Мнозина от години предвиждат мрачни сценарии за България, ако не се намери изход от политическата криза в страната. За това разбира се всички винят основните партии и нежеланието за диалог. Протестите продължават близо три месеца, но отникъде не се вижда светлина. Какви са възможностите на демокрацията за решение на проблема - по този въпрос разговаряме с проф. Трендафил Митев.

- Професор Митев, ако погледнем с нормално, а не с пристрастно око на случващото се в държавата ни, се вижда някаква странна закономерност в историята ни - в развитието на Третата българска държава след всеки преход новите обществени реалности се налагат силово от овластените. Според вас има ли истина в подобна теза?
- Тезата е вярна и бих я допълнил така: впоследствие се осъзнава истината, че това не е пътя за нормалното развитие на народа и държавата. Тогава започва търсене на някаква нормализация в обстановката. Примерите са добре известни: Две години след Освобождението, княз Батенберг прогони либералите от властта със сила и наложи безконституционен режим за управление. Поради това на 9 август 1886 г. русофилите го отстраниха с преврат, а Стамболов 10 години след това ги преследва. Едва в средата на 90-те години на ХIХ век управляващите осъзнаха, че без вътрешен мир България не може да се развива и u го дадоха. В резултат до Балканската война тя зае първото място по развитие между държавите на Балканите.

- А след 9 септември 1944-а ситуацията не е ли аналогична?
- Да, но само че е с обратен знак: левите сили репресират дясната опозиция. Следват избивания без съд - 2700 са смъртните присъди от Народния съд, изолационни лагери... Към средата на 50-те години обаче, екипът на Живков сложи край и на тази практика. В резултат през следващите 30 години България постигна безпрецедентен напредък, сравним с най-доброто в света. След 10 ноември, слава на Бога, убийства на хора по политически причини в България няма. Но беше убита българската икономика, образованието, културата и... етническият потенциал на българската нация, като демографска реалност. Оставени без условия за нормален живот, над два милиона млади българи, в детеродна възраст, емигрираха за пръв път по целия свят. Днес България е с около 6,8 милиона население, при над 2 милиона пенсионери, 1,5 милиона деца, 1 милион слабограмотни роми и около 800 000 братя мюсюлмани. И само около 3 милиона от хората в активна възраст са реален производителен капитал на нашата държава. Карта на крайно безперспективна картина, с оглед на възможностите за развитие в бъдеще.

- Три десетилетия обаче партиите в България се въртят като в омагъосан кръг - водят един безкраен словесен дебат, без той да е в състояние да предложи някаква надеждна алтернатива за нормализация и последващ възход.
- Точно поради това българите не виждат добро бъдеще за себе си под ръководството на съществуващите политически сили. А това го доказва на първо място социологията: по последни данни, ако днес има избори двете „най-големи“ политически партии ще имат по 13% подкрепа, третата е с 8%, а няма да гласуват 36% от избирателите. Тези последните са повече от всички, които ще подадат гласа си за трите най-големи партии в бъдещия парламент!? 

- И се стигна до почти тримесечни многохилядни протести в столицата и някои други големи градове, но резултатът е никакъв. Защо?
- Ето как политическата безперспективност се доказва и от тримесечното протестно движение. Както и да се анализира политическата платформа и на протеста, нейните недъзи също са очевадни: добре - пада правителството и се назначава служебен кабинет. Какво ще последва след това? Социолозите доказват, че след три месеца, по време на изборите, картината в Народното събрание ще се възстанови в същите си измерения: ГЕРБ, БСП, ДПС, вероятно без патриотите, но със Слави Трифонов. Кое е качествено новото? Кой с кого може да управлява? ГЕРБ с Трифонов? БСП с ДПС? Какво ново ще дадат тези коалиции на България, тъй като без коалиция, нито една от тези партии не може да управлява. А гербаджийското можене вече ни е добре познато. Около Корнелия Нинова пък се въртят група млади лица, които нямат впечатляващи лични реализации като доказани професионалисти в реалните области на живота - какви министри ще бъдат те? А и училите по света какво могат да направят, след като те не са организирани в политическа партия. Поради това нямат възможност да се имплантират сами в структурите на властта.

