукашните съдилища ще кажат на майката: „ Рожбата ви или е мъж, или е жена, дайте книгата от родилното, да видим какво е написал лекарят там!“ И ще я пратят на психопреглед даже.

И у нас ли ще стане, като в Холандия? Ние не сме задължени съгласно Истанбулската конвенция да си променяме законите на всяка цена. Ако тя е ратифицирана, но не е обнародвана, тогава България може да си изпълнява задълженията по нея по начин, който си избере сама. Парламентът може да реши така. Но за това е нужен политически характер, а не боязън, че холандският премиер ще си помисли например нещо лошо за нас. Друго е, ако конвенцията се обнародва, след като се ратифицира - тогава текстът й започва да се прилага с предимство по отношение на всеки наш закон и подзаконов акт, който й противоречи ( само не по отношение на Конституцията). В такъв случай може и да се наложи, като нищо, в актовете за раждане на българските дечица да вписваме не два пола, а три.

Коментари

Задължително поле