- Проф. Биолчев, вие сте носител на наградата за алтернативен професор, присъдена ви от тетър „Алма Матер“. Какво алтернативно виждат студентите във вас?

- Аз отдавна съм се простил с преподаването като обстрелване с информация и като демонстрация на моето превъзходство в областта на знанието над тия, които ме слушат. Винаги съм им говорил в една откровена равнопоставеност и винаги съм научавал и аз нещо от тях. И те го чувстват безалтернативно.

- За какво им говорите?

- За каквото и да им говоря, не се подчинявам на правила, не ме интересува никаква методика. Аз зная, че истинското познание преминава в човешкото съзнание през емоцията и съпреживяването. Говоря им така, все едно и те знаят, но аз само им го напомням. За мен това е удовлетворение. Нищо не ми е донасяло повече чувство за смисъл в моя живот от отношението на студентите към мен. Това ми е личното ми богатство и когато ме водеха като полски възпитаник в идеологически отрицателния тогавашен смисъл на тази дума. При среща след години студенти цитираха мои думи. Аз не ги помня, но те ги помнят. Това е моето удовлетворение. Никога не съм се съобразявал с оценки отвън или от каквато и да било форма на заплаха. Самоуважението ми е по-ценно от всякакъв успех. Дребният компромис ми е отвратителен, а големи не правя.

- Дали ще ви разберат онези учители, които не могат да намерят път към учениците си? Защо днес, когато всяка партия казва, че образованието е приоритет, подобни въпроси не се обсъждат?

- В образованието съм от 1968 г. и чак наскоро разбрах, че съм бил през цялото време приоритет. Любопитен съм да видя какво означава това. Икономическите устои на една прохождаща за трети път национална държава са трудни. Но вече виждаме с просто око, че изпростяването на хората води и до тежки икономически загуби.

Има два вида познание. Единият е количествен. Човек може да произнася наизуст романи, но това не е познание за литературата. Познание има тогава, когато то произхожда и се самоизлъчва от одухотвореност и хуманна нагласа към света. Озлобеното познание не води до нищо. Създател на Нобелова награда е откривателят на взривното вещество. В света в момента като че ли носители на най-високите награди са тези, които употребяват взрива.

- Казвали сте, че омразата и завистта унищожават своя носител, но покрай него няма ли и много други потърпевши?

- Има една притча, която е разказвала баба ми - най-много страдат тези, които мразят, защото живеят по-дълго от проклетия, тъй като с омразата си морят околните и накрая остават сами с омразата си. Чул съм тази притча, макар че наказанието обикновено закъснява. Но за какво ти е животът, ако не обичаш някого? За какво да изразходваш най-ценната енергия - на душата, в това, което не ти носи топлина от близостта, радост дори от разменена дума. Мразещият човек живее като телевизор с изключен звук. Той живее в тотална самозатворена тишина. Омразата го превръща във физиологическо същество.

- Къде да търсим днес духовността, без която също се превръщаме във физиологически същества?

- Духовността, колкото и да е изпосталяла и да е загубила даже вяра в себе си, се намира тук в Алма матер, в големите висши училища, в средищата на науката. Ако нещо ме е боляло винаги, то е, че политическата система по-трудно приема говора на организирания научен ум в България, докато самите научни среди, вече възприемат политическия говор.

- Преди година казахте, че „народът ни е развил непоносимост към лъжата“. В сегашната предизборна ситуация обаче ни заливат с какви ли не лъжи и обещания за високи заплати, пенсии и пр. Ще им повярва ли народът?

- Не ни заливат с лъжи. Една голяма част от хората изгубиха представа за словото като ценност. Границата между лъжа и истина е ликвидирана в самото съзнание на говорещите. Има водеща нишка на мисълта и никакво самонаблюдение какво казваш и как то се възприема.

- Но нали след изборите ще трябва да обяснят къде са обещаните пари?

- Наблюдавах в „Господари на ефира“ една фондация, която събира пари за болно дете. Накрая парите си разпределят „работещите във фондацията“, до детето не стига нито една стотинка. Това е липса на всякаква представа за нравствени устои. Всичко се превръща в истерия на придобиването, независимо как. По начина, по който разпитваните лъжеха непохватно и дърводелски, си личеше, че нямат грам срам, само смирена пред камерата наглост. Така в по-меки варианти, съпроводено с евфемизми, пътува на висока скорост цялото общество.

