Режисьорът Стефан Командарев пред „Труд“: Единственият начин да направиш читав филм е да си честен

Аз си обичам страната и ми пука много за нея

Новият филм на режисьора Стефан Командарев „Посоки“ направи своята световна премиера на най-престижния кинофестивал в света - този в Кан. Лентата бе в официалната селекция, в раздела „Особен поглед“. За последен път български филм е достигал подобно признание в далечната 1988 г., когато историческият епос на Людмил Стайков „Време разделно“ също попадна в официалната селекция на фестивала, пак в раздела „Особен поглед“. Въпреки че „Посоки“ не получи награда, критиката бе възторжена, а председателката на журито - актрисата Ума Търман, е поискала групова награда за актьорите от филма.

- Какво е усещането да си в официалната селекция на фестивала в Кан?

- Страхотно преживяване. Много е стряскащо като начало. Първо, всички събития са толкова стриктно подредени, че дъх не ти остава. Особено около дните на премиерата сякаш си в машина. Всичко е разпределено по часове, по минути: в толкова часа - интервю; в толкова - фотосесия; в еди-колко си часа, с еди-какво си облекло трябва да бъдеш там. Едни ритуали, които от години се спазват и е готино, вълнуващо. Тази малка част от екипа, която беше с мен, се чувстваше страхотно. Вчера цял ден си говореха по вайбър как им липсва Кан и как пак трябва да се съберем заедно. Най-важното е, че никой от нас не се беше надявал на чак толкова хубав прием.

- Защо?

- Все пак български филм, малка държава. Затова никой не очакваше, че цялата зала ще стане права и ще ръкопляска близо десет минути. Много хора идват при теб, прегръщат те, поздравяват те. Имаше и страхотни публикации на кинокритици от различни държави - във френски, испански, хърватски медии. Това беше хубаво, но и най-важното нещо за един филм е срещата му със зрителите. Самият факт, че е в рамките на Кан - това е значението за филмовата индустрии - „Посоки“ беше взет за разпространение във важни държави като Франция, Испания, Гърция, Турция, Полша, държавите от Бенелюкс, Китай... колкото и стряскащо да звучи.

- Пожелавам ти поне десет процента от китайците да го гледат.

- Няма да е зле… Та след всички тези емоции се чувстваш уморен, но щастлив.

- Получи ли вече покани от други фестивали?

- Да, това също е важно. Много фестивали вече ни поканиха. Балканската премиера ще бъде в Сараево, а северноамериканската, както говорихме предния път, ще бъде на фестивала в Торонто. Освен тях вече имаме покани от Хайфа, Рим, Рио де Жанейро. Имахме покана и от фестивала в Полша, но той също е „А“ категория и след като е имало премиера в друг фестивал, не знам дали ще има начин да го покажем и там. Изобщо филмът си тръгва много добре по своя живот.

- Очакваше ли това да се случи, при условие че филмът е нискобюджетен дори и за България?

- В интерес на истината преди и по време на снимките не съм го мислил в тази посока „дай сега да направим филм за Кан“. Когато на премиерата директорът на „Особен поглед“ Тиери Фремо ме накара да кажа нещо на български език, както каза той, „каквото и да е, така или иначе никой няма да разбере“, аз бях толкова неподготвен, че казах истината.

- Какво каза на български език?

- Казах, че съм направил този филм заради двете ми деца и тяхното бъдеще в България. И това е истината. Този филм от самата си идея е правен за българската публика. Показвайки тази реалност, да се опитам да променя нещо към по-добро. Наистина искам тези две деца да се чувстват добре, пълноценно в своята родина. Ценностно и демографски и във всяко отношение нещата днес не са добри. Това беше моята мотивация - да направя филм за българската публика, да мотивира някакви разговори и някакъв дебат. Аз си изповядвам тази философия, че човек не може да бъде пенкилер. Не мога да се занимавам с политика. Ако всеки, който в професията си разбира и се чувства добре, и се опита да направи нещо така, че да се променят нещата, ще има някакъв положителен резултат. Така че сега сериозно се готвя за среща с българската публика, която за мен е най-важната.

- Ако махнем чисто комерсиалните филми, рядко чуваме някой да се посвещава изцяло на българската публика. Прав ли е един от персонажите в „Хамлет“, който казва, че ако бъдеш честен към себе си, ще бъдеш честен и към другите?

- Най-вероятно. Най-важната рецепта, според мен, да се опиташ да направиш читав филм е да бъдеш честен и да се опиташ да сложиш на екрана нещо, което те вълнува и не ти позволява да заспиш. За мен това е единственият начин. Да търсиш някакви рецепти, някакви тайни, да се приравняваш към това, което в момента е вървежно по света - това е кауза пердута.

- Ти и миналата година беше копродуцент на румънски филм в същата категория и пак мина по червения килим. Има ли разлика тогава и сега?

- Вярно, бях, но няма нищо общо. Разликата е огромна. Разликата е, че си режисьорът на българския филм, че около теб са едни чудесни хора - малка част от актьорския състав и екипът ти. Докато минавахме по килима, звучеше финалната песен, която организаторите сами бяха извадили от филма - „Обичам те!“ на „Уикеда“.