- Извинете ме, но въпросът „Кой ще дойде, няма алтернатива?“ е меко казано несъстоятелен. Ако говорим така, излиза, че хората трябва безропотно да чакат идването на Годо?
- Вижте, липсва ясна, привлекателна перспектива за милиони българи. Няма я реалистичната алтернатива, която да мобилизира нацията, като внесе в народното съзнание реалното усещане, че на хоризонта се задава действително нещо ново и перспективно, за да бъде то подкрепено. Тук е причината, поради която Бойко Борисов сам чувства това и не подава оставката. Той лавира и си стои начело на изпълнителната власт. В същото време, протестите като че ли започват да отслабват и не е ясно, дали ще могат да го отстранят от „Дондуков“ 1. Но дори и да го принудят да подаде оставка - липсата на политическа програма, която да дава ясна и привлекателна перспектива, се чувства сред реалистично мислещите българи.

- Добре, а вие самият къде и в какво виждате възможност за изход?
- Мислил съм за това, защото и мен ме боли като гледам хаоса в държавата ни. Според мен, една от възможностите, която в никакъв случай не е и най-лесна за практическо осъществяване, но е най-обещаваща като перспектива, е отговорните фактори в държавата да се ориентират към прилагането на Консенсусната демократична политическа практика или т. нар. консенсусна демокрация.

- Това политически проект ли е, обяснете какво имате предвид, защото думата „консенсус“ е любима дъвка на политиците ни от 30 години? 
- Под „консенсусна демокрация“ трябва да се разбира формулирането на максимално възможното единомислие между всички представители на българското общество, кои са основните приоритети за развитието на нашата нация - днес и в перспектива. Така че, тяхната реализация да съдейства за справедливото разрешаване проблемите на гражданите, без значение на тяхната идейно-ценностна ориентация. Всички граждани са българи и трябва да могат да живеят нормално.

- А как проектът за „консенсусната демокрация“ би могъл да се претвори в реална обществено политическа практика? С полза за целия народ, без да пострада същността на демократичната политическа система в държавата, такава каквато я познаваме от учебниците по политически науки? 
- По добре познати ни причини, в България липсват много от традиционните, солидни обществени структури, които гарантират стабилност на обществата и тяхната еволюция в развитите държави на Запад. Примерно, за разлика от Англия, националната династия и аристокрацията в нашата страна са ликвидирани преди 600 години. Тогава е изчезнал факторът, борещ се за съхраняването на традициите и тяхното вграждане в новите реалности на времето. В България липсва и четиривековна национална буржоазия, която със своите крупни лични постижения и опитност да играе успешно ролята на национален индустриален лидер в новото време. България обаче има 150-годишен национален научно-експертен корпус.

- Учените от БАН ли имате предвид?
- Да, това са икономистите, юристите, аграрниците, лекарите, историците, педагозите, психолозите и т. н., които работят в БАН и сериозните университети на страната Те са естественият фактор, който държи монопола върху научното познание в структурата на нашия народ. И по-конкретно върху знанието, кое е най-важно и работещо при условията на българската национална действителност във всички области на нашия живот.

- Но кой кога и как би трябвало да поеме практическия ангажимент, за да се тръгне уверено към формулиране на консенсус, който да обедини нацията около важните приоритети и така да u гарантира просперитет?
- В това направление са възможни няколко стартови подходи. Първият - като мажоритарно избран политически фактор, президентът на България има морално право да се обърне към професионалните организации, обединяващи отделните разклонения на българския научно-експертен корпус. Всяко негово подразделение да предложи, примерно по 10 приоритета в съответната област. Това, което е най-важно да се извърши там за нейното възходящо развитие. Направените предложения да се обединят и така да се изработи една обобщаваща „Програма за национално обединение и просперитет“. Тя да се представи на политическите партии за запознаване със становищата на националния експертен корпус. Партиите, от своя страна, не би трябвало да имат възражения и да я възприемат като ориентир за свое практическо ръководство, когато законодателстват в Народното събрание.

- Тук ще ви репликирам - за каква консенсусна демокрация да говорим и да се надяваме, като лидерските екипи на отделните партии са заразени от вождисткия синдром?
- Заразени са - да, и всички те мечтаят да се видят на власт! Затова навярно смятат, че единомислието и единодействието между политическите сили ги обезличава, защото размива образа им в съзнанието на избирателите. Нещо, което пък би ги лишило и от място в парламента. По тази причина е напълно възможно лидерските екипи на отделните партии да измислят един милион причини, за да отклонят отделните национално представени политически партии от едно съзнателно единодействие в подкрепа на програмата за национално обединение и просперитет.