- Този агресивен език, който виждаме на предизборните дебати, няма ли край? Защо политиците си мислят, че колкото са по-свирепи, толкова са по-убедителни?

- Ако крещят всички - губят всички. Умният човек говори тихо, а човекът, който не знае какво да каже, крещи. Всеобщият крясък не може да доведе до нищо освен до загуба на слух у тия, към които е насочен. И на мен ми се вижда нелогично. Изнервената обстановка предполага повишен тон, но когато нещо се е оформило с крясък, като дойде времето да се съгражда, остава само крясък. А той се утвърждава като енергична форма на социално общуване. Има и интелигентни и добронамерени хора, но общата инерция за налагане на мнение благодарение на децибели (и в метафоричен, и в реален смисъл) съществува.

Когато се оплакваш, че си неразбран, говори така, че да те разберат. Не размахвай от християнските постулати само „Искай и ще ти се даде“.

- Агресията не се ли предава по-надолу, не стига ли дори до децата в училищата, където сме свидетели на трагични последици?

- По-скоро виждам енергията да се предава от долу на горе, защото някои неща заприличаха на детски игри. Това безсмислено раздаване на удари. Не съм съдник на политическата структура на България, но ако наблюдавате състава на партиите, виждате как търсенето на нови лица накара куп стари лица да си намерят ново лице в други партии. Такива неочаквани завои виждам, каквито аз като слаломист и състезател не съм правил в спорта. И това е ярка демонстрация на липсата на притеснение за това как изглеждаш. Загубена чувствителност към собствения образ.

- Продължавате ли да смятате, че дължите личния си успех на две основни неща в живота - кауза и свобода?

- Какво значи успех? Просто се занимавам с това, което обичам. А това не става без вътрешна свобода. Впрочем свободата има доста образи. Тя осенява и ниските хоризонти на много хора, които тръгват да правят кариера независимо как и независимо за сметка на кого. Естествената лична амбиция се превръща в самоцел и впоследствие се извисява като висша добродетел. Не бих казал, че е неморално личността да търси най-доброто за себе си, но истинското демократично общество функционира само в случаите, когато някой прави най-доброто за себе си, като прави добро за всички.

- А каузата ни като общност, като народ? След като влязохме в ЕС ,като че ли се спихна енергията ни като нация и няма към какво да се стремим?

- Ние живеем в свръхпроизводство на каузи. Отвсякъде те заливат високопарно изразени каузи, които, ако ги завъртиш с миксера „Чопър“, ще излезе само едно - ние сме и никой друг. Кауза? Каузата е поставена в кръстопътни състояния в нашата история и е била една и съща - отстояване на национално достойнство. Каузата на Левски пари душите ни. Каква друга кауза? Освен доброто на човека, човещина, християнски добродетели в действие, по-малко егоцентризъм. Все почти невъзможни неща в едно развиващо се общество. Технологията дехуманизира човека, защото „цифровизира“ и емоционалната му природа. В крайна сметка всички вече сме във виртуален свят. Ние излязохме от жълтата подводница и участваме в една световна компютърна игра.

- Това не означава ли, че някой ни управлява и нищо не зависи от нас?

- Не съм убеден, че става въпрос за управление. В крайна сметка не съществуват хакери на бъдещето. Иначе биха го измислили тия момчета по какъв начин да уравновесят някои неща, за да намерят в това свой смисъл и своя жизнена сметка. Виждам, че накъдето и да се обърна, нещата започват да приличат на едно и също. Ние имахме пъстри погледи на запад и изток, пъстри погледи на юг, на север, сега накъдето и да погледнеш, виждаш в сиво. Може би се учим трудно да виждаме, но навсякъде се рои свръхпопулация на хора, които се интересуват от краткосрочния ефект от някаква тактическа цел. Светът гони тактически цели, стратегическите цели са пренасочени към ООН, където се размиват в думи до невидимост.

- Западната демокрация и неолиберализмът не претърпяват ли крах? Светът не е ли страшно объркан?

- Затова може би е добре, че нямаме ясна национална кауза, защото е много да самотно да имаш ясна национална кауза при липсата на световна.