На 17 ноември 2018 да почерпят

Малък гайдар разплака всички във „Фермата“

Вижте от птичи поглед опустошението след пожарите в Калифорния (ВИДЕО)

Искрен Веселинов, „Обединени патриоти“: Валери Симеонов разговаря с Каракачанов преди да реши за оставката

23 лица с трайни увреждания започнаха работа в община Смолян

Започва Рали спринт Сливен

Ограничават движението по Панаирния мост в Пловдив тази събота

Ето кои са окончателните състави на България и Кипър

САЩ намаляват бойците си в Африка За да се фокусират над заплахите от Русия и Китай

Ралица Паскалева предаде псевдо продуцент на ФБР Измамникът искал да я прави порно актриса

Вино без градус е новата мода Наши производители вече правят експерименти за производството му

Протестиращите майки за оставката на Валери Симеонов: Ще чакаме решението на Народното събрание

Министерски съвет потвърди: Оставката на Валери Симеонов е лично негово решение

Насрочиха процес за бунга-бунга партитата Силвио Берлускони отново на мушката на съдебната власт

Въглищата с етикет, дървата да са сухи Финансови глоби за кметове, ако трудно се диша

Радостина пак пита „Защо?“ Радостина Константинова зададе стандарт в новата ни журналистика

На 11 май журналистката Радостина Константинова – един от създателите на Пресгрупа „168 часа“, вестниците „Политика“ и „Монитор“, щеше да навърши 57 години.

На 14 май е премиерата на книгата й „Моето защо“ от 19 ч. в Гранд Хотел София.

Радостина е една от емблематичните личности в съвременната ни журналистика. Посмъртно бе удостоена с наградата „Черноризец Храбър” – приза на Съюза на издателите за автори, чието творчество представлява съществен принос за развитието и авторитета на българската журналистика и свободата на словото. В много публикации я нарекоха „първа дама на перото”.

Но Радостина не се мислеше за първа дама, защото не беше суетна. Тя просто беше отдадена на работата си със сърце, мисъл, талант и труд. Стандартите, които са библията на професията в цял свят, за нея бяха задължителни. Креативност, любопитство, проверки, достоверни източници, обективност, смислен и атрактивен текст – това правеше Радостина и това искаше от колегите си. Плюс истината за тайните на властта, докато не се стигне до отговора на всяко „Защо?”. Този въпрос Радостина не спираше да задава.
Не правеше компромиси и стоеше на дистанция от суетата на четвъртата власт. Но и без фойерверки присъствието є в професията бе достатъчно ярко, за да я направи част от историята на новата българска журналистика.

Започна кариерата си във в. „Отечествен фронт” и кореспондентското бюро на „Асошиейтед прес” в София. Тя беше сред създателите на легендарната Пресгрупа „168 часа” и вестник „Монитор”. Нейният седмичник „Политика” беше проект, който опита да покаже един различен професионален профил.

След смъртта й щафетата бе поета от фондация „Радостина Константинова”, основана на 11 май 2011 година. Част от дейността на фондацията е и новата книга „МОЕТО ЗАЩО” – опит да бъде представено творчеството на Радостина.

Бедна Ви е фантазията,
г-н Шекспир!
в. „168 часа, 1990 г.

В България няма ескалация на исканията.
Студентите отказаха да ги правят повече на будали и поискаха истината за Младенов. Интелектуалците ги подкрепиха, направиха бивак и поискаха оставката на Младенов и публичен съд за Живков.
Студентите благодариха и подкрепиха интелектуалците.
СДС подкрепи града на истината и поиска Тодор Живков да отговаря пред Народното събрание.
Тодор Живков подкрепи СДС и прие. Луканов и Джуров се въздържаха. Лилов също – и отиде да се срещне с бившето величие.
Градът на истината подкрепи СДС и постави срокове.
СДС подкрепи сроковете и помоли града да не се разтурва.
Както казва Енчо Мутафов, „без улицата СДС ще остане птица без крила”.
Прокънтяха слова.
Великото народно събрание се превърна във Велик Народен театър.
Затова пък Народният театър заработи вместо парламент.
Междувременно няколко излъгаха: сред тях 54 (по слухове) с папки доноси в Шесто и един йеромонах.
Моралните изисквания на демокрацията незабелязано бяха заменени със стратегията и тактиката на обикновената борба за власт.
В методиката влезе раздел плюнки и раздел цветисти изрази.
Депутатите се оказаха на равнище.
Парламентът пред Президентството обаче работи по-добре от този пред Коня – нямат спорове по процедурни въпроси.
А иначе в него също има представители на най-различни движения, партии и фракции.
Но да се надяваме, че поне е чисто: къмпинговата култура на българина, за разлика от политическата, се оказа на висота.
Затова и в Парламента има чистачки на щат.
Очаква се през тази седмица да им се отвори много работа, господин Шекспир!