- И какво правим тогава?
- Именно тогава е наложително на обществената сцена да излезе едно протестно движение от мащабите на сегашното - а защо не и още по впечатляващо от това, което наблюдавахме сега през лятото на 2020 година. То да окаже натиск, за да застави партийните лидери да се вслушат в гласа на знанието и разума. Така да възприемат основните положения в националната програма за единение и напредък, за да се сближат основополагащите опори, в политиката на отговорните политически сили. В резултат да се намалят драматичните различия между отделните партии по водещите направления на националния живот.

- Да ви кажа честно, съмнявам се в такъв романтичен сценарий - не че не е добър, напротив, но това у нас изглежда кауза пердута?
- Разбирам скептицизма ви, но знаете ли, има и друг възможен вариант за стартиране на реалния политически процес, свързан със създаването на консенсусната демокрация: национално отговорни представители на българската интелигенция да потърсят САМИ способ за обединението на експертното знание на водещите представители сред българската научна интелигенция. Тоест - инициативата може, а и трябва да тръгне не само „отгоре“ - от президента, но и от „долу“ - от самата политическа интелигенция. Тя обаче е необходимо да потърси също максимално широк консенсус и по този начин би могло да се разработи въпросната програма за национално обединение и просперитет.

- Добре, нека предположим, че се стигне до сформиране на служебен кабинет, как той ще се ангажира с това?
- Ако се стигне до формирането на служебното правителство под контрола на президента, то може най-лесно да се ангажира с успешното завършване на работата по разработването на националната програма. Три месеца, в които ще трае неговия мандат, не е малко време, за да може и националният експертен корпус, да свърши своята работа в основни линии около разработването на програмата. А след изборите, програмата за национален просперитет да се внесе в Народното събрание от парламентарно представена политическа сила. Там документът да се обсъди, евентуално да се допълни с онова, което и партиите смятат за важно и в резултат да се гласува един „Кодекс за национален просперитет“. Той да се превърне в задължителна основа на правителствената политика по време на управлението. Независимо от това кои партии в коалиция ще разполагат с изпълнителната власт.

- Да, но управляващите не искат служебно правителство, те говорят евентуално за експертен кабинет. И знаете ли - думата „експертен“ ми звучи малко като думата „консенсусен“, тоест като поредната дъвка на този нескончаем Преход...
- Теоретично е възможен и такъв вариант за практическата реализация на проекта „Консенсусна демокрация“ - да се пристъпи към формирането на експертно правителство на националното спасение. В него всички парламентарно представени партии да излъчат доброволно по 3-4 министри, които въодушевени от разбирането, че работят за спасението на един предстоящ удавник, ще реализират националната програма за просперитет. Тази формула за управление да е в сила, докато обстановката в България се промени видимо. Обществените отношения са нормализират и цивилизованият диалог между партиите и сред гражданите гарантира един нов, позитивен вътрешно държавен климат. И да, процесът, свързан с националното помирение за просперитет, ще бъде дълъг, ще отнеме и време, и много сили.

- Няма как да плеснат и да се прегърнат партиите... Ако това обаче не стане, какво предвиждате, колко мрачни ще са краските?
- Ако тази програма за постигане на възможно най-широко национално помирение и единение за просперитет не се претвори в реалност, ние вероятно не, но на нашите деца, през втората половина на този век, може да им се наложи да „затворят последната врата“ на държавата, наречена България. Нека ние, на чиито плещи лежи отговорността днес, да създадем обективните условния, за да не се случи подобно нещо никога за един народ, който е създал най-старата от сега съществуващите държави в Европа.

Нашият гост
Трендафил Митев е доктор на историческите науки и професор в катедра “Политология” на УНСС. Роден е на 15 март 1950 г. в София. Завършва история в СУ “Св. Климент Охридски”. Автор е на 14 научни монографии и няколко исторически книги. Има публикувани и десетки научно-публицистични статии в българския печат. От 1995 г. е член на Македонския научен институт, а в периода 2008 до 2014 г. е и негов председател.