- Туристите оглеждаха ли ви?

- Туристите? Да… Това, което си мислех, докато се качвахме по стълбите… Мислех си за баща ми. Той почина малко след снимачния процес.

- Искаше той да види този твой успех?

- Е, да!... Това си мислех и това ми беше в главата, защото имам усещането, че и той помогна. Като се качвах по килима, казах: „Благодаря ти!“

- Каза, че си направил този филм за двете ти деца. Ани има прекрасна роля…

- Да, заедно с теб…

- Аз чудесно изпълвам кадъра с мълчание… Но и Петьо, синът ти, е в масовката. Какво ще им прехвърлиш от киното? Ще ги поведеш ли по този път?

- Никъде не искам да ги повеждам. Нека те сами си решат къде искат да живеят и какво да работят. Докато бях в Кан, получих страхотната новина, че Ани е спечелила конкурс за есе в училище. Тя пише много интересно и много нестандартно. Очевидно има талант за това, но животът тепърва е пред нея и пред Петьо. Тук се връщаме и към тезите на филма „Светът е голям“, защото светът наистина е голям и всеки избира къде да живее и какво да прави. Хубаво е да се пътува, но е много важно да има къде да се върнеш. Някак си нашата цел с жена ми е да има това място, където те ще могат да се връщат, ако тръгнат нанякъде.

- Във филма един от героите казва, че в България са останали само оптимистите, защото реалистите и песимистите вече са напуснали страната. Ти оптимист ли си?

- Изхождайки от факта, че съм тук, най-вероятно съм голям оптимист. Аз си обичам страната и ми пука много за нея. Боли ме от това, което виждам. Боли ме от това, което виждам по улиците. Боли ме от това, което виждам като ниво на образование, което се срутва все повече и повече. Като виждам начина, по който баща ми оцеляваше, как оцеляват другите възрастни хора, как оцеляват огромна част от хората в провинцията - всичко това ме боли. Затова този филм е някакъв вик.

- Защо го кръсти „Посоки“?

- От една страна, това са шест истории в шест различни таксита, които имат своите посоки, преплитайки се една в друга. От друга, персонажът на Стефан Денолюбов накрая казва: „Посоката, братче, посоката. Изгубихме я.“ Ако се върнем на темата за песимиста и оптимиста, няма как да не кажа, че преди десетина години и аз, и моите приятели бяхме много по-големи оптимисти, отколкото сега. Няма обаче опасност да се кача на самолет и да отлетя при реалистите и песимистите. Има много неща, които си ме държат тук. Има една друга такава реплика във филма. Героят на Юлиян Вергов пътува към летището, защото се мести в чужбина да работи и живее. Ирини Жамбонас го пита: „И сега, какво? Щастлив живот в Германия?“ и той казва: „Щастлив - не. Приличен.“ Няма щастливи емигранти. Аз съм срещал достатъчно много български емигранти по света, които след втората ракия освобождават затворената в себе си носталгия и започват да споделят колко им им е кофти да бъдат чужденци, колко им липсва родината.

- След като се прибра от Кан, още на следващия ден беше в университета при студентите си. Какво им каза?

- В Кан имаше един български късометражен филм - „Серафим“, който беше селектиран в така наречения „шорт корнер“. Той е на едно момиче - Ваня, която преди две години беше в магистърската програма в Нов български университет. Това, което им казах, е, че трябва да се правят филми. Това е единственият начин да се учи този занаят и той е да снимаш, да снимаш, да снимаш. Когато направиш едни грешки, на следващите снимки да не ги допускаш.

Освен „Посоки“ в същата категория имаше и друг филм с българско участие, на който копродуценти бяха Борко и Виктор Чучкови. Така че моето послание към студентите е такова. Кан е една мечта, която с много снимане, с много работа е постижима мечта.

- След толкова филми коя награда ти е най-любима?

- Тази, която получих на летището, връщайки се от Кан. Ани и Петьо бяха изработили една прекрасна триизмерна статуетка от картон, боядисана в златно, на която пише „Номер едно“. Това е нещото, за което си струва да влагаш цялата си енергия, и това е нещото, за което говорехме по-горе - да има къде да се връщаш и при кого. Тази награда е най-голямата за мен.

 

Нашият гост

Стефан Командарев е роден през 1966 г. Завършил е Медицинската академия в София (1993) и кино и тв режисура в НБУ (1999). Член на Европейската филмова академия. Вторият му филм „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ е най-разпространяваният български филм в света - в 92 държави в Европа, Америка и Азия. Носител е на над 35 международни филмови награди, половината от които са награди на публиката. Достигнал до краткия списък (shortlist) от 9 филма в номинациите за чуждоезичен „Оскар“ за 2010 г. Следващият му филм „Съдилището“ дебютира в официалната селекция на Варшавския филмов фестивал, спечели „Златна роза“ на кинофестивала във Варна и още десетки награди, включително и голямата награда на фестивала в Индианополис (САЩ).

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Интервюта