Вестник се прави
с мерак
Интервю пред агенция „Фокус”, 10 август 2006 г.

Фокус: Готови ли сте да платите за информация?
Радостина Константинова: Никога. Плащането на една информация е абсолютно извън принципите на обективната журналистика. В света няма уважаващо себе си издание, което да плаща за информация.

Ф: Реакцията на институциите показателна ли е за отношението им към свободното слово?
Р К: Никъде по света власт имащите и институциите от този тип не обичат някой журналист да вади неща от вътре. Показателна е съдбата на големия американски журналист Сиймор Хърш, който разкри клането в Ми Лай във виетнамската война и който през 2004 г. извади на показ зверствата, извършени в Абу Гариб. Тогава всички американски институции отричаха до последно и твърдяха, че са неправомерни действията му. А после се оказа, че той е напълно прав. Нашата роля е да вадим нещата, които институциите не искат да излизат на бял свят.

Ф: Как се прави вестник, интересен за четене и стоящ далеч от жълтия подход към нещата?
РК: С мерак. С един много професионален екип. Тук работят едни от най-добрите разследващи журналисти.

Ф: Защо в повечето печатни издания присъства негативизмът, внушението за апатия? Представя се картина на безизходност от положението.
Р К: Аз мисля, че това започва да се променя. За едно общество като нашето, което не е отдавна установена демокрация и е в преход – защото аз въобще не си мисля, че преходът в България е свършил – самата ситуация диктува такъв тип отразяване във вестниците. Вестниците, в крайна сметка, отразяват това, което се случва, това, което е обществената нагласа. Затова са ми много смешни политиците, които обвиняват медиите за някакви неща, които се случват. Има една много хубава мисъл, която казва, че политик, на който му пречат медиите, е като капитан на кораб, на който му пречат вълните.

Последния път,
когато …

Радостина пред сп. „Тема”

…танцувах.
Беше в един пиано-бар. Стана страхотен купон, а музикантите отказваха да изсвирят „Лейла” на Ерик Клептън, защото не била подходяща за танцуване. Аз пък се заинатих и направих така, че накрая всички в заведението скандираха „Лейла”. Е, музикантите я изсвириха.

…си купих книга.
На площад „Славейков” има една сергия – на нея можеш да намериш всякакви книги, които са издавани отдавна и е проблем да се открият дори в интернет книжарниците. Последния път, когато пазарувах там, си купих всичко на Казандзакис – все книги, които обичам, но които нямам, защото съм ги раздавала.

…четох жълт вестник.
Днес. Аз съм „всеядна” в четенето на вестници.

…направих „удар”.
Искрено се надявам, че той предстои. А иначе последният ми „удар” така и не видя бял свят.
Работехме по случая „Моторна лодка”. Ако си спомняте, италианският сенатор Паоло Гудзанти обяви, че атентатът срещу папата е бил поръчан на българските тайни служби от ГРУ – руското военно разузнаване. Сенаторът се позова на български агент на ЦРУ под кодовото име „Моторна лодка”, който уведомил тогавашния резидент на управлението в Рим. Въпросният резидент е Олдрич Еймс – човекът, който излежава доживотна присъда в САЩ по обвинение в шпионаж в полза на КГБ. Успях да открия в кой затвор е Еймс, но се оказа, че с него може да има контакт само по пощата. Написах му въпросите си и след два месеца получих отговор. Но след изречението „Всичко, което мога да кажа за „Моторна лодка”, е:…” пасажът беше изтрит. Властите в затвора бяха цензурирали писмото. Така увехна този удар.

