Празнува се от 11 март 843 г. след Седмия (последен) вселенски събор 

Иконоборството е един вид модернизъм за своето време

Миналата събота говорихме за четирите подготвителни недели Четири съдбоносни състояния, които сме на път да изгубим Анализи 09:30 05.03.2022 – на митаря и фарисея (смирение), на блудния син (покаяние), Страшния съд (месни заговезни) и Всеопрощение (сирни заговезни). Но те всъщност са пет. Тогава говорихме за четири, защото в съботната вечерня преди първата от тях – на митаря и фарисея – за първи път се отваря Постният триод, книгата на богослужението на Великия пост. Преди тези четири е неделята на Закхея. Дребен на ръст човек, макар и богат на материални блага, Закхей се качил на смокиня, за да види Бога и Бог влязъл в дома му. Тази история не разказва за някое фундаментално състояние на духа, което трябва да отгледаме, да възпитаме, да отключим или просто да насърчаваме, а разказва за желанието, за копнежа, за порива към Царството небесно. Тогава се пее псалм 136, а се пее и още два пъти, през последните две недели на Великия пост, защото постът е копнеж по завръщане от далечна страна в родния дом, в Царството Божие, както видяхме в притчата за блудния син през втората подготвителна неделя.

Този копнеж по Царството и по Царя на царете ни мотивира и през всички дни на Великия пост. По време на Светата Четиридесетница има 6 недели: Православна, Григорий Палама, Кръстопоклонна, Йоан Лествичник, Мария Египетска и Вход Господен в Йерусалим (Цветница). През следващите седмици ще разгледаме всяка от тях, доколкото ни  позволяват силите, компетентността и легитимността.

Първата неделя на Великия пост е посветена на Тържеството на Православието – когато иконопочитанието окончателно надделява над ереста на иконоборството. Празнува се от 11 март 843 г. след потвърждаване постановленията и анатемите на Седмия (последен) вселенски събор през 787 г. Тогава България вече се управлява от Крумовата династия.

Някои смятат иконоборството за най-страшната ерес (казвам „някои“, защото според други най-страшна е последната всеерес на икуменизма), понеже тя разклаща цялата догматическа основа на християнството, поставя под съмнение Боговъплъщението, на което се крепи всичко останало – след като Бог е неизобразим, то Христос не е Бог, защото е изобразим.

Иконоборството е един вид модернизъм за своето време, движение на тогавашните „умнокрасиви“, за които иконопочитателите са някакви битови консерватори. Започва го Лъв III Исаврик (680-741), който през 730 нарежда унищожаването на всички религиозни изображения не само в обществени сгради, но и по частните домове, след което започват люти преследвания на онези, у които се намерят икони, а особено настървено – монасите и манастирите, не само по религиозни, но и по икономически и политически причини, с които сега няма да се занимаваме.

Особено ревностен иконоборец е синът на Лъв III – Константин  V Копроним (Посеркото) (718-775) – откровено БИсексуален и фанатичен МОНОфизит. За монофизитите Бог човешка природа няма и е неизобразим. 

Изкуството изживява плътски „ренесанс“, като стенописите и мозайките с евангелски сюжети са препокрити с колоритни пейзажи, ловни сцени, конни надбягвания и други пикантерии от хиподрума. За тази работа, освен всичко останало, роля вероятно е изиграла и близостта на ислямския свят, където само идеята за изобразяването на Бог се приема за светотатство, но главните причини са си вътрешно християнски и изразено богоборчески и антиклерикални. Във византийската диархия светската власт винаги, с един или друг интензитет, е мечтаела да натрие носа на духовната.

База на иконоборството (726-843) е обвинението, че иконите нарушават втората Божия заповед: „Не си прави кумир и никакво изображение на онова, що е горе на небето, що е долу на земята, и що е във водата под земята“ (Изход 20:4), но фундаменталният проблем, както го формулира лорд Джон Джулиъс Норуич (1929-2018) в книгата си „Кратка история на Византия“ (1997), е: „дали изкуството е съюзник на религията или е най-коварният ѝ враг; възможно ли е визуалното изобразяване на Бог и ако е така, трябва ли то да бъде разрешено“. Върху тази база се натрупват десетки други богословски, социални, икономически и политически мотиви. Но независимо от техния анализ, иконоборството е „от лукаваго“.

