Прокълнат народ сме - все се хващаме за губещите войната

Атанас Димитров Буров (12 февруари 1875 - 15 май 1954)

Грешката на българския политик е, че не мисли за векове напред

Атанас Буров е една от най-любопитните личности в политическия и обществен живот на Третото българско царство. Роден на 30 януари 1875 година в Горна Оряховица, Буров оставя трайна следа в нашата история като виден индустриалец, политик и държавник. След 9 септември 1944 г. е в опозиция, но комунистическата власт го осъжда на 20 години лишаване от свобода. Умира през 1954 г. в Пазарджишкия затвор, гробът му е неизвестен и до днес. Преди смъртта му журналистът Михаил Топалов (псевдоним на Михо Памукчиев) взима пространно интервю от него. То е публикувано за първи път във в. „168 часа“ през 1990 г. Поради непреходното историческо значение на казаното от Атанас Буров вестник „Труд“ публикува отново интервюто в поредица с продължение във всеки следващ брой.

- Виждате ли надежда в бъдещето, г-н Буров?
- България никога няма да прокопса!

- Защо?
- Защото сме прокълнати като народ, да се хващаме винаги за този, който ще загуби войната, политиката или главата си.

Ние като по някакво божествено проклятие отидохме в 1915 година на страната на губещите сили - Турция, Германия и Австро-Унгария. Бог ни бе взел ума, Бог ни бе наказал тогава да ослепеем и да не видим, че четири държави - три негодни вече империи и една все още годна за война България, няма да спасят себе си, камо ли победите си. В 1915 година германците бяха спрени при Сома, французите се сплотиха и съединиха с английските войски, всичко бе ясно - войната е изтървана. Но ние тъкмо тогава влязохме във войната. И загубихме. В 1941 година пък се хванахме за Германия, която уж побеждаваше. Която уж жънеше успех след успех и победи Франция...

Но пак загубихме. Кукувица ни изпи ума на 1 март 1941 година, че Германия е само една 60-70 милионна държава, че Америка е 220 милиона, че Русия е 200 милиона, че светът е два-три милиарда, а от лагера на Хитлер има само някакви си сто и двайсет милиона - Италия бе извън строя още в 1940 година. Италианецът се бие само в романите за Гарибалди. Италия в 1911 година обяви война на Турция, когато видя, че срещу Турция се изкова Балканският пакт, блока на българи, сърби и гърци - плюс сто хиляди черногорци.

И ние, българите, поехме издръжката на цялата черногорска армия, на народа, като му дадохме хиляда вагона жито и царевица да се прехранва и по 1 златен лев на войник - издръжка на ден.

Аз срещнах тогава министър-председателя Иван Гешов и му казах:
- Братко, ще ядем дебелия. Сърбите, които са роднини и съседи на Черна гора, я не щат, а ние я поемаме. Защо?

Той мълча, мълча, и каза:
- Защото са бедни. А са армия. Имаме нужда от тях.

- А защо не поделихте разходите между сърби и гърци. Нали сме уж съюзници?
- Не искат. Те си правят сметката отдалеко. Иначе ще се разтури съюзът.
- А знаеш ли ти - казах му аз, - че Италия се готви да щурмува Триполитания (днес Либия - б. а.), чe иска да вземе колонии в Африка за наша сметка?
- Ние - каза той - си правим нашата сметка да излезе добре. А как я прави Италия, не знам.

Ето възела, ето нещастието на българския политик, господин Памукчиев. Той прави сметката си за момента, за минутата, а не за векове.

И Сърбия, и Гърция в 1911-1912 година си направиха сметката за векове. Тези две държави тайно са се разбрали да дават вид, че ще делят загубите накрая, че ще дадат преднина на България, че ще изплатят борча u, пожертвуван за Черна гора, докато я впримчат веднъж в общия съюз. Във всички учебници се пише - и то с профанска наивност и подлост - че българите, Гешов, били подготвили Балканския съюз. Глупости. Той бе подготвен от Германия и от Русия. Тези две държави имаха интерес от войната, а вместо тях спечели Италия. Тя разбра, че Турция е слаба, че няма да може да изтегли войските си от Балканския полуостров и нахлу в Триполитания.

Разделила армиите си на много места, Турция загуби войната с Италия и отстъпи.

Италия спечели благодарение на помощта на Германия, която си въобразяваше, че ще я задържи в Тройния съюз - Германия, Италия, Австро-Унгария. Но не стана така. Италия се откъсна от Германия, на нейно място влезе Турция. И така Тройният съюз пак стана троен, а България бе като юрнек, като гребена на петел отгоре, за украса. Ние мобилизирахме 870-хилядна армия и още толкова писари, чиновници, бирници, изземателни команди. Българката в село трябваше да храни една 1 милион и 700 хилядна армия. Едни милион и седемстотин хиляди гърла зееха през войната и чакаха хляб от ръцете на нашите майки, жени и деца. Страшна трагедия, ужасен живот, господин Памукчиев. Това ми показа, че българското село е един брашнен чувал, че колкото повече го тупаш, повече пуща. Нашата земя няма цена. Нашата земя е райска земя. Тя издържа на тригодишна тежка война и на още три години страшен мир.

И тука, няма защо да го крием, има заслуга онова славовишко добиче - Стамболийски. Той създаде условия на селяните и на гражданите да орат, да сеят и да продават на пазара. Така се съживи земята, съживиха се хората и им стана леко. Почна да им се ходи по света на печалба и задуха по Америка, по Австралия. Печели, печели българинът там и се връща да купува ниви.

Ето, този световен феномен го няма никъде другаде по света. Нито сърбинът, нито гъркът, нито румънецът, никой не прави като българина селянин. Да не донесе на жена си нищо, да не купи на децата си нищо, да пести пари за една келява буренясала нивка. Кой ще продава свястна нива? Няма кой. Пък и да има - чорбаджията в село за какво е? Той ще я купи и ще я залепи на чифлика си, на имота си. А нашенецът, дето е робувал пет години в Америка и е копал въглища под земята, купува келемета и прави ниви, прави гемимлик от тази земя и я прави градина.

(Следва утре)

Коментари

Задължително поле