…застанах зад кауза.
Надявам се да е всеки ден. Защото приемам, че журналистиката е кауза.

…исках да сменя професията си.
Като дете исках да стана лекар. Баща ми беше дерматолог и ходех всеки ден в кабинета – научих се да познавам краста, розов лишей, даже гледах препарати под микроскоп. И досега мога да поставям някои диагнози. Съжалих, че не съм станала лекар само веднъж – когато баща ми се разболя тежко. Но като изключим този случай, май не съм искала да сменям професията си. Понякога се уморявам и се изнервям, защото работата е напрегната. Но пък не може да ти омръзне – а най-важното в една професия е да ти е хоби.

…се почувствах безсилна.
Най-страшно е безсилието да спреш смъртта. Има диагнози, с които човек не може да се пребори, дори да има страхотен дух. Изпитах това безсилие – да усетиш, че животът на най-близкия ти човек се крепи на една тънка паяжинка и тя се къса, а ти не можеш да направиш нищо.

…плаках
Бях прочела някъде изречението: „Тя не плачеше без публика”. Явно много ме е впечатлило, защото всеки път се сещам за него, когато ми се доплаче и наоколо има хора. Гледам да се наплача, когато съм сама и да нямам публика, но невинаги успявам.

…срещнах интересен човек.
На остров Крит има едно малко селце – Ставрос, където е сниман филмът „Зорба гъркът”. Преди три години там видях възрастен човек, който се появи на плажа със статуетка „Оскар”. Донесе я от кръчмата досами морето. Оказа се, че това е операторът на филма – Уолтър Ласали, който е получил наградата точно за този филм. По-късно се върнах да го интервюирам и разбрах, че е дошъл да изживее старините си в Ставрос, когато се оженил за първи път в живота си – на 71 години. Дал е „Оскар”-а в една от трите кръчми в селото – тази, в която е най-добрата готвачка. И всяка седмица прави безплатни прожекции на стари филми за местните. Защото киното, както го разбирал той, е мъртво.

…направих нещо на инат.
Съвсем не е последният път, но имам един емблематичен пример в живота си. За много кратък период работих в телевизия „7 дни” и се занимавах с новините. На втория или третия ден, след като отидох там, се появи някаква новина, свързана с аферата „Сапио”. Имахме почти две минути текст по случая, но проблемът беше, че нямахме достатъчно кадри. Тогава реших, че текстът може да мине на фона на стопкадър – абсолютно вестникарско решение. Как ли не ме убеждаваха редакторът и репортерите, че това не става за телевизия. Аз – не и не, ще върви така. После, като видях емисията, ми прилоша. Но поне събрах всички и си признах, че те са били правите.

…бях безразсъдна.
В морето. Имам някаква много странна фобия от очила и водолазни маски – просто не мога да ги търпя на лицето си. А една от мечтите ми е да видя небето от дъното на морето – през пластовете вода. Уж тренирам с маска и уж започнах да свиквам… Точно бях влязла навътре с маска и шнорхел, когато изведнъж ме хвана фобията. Ужасно се паникьосах.

…се влюбих в място.
Влюбвам се в острови и винаги, когато мога, гледам да избягам до някой остров. Но колкото и да ме привличат екзотични места, никога не изневерявам на Несебър, където съм отраснала.

…приятел ме разочарова.
Аз преброих приятелите си преди почти десет години, когато заедно с моите колеги напуснахме Пресгрупа „168 часа”, която бяхме създали. В началото, когато започнаха да оредяват хората около мен, се почувствах много зле. После си дадох сметка, че това всъщност ме е обогатило и ми е помогнало да осмисля истинските стойности. Покойната Ориана Фалачи казва, че болката в живота е като солта – тя му придава вкус. Така че сега имам по-малко приятели, но знам, че са истински.

…се влюбих.
Беше край морето, там, където някога беше къщата на вуйчо ми, с която свързвам най-хубавите мигове в детството си.

…плувах навътре в морето.
Винаги плувам навътре.

Коментирайте от Фейсбук

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.