С иконоборството „официално“ започва разривът между Изтока и Запада (като Западът за пореден път след арианската и монотелитската ерес остава православен) – папа Григорий III през 731 постановява отлъчване от Църквата на всеки иконоборец. Следващата стъпка в разрива е коронацията през 800 на Карл Велики за римски император. Той ще приеме познатото вече от Толедските събори filioque като аргумент за еманципация от Константинопол.

Иконоборците казват, че Бог не може да бъде изобразяван, а православните са на мнение, че Бог безспорно е непознаваем и неизобразим, но след Боговъплъщението, когато той приема образа на Христос, това вече не е така, защото Богочовекът е свободно изобразим. Нещо повече: православните вярват, че иконите са важен елемент от молитвеното общение между човека и Твореца.

Молитвата не е унизително просене на нещо, а откровен и същевременно съкровен, интимен разговор на творението с неговия Творец. Оприличават я на птица в стая – заради духовната немощ човешка тази птица се блъска в тавана на стаята и не може да отлети на небесата. За да отлети, ѝ е нужна помощ – свещичка, кандило, броеница, икона. Свещта е наследница на жертвите, предписани от Стария завет, и особено на всесъжението. Същевременно тя изобразява и нетварната светлина. Кандилото изобразява същото. То гори непрекъснато, защото и човекът непрекъснато пребъдва в интимен разговор със своя Творец. За постоянно пребъдване служи и броеницата. На молитвата помагат и движенията на тялото – поклони, коленичене и т.н., – защото тялото и душата не са отделни и независими едно от друго. В постите Шмеман вижда не борба ПРОТИВ тялото, а ЗА него.

Помощник на молитвата-птица да отлети към небесата е и иконата. Но тя не е само средство за отлитането на молитвата. Тя е своеобразен портал от този свят към другия. През нея душата наднича назад към изгубения си дом, в който след края на дните ще се завърне. Затова не сме иконоборци, а иконопочитатели.
През първата неделя на Великия пост честваме именно тържеството на Православието, защото Бог трябва да бъде славен правилно, така, както е разпоредил Самият Той. Полагат се неимоверни усилия Православието да бъде представено като „една от религиите“, едва ли не нито по-добра, нито по-лоша от всички останали. Това е необходимо за нуждите на релативизма, според който истината е въпрос на гледна точка и може да бъде съобщавана по най-различни начини, и на синкретизма, според който истината е пръсната на парчета из всички философии, учения и религии и трябва да бъде събрана в една всеобща и последна панрелигия.

Православието е различно от всички останали мирогледни системи, защото не е дело на човешкия ум, не е измислено от хора, а е Богооткровено. Затова и враговете му не са като враговете на другите религии. Покажете ми религия, по-мразена от християнството и в частност от Православието. Най-любими на бесовете са псевдоиндуистките секти (Кришна-съзнание, Ошо, Сахаджа йога, Ананда марга, Дхарма Калки и пр., и пр. измислици), окултизмът (теософия, антропософия) и ню ейдж, защото са лъжа, заблуда и прелест, а най-омразно е християнството, защото е Истина.

Ето защо е важно през първата неделя от Великия пост – нашия духовен път към Царството Божие – да почетем тържеството на Православието като реализирана Божия воля, „защото, угодно бе на Светаго Духа и нам...“ (Деян. 15:28). И защото, както казва Митрополит Климент Търновски (Васил Друмев) в своето словото, произнесено на 14 февруари 1893 година (стар стил) върху апостолския текст Евр. 11:24-40:

„Запазили сме през многовековни тежки времена Православието, запазил се е и народът ни от загинвание. И занапред: има Православие у нас, има и български народ; няма Православие — няма и български народ. Това е гласът на цялата наша история, на целият наш многовековен тежък исторически живот, глас, който неумолимо тръби в ушите на всинца ни и който указва на бъдущето, напомнюва ни свещените наши длъжности спрямо народът и вярата му“.

Но Православието, освен народ, ни прави преди всичко човеци, граждани не на една или друга държава, не на този свят, а на Царството Божие, превръща ни от индивиди в личности. Отваря дверите към вечността. Лек и спасителен пост!