Предатели се обезсмъртиха в Априлското въстание

На паметника в Оборище е изсечено името на предателя Ненко Терзийски.

Операция „Стригана глава“ лови бунтовници през 1876 година

Стига се дотам, че понякога българите искат засада, а османлиите се дърпат

Издайници вградиха черните си души в мрачния пантеон на безсмъртието. През 1876 година Априлското въстание отвори тайниците на българската душевност. Оттам изпълзя предателството, което хвърли дебела сянка върху героичната епопея. Грозната статистика сочи, че предателите са едва ли не колкото въстаниците.

Още първата пушка пука заради нашенски Юда. Казват, че от шумата на Оборище излязла черна змия, която искала да клъвне Ненко Терзийски. Той е делегат от пазарджишкото село Балдево. На съзаклятническия форум Ненко бил неспокоен.

„Ами ако някой измежду нас отиде и предаде на турците, че българите се готвят да въстанат, то какво има да стане?“, все се питал и правилно отговарял: „Голяма награда ще да даде правителството на тоя човек, но и той не може живя между българите.“

За да не го изпревари някой, Ненко хуква от Оборище към Пазарджик и изпява всичко пред Али бей. Телеграфът почва да щрака в Пловдив, Одрин и Стамбул. Един отред чалми иде в Копривщица да арестува водачите на въстанието. Така първата пушка подранява на 20 април вместо на уговорения 1 май.

След погрома неколцина бунтовници влизат в кошарата на някакъв турчин. „Ага, виждаш работата в що се състои, ние сме комити като две и две четири; но от вас не искаме друго нищо освен хляб“, рекли изгладнелите. Османлията пъргаво вари кафе и се разпорежда за ядене. На тръгване нашите искат да му платят, но той отказва - бил изпълнил закона на гостоприемството. За капак сочи на бегълците откъде да минат, та да заобиколят башибозука.

„Българите не постъпяха така. Освен предателството, ако някой измежду тях се намереше по-добър, той питаше най-напред колко пари ще му заплатим за труда“, твърдят оцелелите Никола Обретенов и Сава Пенев. „При разказа на двамата приятели аз ще да прибавя това, че не познавам ни едного бунтовника, който да не е бил издаден от българи“, свидетелства пък Захари Стоянов.

Стига се дотам, че понякога нашите искат засада, а османлиите се дърпат. През май 1876 г. например овчарят Трифон Семов полага титанични усилия да предаде трима въстаници. Клетниците първо се крият в кошара на негови роднини, после се мушкат в пещерата Топлата дупка. Трифон им обещава да ги прекара през Искъра до софийското село Оплетня. Целта му е да ги предаде.

Трифон търси ортаци, но селските първенци отказват да участват в черното дело. Тогава Семов отива при бюлюкбашията. „Кажи им да бягат“, маха с ръка турчинът. Той е пренаситен от жестокости, а и не иска да рискува живота на хората си. Чобанинът обаче заплашва, че ще се оплаче във Враца. Поставен натясно, правоверният скланя да устрои засада.

Докато вървят към лобното място, единият беглец усеща измамата: „Трифоне, мирише ми на турски тютюн.“ В този миг гръмват шишанетата. Провидението спасява юнаците, прострелян пада само издайникът.

Овчари като Трифон Семов участват в мащабната предателска операция „Стригана глава“. Хитроумни селяни ловят пръснати из планината въстаници с хлопки и звънци на кръста. Дрънчат по чукарите, а обезумелите от глад априлци мислят, че е добитък. По звука намират пастирите.

В кошарите и мандрите обаче нарочно няма храна. Това кара гладните да пращат чобаните до близките села. Онези се връщат с потери. За да не стават грешки като с Трифон, властта нарежда издайниците да са с остригани глави. Късите прически ги отличават от рошавите и брадясали комити. По тази схема действат например Пенчо Батоша и Митю Чурито.

Друг случай...

Отрядът на Димитър Икономов среща голобрадо овчарче и му дава пари да ги води. Подир малко момъкът спира: „Ако ми дадете още пари, ще ви водя, ако ли не, ще ви оставя.“ Броят му, но крънкането продължава по целия път. Най-сетне групата е обградена в една воденица. „Заедно с турците и черкезите, бяха дошли и българи, които ни придумваха да се предадем и да не се бием“, разказва Икономов.

На Вълю Стоилов се пада честта да води през Тетевенския балкан самият Георги Бенковски. Свинарят с прозвище Мечката храбро крачи и пее хайдушката „Янкина буля думаше...“ Хората на Бенковски се чудят защо е толкоз весел, не знаят, че това е уговорен сигнал с хайката. Упътвани от гласовития, турците сколасват да постоят ново мостче и да го хванат на мушка.

На 12 май дружината приближава засадата. Понеже са пръснати и оловото може да пропусне някой, Вълю ги спира преди да минат реката. „Хайде сега по-скоричко, дръжте се един от други да не паднете през мостенцето, па се не бойте вече“, упътва ги той. Сетне се хвърля по корем в храстите.

Очевидецът Захари Стоянов хроникира: „Докато се готвех да попитам защо старецът се влече по земята, устата ми се заслюнчиха, езикът ми засъхна на гърлото. Около двадесет и повече пушки от двете страни на реката от четири страни изгърмяха отгоре ни и куршумите бръмнаха около ни като пчели...“

Жертва на най-срамното предателство от 1876 г. става ботевият четник Димитър Ночев. Той е окован от собствения си баща.

След разгрома на четата Димитър успява да се добере до родния Пирдоп. Тук се обажда на вуйчо си. Онзи му отказва хляб и убежище, но все пак не го издава. През комшийските дворища момъкът се прехвърля у дома си. Скрива се в отлокуната (плевнята), където брат му Гошан тайно го храни. Бащата обаче забелязва, че хлябът подозрително се топи. Той притиска Гошан и онзи му открива конспирацията.

Пирдопският краевед Методи Стоянов пише: „Хитрият старец се преструва, че дохождането на сина му е приятно и казва Димитру да слезе от отлокуната и се скрие в зимника, където щяло да му е по-хубаво. Щом видял бунтовника в зимника, бащата заключва вратата и отива да го предаде в конака.“ Димитър Ночев е осъден на смърт, по-късно е амнистиран.

Съдбата на издайниците е различна. Митю Чурито е убит от съселяни есента на 1876 г. След Освобождението дядо Вълю се разкайва. „Простете ме, сбърках!“, повтаря той пред Захари Стоянов. За да успокои съвестта си, Мечката обещава всяка събота да пали свещ на лобното място на Георги Бенковски.

Пенчо Батоша потъва в забвение, а Ненко Терзийски е обезсмъртен на паметника в Оборище. На прочутия монумент името му е редом с всички участници в революционното събрание. Така пирамидата събира в едно героика и предателство.

По-късно грешката се разбира и възмутени туристи почват да трият буквите. Името на предателя обаче е изсечено дълбоко в гранита и още личи.

Коментари

Задължително поле